Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (64)

Момичето, което изскочи от радиото

В сряда сутринта Клей още по тъмно се отправи тичешком към града. Пристигна там след развиделяване и си купи вестник от местния магазин.

По средата на обратния път спря и заразглежда бюлетина за конните надбягвания.

Търсеше определено име.

През деня, докато работеха и разговаряха, водеха си записки и изготвяха планове, Убиеца на няколко пъти се изкушаваше да полюбопитства за вестника, но в крайна сметка не се осмели да задава въпроси, не още. Намираше си други занимания. Навсякъде имаше листове с чертежи и измервания, изчисления на разходите за дървения материал за кръжилото и скелето, скици за градежа на сводовете. Клей каза, че разполага с известна сума пари за нужния камък, но веднага получи отговор да си ги запази.

— Вярвай ми — рече Убиеца — наоколо е пълно с кариери. Знам къде да намеря камъни.

— Като онова село — изрече Клей почти отсъстващо. — Сетиняно.

Майкъл Дънбар се сепна.

— Какво каза?

— Сетиняно.

И там, в този момент, застинал на прага между отнесеността и осмислянето на думите си, и по-важното — на това какво означаваха — Клей бе успял едновременно да стане по-близък с Убиеца и да го отблъсне от себе си. В един-единствен миг бе зачеркнал великодушието на казаното предишната вечер — „Тук ми харесва, харесва ми да съм тук“ — и бе дал да се разбере, че знае много повече.

Ето, рече си той наум, хубаво си помисли за това.

Но остави нещата дотук.

* * *

Точно след дванайсет и трийсет, когато слънцето препичаше над руслото, Клей попита:

— Може ли да взема ключовете от колата за малко?

От Убиеца шуртеше пот.

За какво са ти?

Но каза само:

— Разбира се, знаеш ли къде са?

Тази сцена се повтори малко преди два часа, а после — и в четири.

Всеки път Клей притичваше до евкалиптите, настаняваше се зад волана и пускаше радиото. Този ден Кери се състезава с три коня — Поразителен, Жега и Шоколадова торта. Най-доброто й класиране бе на пето място.

Когато се върна край реката след последната гонка, той каза:

— Благодаря, обещавам повече да не го правя, това е проява на лоша дисциплина — и на Майкъл Дънбар му стана весело.

— По-добре поработи извънредно.

— Добре.

— Само се шегувам. — После обаче събра смелост. — Не знам какви ги вършиш там — тюркоазените очи в хлътнатините на скулите му се озариха за миг — но ще да е много важно. Когато момчетата зарязват заниманията си така, обикновено е заради момиче.

Клей здравата се стъписа.

— А пък Сетиняно — продължи Убиеца (възползвайки се, че го е притиснал до въжетата) — е мястото, където Микеланджело научил всичко за мрамора, там е вадил каменни блокове за скулптурите си.

Което означаваше:

Нямам представа кога…

Нямам представа как…

Но ти си я открил, открил си „Каменоделецът“.

Намери ли и жената — Аби Хенли, Аби Дънбар? Така ли се сдоби с нея?

Да.

Пени ти е разказала, нали?

Преди да умре.

Разказала ти е за Аби, ти си я издирил, а тя дори ти е дала книгата — и Убиеца погледна към Клей. Сега момчето изглеждаше като изваяно, като статуя от камък и кръв.

Тук съм, каза Майкъл Дънбар.

Изоставих ви, знам, но съм тук.

Помисли върху това, Клей.

И Клей стори точно това.