Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bridge of Clay, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2021)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Маркъс Зюсак

Заглавие: Мостът на Клей

Преводач: Светлозара Лесева

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Симолини“ — София

Излязла от печат: 23.07.2019

Редактор: Силвия Йотова

Художник: Elisabeth Ansley; Arcangel Gable Denims; 500px and Roman Borodaev; Shutterstock

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-117-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10832

История

  1. — Добавяне

Портретната галерия

В много отношения, струва ми се, е истина, че дори лошите времена изобилстват с хубави (и прекрасни) моменти и крахът на връзката им не правел изключение. Все още имало недели, когато го молела да й чете на глас и го целувала с утринен дъх, а Майкъл капитулирал. С удоволствие й четял от „Каменоделецът“. Най-напред винаги пробягвал с пръсти по буквите на корицата.

Аби го питала:

— Как беше името на онова място, където научил всичко за мрамора и камъка?

Той отговарял тихо.

Името на града беше Сетиняно.

Или: „Прочети ми пак онова за «Затворниците»“.

Страница 265:

Били първобитни и деформирани — недоизваяни, незавършени — ала въпреки това колосални, монументални, увлечени в своята борба, изглежда, завинаги.

Завинаги! — Аби се претъркулвала върху него и го целувала по корема — открай време харесвала корема му. — Как мислиш, дали е печатна грешка?

— Не, струва ми се, че е нарочно. Залага на това да си помислим, че е грешка… несъвършено, също като „Робите“.

— Ами! — И тя го целувала отново и отново, покривала го с целувки чак до гърдите. — Харесва ми, когато го правиш.

— Когато правя какво?

— Когато се бориш за онова, което обичаш.

* * *

Ала той не можел да се бори за нея.

Или поне не така, както на нея й се искало.

Ако трябва да бъдем честни, Аби Дънбар не била злонамерена, но времето се разтегляло, а хубавите моменти се разреждали и с всеки ден ставало все по-ясно, че животът на двамата поема по различни пътища. По-точно тя се променяла, той си оставал същият. Аби не го уязвявала или нападала целенасочено. Но вкопчването в миналото ставало все по-мъчно.

Обръщайки поглед назад, в съзнанието на Майкъл започнали да изплуват спомени за вечерите, когато ходели на кино. Сещал се как понякога пълният петъчен салон се заливал от смях заедно с него, а Аби седяла вторачена и безучастна. После, когато армията киномани притихвала, тя се усмихвала на нещо свое, нещо, споделено само с екрана. Само ако се бил разсмивал, когато се смеела тя, може би всичко сега щяло да е наред.

Заставял се да спре.

Това били нелепици.

Филмите и „пластмасовите“ пуканки не могат сами да предизвикат разруха, нали? Не, всичко това приличало по-скоро на компилация: най-големите хитове на двама души, споделили част от пътуване, чийто запис започвал да се изтърква.

 

 

Понякога Аби канела на гости свои приятели от службата.

Всички до един имали чисти нокти.

И жените, и мъжете.

Животът им минавал далеч от строежите.

Майкъл от своя страна често рисувал в гаража, така че ръцете му неизменно били или набити със строителен прах, или изпоцапани с бои. Той пиел кафе от кафеник, а те — от машина.

През целия този период прическата на Аби ставала все по-къса, усмивката й — все по-делова, и така, докато най-накрая събрала смелост да си тръгне. Все още се случвало да го докосне по ръката с онова чувство за дългогодишна близост, да подхвърли забележка или закачка. Да се пошегува, да му намигне или да се усмихне — ала всеки път играта й ставала все по-неубедителна. Майкъл отлично знаел, че по-късно, в леглото, щяла да ги дели пустошта на континента.

— Лека нощ.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Той често ставал през нощта.

Затварял се в гаража, за да рисува, но ръцете му ужасно тежали, сякаш спечени в прах, зациментирани. Често разгръщал „Каменоделецът“ и четял страниците като някаква странна рецепта: всяка дума била лек за болката. Четял и работел, докато очите му започвали да парят, а до него, а после и върху него лягала истината.

В гаража били двамата — той и Буонароти.

Ала сред тях имало само един художник.

 

 

Може би, ако се бяха карали повече…

Може би им бе липсвало точно това.

Доза избухливост.

Разчистване на непотребното.

Не, фактите били прости и ясни.

За Аби Дънбар животът поемал в нова посока, а момчето, което някога обичала, оставало някъде назад. Докато преди й носело удоволствие да му позира, сега рисуването не било нищо повече от спасително въже. Майкъл все още можел да улови израза й — как мие чиниите и се смее например. Да я запечата застанала на брега на морето, на фона на сърфистите, покорили поредната вълна. Тези картини били все така великолепни и наситени, но докато някога от тях бликала само любов, сега тази любов носела примес на отчаяние. Лъхала на носталгия: на любов и загуба.

 

 

Един ден, докато говорела, изречението й увиснало по средата.

— Толкова е жалко… — прошепнала тя.

Почти пълната притихналост на предградията.

— Жалко е, понеже…

— Какво?

Както все по-често му се случвало, Майкъл дори не искал да чуе края и й обърнал гръб, за да си спести отговора. Бил застанал пред умивалника в кухнята.

— Мисля си — казала тя — че може би повече обичаш нарисуваната Аби… рисуваш ме по-добра, отколкото съм в действителност.

Слънцето проблясвало.

— Не говори така. — В онзи момент умрял, бил убеден в това. Водата сивеела, някак прихлупена от облаци. — Никога повече не говори така.

* * *

Били в гаража, когато му съобщила, че това е краят.

Майкъл окаменял с четка в ръка.

Багажът й бил стегнат.

Най-добре картините да останели за него.

Посрещнала безсмислените му въпроси с извинително изражение. Защо? Друг ли имало? Нима църквата, градчето, всичко останало били без значение?

Ала дори тогава, когато яростта би трябвало да надделее над разума, от ярост нямало и помен — само рехави нишки печал, провиснали от таванските греди. Издували се и се люшкали като паяжини, тъй деликатни и безтегловни.

А на заден план — цяла галерия с ликовете на Аби, неми свидетелки на цялата сцена:

Смеела се, танцувала, давала му прошка. Хранела се, пиела и изтягала тяло, голо тяло, в леглото. В същото време жената пред него — ненарисуваната — му давала обяснения. Нямало какво да каже или да стори. Минутка извинения. За всичко — само толкова.

Предпоследната му молба била всъщност въпрос.

— Той отвън ли е?

Аби затворила очи.

А последната, като стар рефлекс, била ето тази:

На табуретката до статива с лицето надолу лежал „Каменоделецът“. Майкъл се пресегнал, взел книгата и й я подал — и по някаква необяснима причина тя я приела. Може би чисто и просто, за да може много години по-късно друго момче и друго момиче да тръгнат по дирите й… Там, на един матрак, на един стар, тънещ в забрава хиподрум, в цял град, пълен с такива места, те щяха да я четат и да я пазят като скъпоценна вещ, а тя щеше да ги обсеби — ала всичко това започвало оттук.

Аби взела книгата.

Подържала я в ръка.

Целунала пръстите си и ги притиснала към корицата — в този момент излъчвала тъга и някаква доблест — а след това си тръгнала и я отнесла със себе си. Вятърът захлопнал вратата зад гърба й.

 

 

Какво правел Майкъл в това време ли?

До слуха му достигнал двигателят на автомобила.

Нечий чужд глас.

Грохнал на изпоцапаното с бои столче и изрекъл: „Не“ към момичето, което го заобикаляло отвсякъде. Шумът от двигателя се засилил, а после започнал да заглъхва, докато напълно замрял.

Дълго време останал така, притихнал и треперещ, и накрая заплакал беззвучно. Безмълвните му единични сълзи капели върху мимолетните изображения, но после нещо в него се прекършило, легнал на пода и се свил на кълбо. А Аби Дънбар, която вече не била Аби Дънбар, в безбройните си превъплъщения, останала да бди над него през цялата нощ.