Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bridge of Clay, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Светлозара Лесева, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Маркъс Зюсак
Заглавие: Мостът на Клей
Преводач: Светлозара Лесева
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: ИК „Пергамент Прес“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: австралийска
Печатница: „Симолини“ — София
Излязла от печат: 23.07.2019
Редактор: Силвия Йотова
Художник: Elisabeth Ansley; Arcangel Gable Denims; 500px and Roman Borodaev; Shutterstock
Коректор: Филипа Колева
ISBN: 978-954-641-117-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10832
История
- — Добавяне
Портретната галерия
В много отношения, струва ми се, е истина, че дори лошите времена изобилстват с хубави (и прекрасни) моменти и крахът на връзката им не правел изключение. Все още имало недели, когато го молела да й чете на глас и го целувала с утринен дъх, а Майкъл капитулирал. С удоволствие й четял от „Каменоделецът“. Най-напред винаги пробягвал с пръсти по буквите на корицата.
Аби го питала:
— Как беше името на онова място, където научил всичко за мрамора и камъка?
Той отговарял тихо.
Името на града беше Сетиняно.
Или: „Прочети ми пак онова за «Затворниците»“.
Страница 265:
Били първобитни и деформирани — недоизваяни, незавършени — ала въпреки това колосални, монументални, увлечени в своята борба, изглежда, завинаги.
— Завинаги! — Аби се претъркулвала върху него и го целувала по корема — открай време харесвала корема му. — Как мислиш, дали е печатна грешка?
— Не, струва ми се, че е нарочно. Залага на това да си помислим, че е грешка… несъвършено, също като „Робите“.
— Ами! — И тя го целувала отново и отново, покривала го с целувки чак до гърдите. — Харесва ми, когато го правиш.
— Когато правя какво?
— Когато се бориш за онова, което обичаш.
* * *
Ала той не можел да се бори за нея.
Или поне не така, както на нея й се искало.
Ако трябва да бъдем честни, Аби Дънбар не била злонамерена, но времето се разтегляло, а хубавите моменти се разреждали и с всеки ден ставало все по-ясно, че животът на двамата поема по различни пътища. По-точно тя се променяла, той си оставал същият. Аби не го уязвявала или нападала целенасочено. Но вкопчването в миналото ставало все по-мъчно.
Обръщайки поглед назад, в съзнанието на Майкъл започнали да изплуват спомени за вечерите, когато ходели на кино. Сещал се как понякога пълният петъчен салон се заливал от смях заедно с него, а Аби седяла вторачена и безучастна. После, когато армията киномани притихвала, тя се усмихвала на нещо свое, нещо, споделено само с екрана. Само ако се бил разсмивал, когато се смеела тя, може би всичко сега щяло да е наред.
Заставял се да спре.
Това били нелепици.
Филмите и „пластмасовите“ пуканки не могат сами да предизвикат разруха, нали? Не, всичко това приличало по-скоро на компилация: най-големите хитове на двама души, споделили част от пътуване, чийто запис започвал да се изтърква.
Понякога Аби канела на гости свои приятели от службата.
Всички до един имали чисти нокти.
И жените, и мъжете.
Животът им минавал далеч от строежите.
Майкъл от своя страна често рисувал в гаража, така че ръцете му неизменно били или набити със строителен прах, или изпоцапани с бои. Той пиел кафе от кафеник, а те — от машина.
През целия този период прическата на Аби ставала все по-къса, усмивката й — все по-делова, и така, докато най-накрая събрала смелост да си тръгне. Все още се случвало да го докосне по ръката с онова чувство за дългогодишна близост, да подхвърли забележка или закачка. Да се пошегува, да му намигне или да се усмихне — ала всеки път играта й ставала все по-неубедителна. Майкъл отлично знаел, че по-късно, в леглото, щяла да ги дели пустошта на континента.
— Лека нощ.
— Обичам те.
— И аз те обичам.
Той често ставал през нощта.
Затварял се в гаража, за да рисува, но ръцете му ужасно тежали, сякаш спечени в прах, зациментирани. Често разгръщал „Каменоделецът“ и четял страниците като някаква странна рецепта: всяка дума била лек за болката. Четял и работел, докато очите му започвали да парят, а до него, а после и върху него лягала истината.
В гаража били двамата — той и Буонароти.
Ала сред тях имало само един художник.
Може би, ако се бяха карали повече…
Може би им бе липсвало точно това.
Доза избухливост.
Разчистване на непотребното.
Не, фактите били прости и ясни.
За Аби Дънбар животът поемал в нова посока, а момчето, което някога обичала, оставало някъде назад. Докато преди й носело удоволствие да му позира, сега рисуването не било нищо повече от спасително въже. Майкъл все още можел да улови израза й — как мие чиниите и се смее например. Да я запечата застанала на брега на морето, на фона на сърфистите, покорили поредната вълна. Тези картини били все така великолепни и наситени, но докато някога от тях бликала само любов, сега тази любов носела примес на отчаяние. Лъхала на носталгия: на любов и загуба.
Един ден, докато говорела, изречението й увиснало по средата.
— Толкова е жалко… — прошепнала тя.
Почти пълната притихналост на предградията.
— Жалко е, понеже…
— Какво?
Както все по-често му се случвало, Майкъл дори не искал да чуе края и й обърнал гръб, за да си спести отговора. Бил застанал пред умивалника в кухнята.
— Мисля си — казала тя — че може би повече обичаш нарисуваната Аби… рисуваш ме по-добра, отколкото съм в действителност.
Слънцето проблясвало.
— Не говори така. — В онзи момент умрял, бил убеден в това. Водата сивеела, някак прихлупена от облаци. — Никога повече не говори така.
* * *
Били в гаража, когато му съобщила, че това е краят.
Майкъл окаменял с четка в ръка.
Багажът й бил стегнат.
Най-добре картините да останели за него.
Посрещнала безсмислените му въпроси с извинително изражение. Защо? Друг ли имало? Нима църквата, градчето, всичко останало били без значение?
Ала дори тогава, когато яростта би трябвало да надделее над разума, от ярост нямало и помен — само рехави нишки печал, провиснали от таванските греди. Издували се и се люшкали като паяжини, тъй деликатни и безтегловни.
А на заден план — цяла галерия с ликовете на Аби, неми свидетелки на цялата сцена:
Смеела се, танцувала, давала му прошка. Хранела се, пиела и изтягала тяло, голо тяло, в леглото. В същото време жената пред него — ненарисуваната — му давала обяснения. Нямало какво да каже или да стори. Минутка извинения. За всичко — само толкова.
Предпоследната му молба била всъщност въпрос.
— Той отвън ли е?
Аби затворила очи.
А последната, като стар рефлекс, била ето тази:
На табуретката до статива с лицето надолу лежал „Каменоделецът“. Майкъл се пресегнал, взел книгата и й я подал — и по някаква необяснима причина тя я приела. Може би чисто и просто, за да може много години по-късно друго момче и друго момиче да тръгнат по дирите й… Там, на един матрак, на един стар, тънещ в забрава хиподрум, в цял град, пълен с такива места, те щяха да я четат и да я пазят като скъпоценна вещ, а тя щеше да ги обсеби — ала всичко това започвало оттук.
Аби взела книгата.
Подържала я в ръка.
Целунала пръстите си и ги притиснала към корицата — в този момент излъчвала тъга и някаква доблест — а след това си тръгнала и я отнесла със себе си. Вятърът захлопнал вратата зад гърба й.
Какво правел Майкъл в това време ли?
До слуха му достигнал двигателят на автомобила.
Нечий чужд глас.
Грохнал на изпоцапаното с бои столче и изрекъл: „Не“ към момичето, което го заобикаляло отвсякъде. Шумът от двигателя се засилил, а после започнал да заглъхва, докато напълно замрял.
Дълго време останал така, притихнал и треперещ, и накрая заплакал беззвучно. Безмълвните му единични сълзи капели върху мимолетните изображения, но после нещо в него се прекършило, легнал на пода и се свил на кълбо. А Аби Дънбар, която вече не била Аби Дънбар, в безбройните си превъплъщения, останала да бди над него през цялата нощ.