Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (42)

Момчето с кървящите ръце

Беше събота — срединната точка между заминаването и завръщането на Убиеца — и в сумрака на току-що падналата нощ Клей пое по пътя от къщата.

Тялото му бе отчасти гъвкаво, отчасти сковано.

Ръцете му — изприщени до кръв.

Вътрешно бе готов да се пръсне.

Бе копал от понеделник досега.

Дълбочината до скалната основа се беше оказала много по-малка, отколкото се бе опасявал, но от време на време преодоляването дори и на няколко сантиметра изискваше огромни усилия. Понякога, тъкмо когато си мислеше, че никога няма да я достигне — проехтяваше ненадейната болка на камъка.

Когато завърши изкопа, бе изгубил представа в кои нощи се беше прибирал да поспи два-три часа в къщата и кога бе работил до сутринта — често се будеше в речното корито.

Така и сега му отне известно време да си спомни, че е събота.

И вечер, а не призори.

В това състояние на бълнуване, с кървящи, парещи ръце, Клей реши, че още сега трябва да види града отново. Приготви съвсем малко багаж: сандъчето и любимата си книга за мостове.

Взе си душ, пламтейки от болка, облече се, пламтейки от болка, и тръгна с несигурна стъпка към градчето. Един-единствен път се поколеба и се обърна, за да погледне делото си, но това бе напълно достатъчно. Свлече се и седна по средата на пътя и околността се разбушува наоколо му като вълна.

— Успях.

Една-единствена дума с вкус на пръст.

Клей се отпусна и известно време лежа върху туптящата земя, под звездното небе. После се застави да се изправи и да тръгне напред.