Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (66)

Арканзас

В пресъхналото речно русло край Силвър те иззидаха дните в седмици, а седмиците в месец. Клей сключи със себе си сделка — щеше да се прибира за съботните срещи на Окраището, но само когато Майкъл бе на работа в мините.

През останалото време двамата всяка сутрин се вдигаха още преди зазоряване.

Прибираха се дълго след спускането на нощта.

Когато зимата настъпи, започнаха да кладат огньове долу в изкопа и се трудеха до късно. Насекомите отдавна бяха изгубили настървението си. Посрещаха ги утринен мирис на дим и хладни алени залези, и много бавно, много сигурно мостът добиваше плът — но и да го бяхте видели, не бихте го забелязали. Руслото приличаше на стаята на тийнейджър, която вместо с чорапи и дрехи бе зарината с ъглови греди, кръстати подпори и купчини пръст.

Всяка сутрин призори двамата идваха и заставаха край коритото.

Момче, мъж и две чаши с кафе.

— Почти всичко, което му трябва на човек — казваше Убиеца, но и двамата знаеха, че лъже.

Трябваше им и радио.

 

 

Един петък отидоха до града.

Откриха го в благотворителния магазин.

Беше продълговат, черен и корясал на вид, със счупено гнездо, което по някакво чудо работеше, но само ако плътно се захванеше с тиксо. В него даже имаше стара касета — домашна компилация с хитове на „Ролинг Стоунс“.

Всяка сряда и събота обаче антената бе неизменно опъната, насочена под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Убиеца скоро започна да се досеща, разбра кои състезания имаха особено значение.

В промеждутъците, когато си идваше на „Арчър стрийт“, Клей изглеждаше стъписващо жизнен и изнемощял, целият в прах. Джобовете му бяха пълни с пръст. Дрехите, които си взе от вкъщи, и ботушите, които си купи, отначало бяха кафяви, после бежови, а накрая съвсем избеляха. Винаги носеше със себе си радиокасетофона и ако тя се състезаваше на „Хенеси“, ходеше да я гледа. Ако надбягванията бяха другаде — „Роузхил“, „Уорик Фарм“ или „Рандуик“ — слушаше предаванията или в кухнята, или сам отзад на верандата. Вечер я чакаше на Окраището.

Тя идваше и лягаше редом до него.

Разказваше му за конете.

Клей гледаше към небето и премълчаваше очевидното — че никой от тях досега не бе побеждавал. Виждаше колко й тежи тази мисъл, но изричането й само би влошило нещата.

Беше студено, но никога не се оплакваха. Лежаха по джинси и дебели якета. Загадъчният рисунък на светло кървавите й лунички. Понякога тя носеше качулка, изпод която се измъкваха дълги кичури коса и започваха да го драскат по шията. Винаги намираше начин.

Типично за Кери Новак.

 

 

Една нощ през юли, на заминаване за работа в мините, Майкъл Дънбар му бе оставил нови бележки с допълнения към плановете за скелето и измерванията за кофража и сводовете. Клей се усмихна на чертежа за кръжилото. За жалост обаче отново трябваше да хваща лопатата — този път, за да изгради рампа за извозване на каменните блокове.

Започна да копае стените на руслото и внимателно оформи път. Важен беше не само мостът, а и всичко, което го заобикаляше — и Клей се трудеше още по-упорито, когато оставаше сам с реката. Работеше, слушаше, а вечер се дотътряше до къщата, олюлявайки се. После рухваше без сили на изтърбушения диван.

 

 

От онзи път, когато се изпусна за Сетиняно, между двамата се бе установило негласно споразумение.

Убиеца нямаше да го споменава.

Нямаше да разпитва Клей какво е научил.

Какво още знае за „Каменоделецът“ и Микеланджело? За Аби Хенли, Аби Дънбар? За картините? Неговите картини.

В отсъствието на Майкъл Клей препрочиташе главите от книгата, които бяха любими на него самия или на Кери.

Тя все така предпочиташе по-ранния му период.

Градът и годините на възпитанието му.

Счупеният през юношеството нос.

Извайването на „Пиета“, Христос — подобен на течност — отпуснат в обятията на Мария.

За Клей любим си оставаше „Давид“.

„Давид“ и „Робите“.

Обичаше ги така, както ги обичаше баща му.

Много харесваше още едно от описанията, в което се говореше за днешното местоположение на скулптурите — Флоренция, Академията:

И днес „Давид“ продължава да се възправя в дъното на коридора на галерията, под купол от светлина и простор. Все така застинал в хватката на оформящото се решение: уплашен, непокорен, колебаещ се. Би ли могъл да надделее над могъществото на Голиат? Той се взира над нас, някъде отвъд, а в далечината „Пленниците“ все така чакат. Столетия наред те водят своята борба и се надяват ваятелят да се завърне и да ги довърши, ала трябва да почакат още няколко века…

Вечер, когато си беше у дома, понякога Клей се покатерваше на покрива. Друг път двамата с него четяхме, седнали в срещуположните краища на дивана.

Често всички заедно гледахме филми.

Понякога си устройвахме двойна прожекция:

„Мизъри“ и „Лудия Макс 2“.

„Градът на Бога“ („Какво? — провикна се Хенри от кухнята. — Да не би да се разнообразяваме с филми от този век!?“). А по-късно, за баланс, „Нечиста наука“ („Това вече е друга работа — 1985 година!“). Последният отново ми бе подарък — от него и Рори — този път за един рожден ден.

Вечерта на втората двойна прожекция си прекарахме наистина страхотно.

Бяхме насядали всички заедно и гледахме със зинала уста. Останахме стъписани от бедняшките квартали на Рио. После се запрехласвахме по Кели Леброк. „Хей — обаждаше се Рори — я върни тази част!“ и „Това си е за «Оскар»!“

 

 

За Клей, застанал до радиото, край реката, първата й победа щеше да се превърне в смътен спомен сред няколкото, а скоро и десетките състезания. Онзи пръв следобед на „Хенеси“, когато бе кривнала встрани и титлата й бе отнета, ненадейно започна да му се струва като нещо случило се преди години и все пак достатъчно скоро, че да го жегва.

Веднъж, когато Кери летеше като куршум по трасето с кобила на име Електрошок, един жокей, яздещ по-напред, бе изпуснал нагайката си и я бе улучил под брадичката. Ударът я бе разконцентрирал за миг и конят изгуби набрания устрем.

Завърши четвърта, но поне беше жива… и бясна.

 

 

Накрая обаче дългоочакваното се случи, беше неизбежно.

Сряда следобед.

Надбягванията се състояха на „Роузхил“, а конят й бе отличен бегач на една миля на име Арканзас.

Клей беше сам в руслото.

В града бе валяло вече няколко дни и Кери се придържаше към вътрешната страна на пистата. Докато останалите жокеи бяха насочили конете си, и то съвсем правилно, към по-твърдата земя откъм външния край, тя бе послушала съветите на Макандрю. Бе й дал наставленията си мъдро и сухо:

— Просто го прекарай през калта, хлапе. Дръж го до самата преграда — искам, като финиширате, по него да има диря от боята, ясно?

— Ясно.

Макандрю видя, че Кери се съмнява в преценката му.

— Виж сега, още никой не се е състезавал днес и това може да позабави конете, а твоят ще има да язди няколко разкрача по-малко.

— Питър Пан веднъж е печелил Купата^[1] така.

— Не — бе я поправил той — направил точно обратното, бягал от външната страна, но тогава цялата писта е била в буци кал.

Подобна грешка бе нетипична за Кери, вероятно се дължеше на нерви и Макандрю се бе подсмихнал лекичко — по-широко, отколкото когато и да било по време на състезания. Мнозина от жокеите му нямаха представа кой е Питър Пан. Нито конят, нито приказният герой.

— Просто спечели проклетата гонка.

И тя стори точно това.

В руслото Клей ликуваше.

Дланта му легна върху една от дъските на скелето. Беше чувал подпийнали мъже да казват: „Дай ми четири бири и тая усмивка няма да слезе от физиономията ми!“, и самият той в момента се чувстваше точно така.

Бе спечелила първото си състезание.

Представи си я как финишира начело, блясъка в очите, ръцете стрелки, Макандрю. По радиото скоро щяха да се прехвърлят към „Флемингтън“^[2], далеч на юг. Коментаторът закри включването си през смях:

— Но погледнете, какво прави жокейката, тя прегръща суровия стар треньор! Ами Макандрю, каква картинка само! Виждали ли сте някого да изглежда толкова смутен?

От радиото се разнесе смях и самият Клей прихна.

Кратка почивка и обратно на работа.

 

 

Следващия път, когато Клей се прибра у дома, пътуването във влака премина в размисли и мечти. Съзнанието му рисуваше най-различни сцени как ознаменуват победата на Арканзас, макар да би трябвало да си дава сметка, че наяве винаги щеше да е по-различно.

От гарата се запъти право към трибуните на „Ройъл Хенеси“.

Кери спечели две четвърти и едно трето място. А после дойде и втората й победа. Конят й беше спринтьор на име Мозъчен кръвоизлив, чийто собственик бе заможен предприемач. Както изглежда, всичките му коне бяха наречени на пагубни заболявания: Емболия, Сърдечен удар, Аневризма. Фаворитът му бе Инфлуенца. „Много подценявана болест — казваше той — но истински убиец.“

Кери бягаше с Мозъчен кръвоизлив спокойно и леко и си бе пробила път напред едва на завоя. Когато премина финиша, погледът на Клей бе насочен към Макандрю.

Изглеждаше напрегнат, но и развълнуван в тъмносиния си костюм.

Почти можеше да прочете по устните му как изрича:

— Дори не си помисляй да ме прегръщаш.

— Не се бойте — бе отговорила тя — този път няма.

След края на надбягванията Клей тръгна към вкъщи.

Премина през портите на хиподрума, през димната завеса на паркинга и покрай яркочервените редици от автомобилни стопове. Сви по „Глоуминг Роуд“, която бе подобаващо шумна и задръстена.

Ръце в джобовете.

Със спускането на вечерта градът се загъваше в себе си, а после…

— Хей!

Той се обърна.

— Клей!

Тя се появи иззад портата.

Беше сменила състезателния екип с джинси и риза, но краката й бяха боси. Усмивката й отново бе като финалната права.

— Почакай, Клей! Почакай…

Спря и застана на пет метра от него. Клей усети топлината и кръвта, пулсиращи в нея, и рече:

— Мозъчен кръвоизлив. — После се усмихна и добави: — Арканзас.

 

 

Кери пристъпи през мрака и почти се хвърли върху него.

Замалко да го повали на земята.

Пулсът й бе като буря — но топъл в подплатата на якето му — а автомобилният трафик все така бе хванат в капан, все така бе застинал неподвижно.

Тя го прегърна с всичка сила.

Хората минаваха покрай тях и ги виждаха, но те двамата не забелязваха нищо.

Краката й бяха стъпили върху обувките му.

После, скрила лице във вдлъбнатината на ключицата му, тя промълви нещо.

И когато го прегърна неистово и враждебно, Клей почувства носещите греди на кокалестия й гръден кош — едно съвсем различно скеле:

— Липсваше ми, знаеш ли?

Той я привлече към себе си така силно, че ги заболя, и все пак и на двамата им хареса. Мекотата на гърдите й бе смазана в твърдите му обятия.

— И ти ми липсваше — каза Клей.

След като отслабиха прегръдката си, тя го попита:

— По-късно?

— Разбира се — отговори той. — Ще бъда там.

Щяха да идат на Окраището и да се владеят — самоналожените им норми и правила, неизречени и изрични. Щеше да го подрасква с коси, но нищо повече. Нищо повече, освен да му разкаже всичко, но да не спомене, че това бе най-хубавото — краката й, стъпили върху неговите.