Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (15)

Окраището

Ето това бе тя, нашата майка.

Отвъд сняг и лед и много, много години.

А ето го и Клей в ширналото се далеч напред бъдеще.

Какво можем да кажем за него?

Къде и как възобнови своя ход животът в онзи следващ ден?

Всъщност отговорът е доста прост, предвид всичко, което се бе притаило в очакване да се случи.

Събуди се в най-просторната спалня в града.

За Клей тя бе съвършена, още едно странно, но свято място: представляваше легло сред един хиподрум, от което в момента му се откриваше гледка към възпламеняването на зората и далечните покриви; или по-точно — бе стар избелял матрак върху голата земя.

Действително, той ходеше на конната писта зад къщата доста често (и задължително в събота вечер), но бяха минали месеци, откакто утрото го бе заварвало тук. При всички положения това си оставаше странно утешителна привилегия — въпросният матрак бе оцелял много по-дълго, отколкото му се полагаше.

И в този смисъл, когато отвори очи, отначало му се стори, че животът си е същият като досега.

Светът бе притихнал, бе застинал като картина.

Миг по-късно всичко политна и се сгромоляса.

Какво се бе случило, какво бях сторил предишната вечер?

Официалното му име бе Окраището.

Тренировъчна писта с прилежащите й конюшни.

Но това е било преди години, в един друг живот.

По онова време мястото представлявало сборен пункт за изпаднали собственици, мизерстващи треньори и посредствени жокеи; тук минавал денят им в работа и молитви.

Един мързелив спринтьор. Един доблестен състезател на дълги дистанции. Моля те, Боже, нека един от тях, само един, да се издигне от калта!

В отговор на молитвите си бяха получили специален подарък от Националния клуб на жокеите.

Затваряне. Съсипия.

По план теренът трябвало да бъде продаден, но това бе отнело почти цяло десетилетие и колко типично за градските власти, поне досега не бе довело до нищо. Бе останало само пустото пространство — огромно неравно заграждение, скулптурен парк от битови вехтории.

Повредени телевизори. Очукани перални.

Катапултирани микровълнови печки.

Един издръжлив матрак.

Всички тези неща и какви ли не още боклуци се търкаляха безредно по терена, ала докато за повечето хора това място бе поредният пример за немара, за Клей то бе памет. Та нали точно тук Пенелъпи бе надзърнала над оградата и бе решила, че иска да живее на „Арчър стрийт“. Тъкмо тук един ден всички ние бяхме застанали заедно с горяща клечка кибрит под поривите на западния вятър.

Още нещо, което си струва да се отбележи, е, че откакто Окраището бе изоставено, тревата не бе порасла особено. Тя бе антиподът на растителността на „Бърнбъро“ — на места ниска и хилава, на друга — жилава и до колене. Към вторите спадаше и кътчето, където Клей току-що бе отворил очи.

След години, когато го попитах за това, той дълго време стоя, без да продума. Погледна ме от отсрещния край на същата тази маса.

— Не зная — каза. — Може би е спряла да расте от скръб… — Тук обаче пресече мисълта си. За него това си беше цяла сантиментална тирада. — Забрави, че съм го казал.

Но аз не мога.

Не мога да забравя, защото никога няма да проумея.

Една нощ на това място той щеше да открие съвършената красота.

И да допусне най-голямата си грешка.

* * *

Но да се върнем отново към онази утрин, първия ден след появата на Убиеца. След като полежа свит на кълбо, Клей се изпъна върху матрака. Слънцето сякаш не изгря, а го понесе нагоре, а в левия джоб на джинсите му, под счупената щипка, бе скътано нещо тънко и леко. На първо време предпочете да не се занимава с него.

Лежеше напреки върху леглото.

Стори му се, че я чува…

Но още е сутрин, каза си той, и е четвъртък.

В моменти като този мисълта за нея бе мъчителна.

Косите й върху шията му.

Устата й.

Костите, гръдта и най-сетне — дъха й.

— Клей. — Този път по-доловимо. — Аз съм.

Но, не, трябваше да почака до събота.