Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (101)

Часът на най-високите води

Така се беше случило.

Всичко в крайна сметка отвеждаше към този мост.

Пенелъпи най-после бе достигнала предела си, но за Клей това бе поредно начало. В момента, в който я беше понесъл към гаража, животът му се бе преобърнал завинаги. И когато малко по-късно отново се приближил до сушилника, той се пресегнал за първата си щипка.

Собственият му баща не бил способен да го погледне.

Двамата вече никога нямаше да са същите.

Съзнанието за това, което бе сторил — и за това, в което се бе превърнал — бързо щеше да прелее в разкаяние.

Не помнеше как се е върнал в училище.

Само безтегловния допир на щипката.

Когато Рори и Хенри го бяха открили на игрището, Клей седял, изпаднал в полуунес, и се бе наложило почти да го носят.

— Ще ни откарат у дома — бяха му казали те. Гласовете им — като прекършени птици. — Заради Пени е, Пени е, тя е…

Но това изречение нямаше завършек.

Най-напред дойде полицията, а след това — и линейката.

Помня как после отплаваха надолу по улицата.

По това време следобедът вече преваляше и баща ни бе излъгал за всичко — точно какъвто беше и нейният замисъл. Майкъл трябваше да й помогне, а после да каже, че е излязъл за малко. Пени, тя сама бе… толкова отчаяна, че…

Но момчето се бе прибрало и бе провалило всичко.

Беше се прибрало и бе спасило целия план.

Щяхме да наречем баща си Убиеца.

Но убиецът спасител бе Клей.

 

 

В крайна сметка всичко стигаше до този мост.

Беше завършен и готов да премери сили с бушуващата река.

Бурята никога не идва, когато я чакаме.

В нашия случай — връхлетя през зимата.

Целият щат бе потопен под вода.

Спомням си нескончаемото лошо време и притъмнелия град, шибан от камшиците на дъжда.

Но това бе нищо пред стихията на Аману.

 

 

Клей продължаваше да работи заедно с мен.

Поднови тренировките си из улиците на квартала, а велосипедът й изненадващо продължаваше да си стои край оградата някъде там — никой не бе срязал веригата или разбил шифъра. А може би просто не искаха.

Синоптиците бяха съобщили за предстоящото лошо време, но дъждът заваля много по-рано от очакваното. Клей стоеше навън под първите капки вода. После се затича към конюшните на „Хенеси“.

Завъртя цифрите на ключалката до правилната комбинация и внимателно откара колелото настрани. Беше взел малка велосипедна помпа и започна да надува спадналите му гуми. Кутамандра, Испанеца и Матадор. Куражът на Кингстън Таун. Помпаше здраво с напиращите в гърдите му имена.

После подкара през квартала. Когато мина по „Посайдън Роуд“, забеляза едно момиче. Застанало беше нагоре по улицата, близо до северната й част, недалеч от боксовия клуб и бръснарницата. „Стригача от хиподрума“. Русата му коса се открояваше на фона на притъмняващото небе.

— Хей! — подвикна Клей.

— Хубаво временце, а? — отговори момичето и той скочи от старото колело.

— Какво ще кажеш да ти го дам да се прибереш?

— Де тоя късмет.

— Е, днес явно ти върви — рече Клей. — Твое е.

Подпря велосипеда на стъпенката и се отдалечи. Докато бурята започваше да се разразява в небето, той стоеше отстрани и гледаше как момичето отива до колелото и го яхва.

— Чувала ли си за Кери Новак? — провикна се Клей.

— Какво? — обади се тя в отговор. — Кой?

Сърцето му се сви, когато изрече името й, но после някак си му стана по-леко.

— Ключалката! — извика той през завесата от вода. — Комбинацията е трийсет и пет, двайсет и седем! — замисли се за един последен миг и преглътна игличките дъжд. — Ако го забравиш, просто виж повече за Испанеца!

— Какво?

Но момичето вече бе поело по своя собствен път.

Клей погледа известно време след него и също тръгна.

 

 

Това, което последва, бе дъжд и още дъжд.

Е, не валя четирийсет дни и четирийсет нощи.^[1]

Но по едно време изглеждаше доста вероятно.

Още на първия ден Клей тръгна към гарата, за да хване следващия влак за Силвър, но нямаше начин повече да го пуснем сам. Натоварихме се и петимата в комбито и, естествено, Роузи се намърда отзад.

Госпожа Чилман пое грижите за останалите.

 

 

Пристигнахме в Силвър съвсем навреме.

Докато минавахме по моста, хвърлихме поглед надолу.

Водата бе захапала арките в челюстите си.

Застанал на верандата, Клей си мислеше за своите стари приятели — спомни си за брега по-нагоре, за дърветата здравеняци, канарите и огромните речни евкалипти. В момента Аману ги блъскаше с всичка сила. Течението подмяташе отломките.

Скоро сякаш целият свят бе удавен от потопа и мостът се озова под вода. В продължение на дни нивото й не спираше да се покачва. Стихията й ни действаше хипнотизиращо — плашеше ни до смърт, но беше трудно да откъснеш очи или да повярваш на това, което виждаш.

Най-сетне една вечер дъждът спря.

Реката дълго продължаваше да реве, но след време започна да отстъпва.

Нямаше как да знаем дали мостът е оцелял — и дали Клей щеше да положи финалния щрих: да премине по водата.

Дни наред Аману течеше кафява и клокочеше като разтопен шоколад. Ала по изгрев и залез тя се наливаше със светлина и цвят — заревото, а после и пепелищата на пожара. Зората бе златна и реката лумваше в пламъци, а привечер прокървяваше и тази кръв червенееше в мрака, преди да настъпи нощта.

 

 

Изчакахме още три дни.

Заставахме на брега и наблюдавахме реката.

Играехме карти в кухнята — ние петимата и баща ни.

Гледахме как Роузи лежи на кълбо пред фурната.

В къщата нямаше достатъчно място за всички, така че свалихме назад предните седалки на комбито и двамата с Рори нощувахме там.

На няколко пъти Клей ходи в бараката, пред която Ахил стърчеше неизменно на пост, и видя още от незавършените картини на баща ни. Една от любимите му бе грубо нахвърляна скица на момче, застанало в нозете на евкалиптите. И така, докато най-сетне, в неделя, дългоочакваното събитие настъпи, случи се.

 

 

Както обикновено Клей се бе събудил по тъмно.

Малко преди зазоряване до слуха ми достигнаха стъпки — те тичаха, шляпаха — и в следващия миг дочух звука от отварянето на вратата до себе си и усетих силата на ръката му.

— Матю — прошепна той. — Матю!

А после:

— Рори, Рори!

Бързо осъзнах какво става.

То бе там, долавяше се в гласа му.

Клей се тресеше.

 

 

Лампите в къщата светнаха. Майкъл излезе с фенерче в ръка и тръгна към реката, но много скоро се завърна, препускайки бясно към нас. Докато се мъчех да се измъкна от колата, той се закова до нея и залитна, но заговори съвсем ясно, въпреки че лицето му беше стъписано и невярващо.

— Матю, трябва да дойдеш.

Да не би мостът да бе отнесен от реката?

Можехме ли да го спасим?

Но преди да съм направил и крачка, първите лъчи докоснаха полята. Погледнах напред и го видях.

— О, боже — казах. — И-сусе Христе! — А после: — Хей, хей, Рори?

Когато всички се събрахме на бетонните стъпала на верандата, Клей вече стоеше на най-долното. Сега до него от миналото достигаше собственият му глас.

„Не дойдох тук заради теб“ — бе казал той на Убиеца Майкъл Дънбар, но осъзнаваше, че е грешал. Бе дошъл заради всички нас. Просто нямаше как да знае, че ще бъде толкова болезнено да се изправи лице в лице с истинско чудо.

За секунда той погледна Роузи, която седеше отстрани и се облизваше, а после рязко се извърна към Рори. Бяха изминали години — и все пак стовари ответен удар между очите му:

— По дяволите, Томи, това куче трябва ли да пъхти толкова силно?

И Рори на свой ред се усмихна.

— Хайде — каза му той. С най-нежния тон, който някога бях чувал от него. — Да отидем да го видим отблизо.

Да идем до реката да го видим.

 

 

Когато стигнахме на брега, изгревът бе във водите. Придошлата река беше в пламъци, подпалена от зората, а мостът, макар и потопен, стоеше на мястото си все така непокътнат, все така направен от него самия. Мостът бе направен от него, от Клей, а нали знаете какво казват за глината?

Но можеше ли той да премине по водите на Аману?

Можеше ли да бъде нещо повече от човек, пък макар и за миг?

Отговорът — поне на последния въпрос — разбира се, бе „не“ и сега видяхме отблизо защо.

* * *

Сред звука на последните ни стъпки той ги дочу: още думи, изречени тук в Силвър.

Бих умрял да постигна величие като това на Давид някой ден…

Но живеем живота на Робите.

Сънят бе свършил и бе получил отговор.

Клей никога нямаше да премине по тези води — чудо, направено от мост — нито пък някой от нас; защото сред пламъците, които бяха подпалили арките, поддържан от реката и камъка, стоеше някой толкова истински и сам по себе си чудо — гледка, която никога няма забравя.

Естествено, това можеше да бъде единствено той.

Да, той, който сега стърчеше, побит като статуя, със същата увереност, с която бе стоял и посред кухнята. Наблюдаваше и дъвчеше най-безгрижно с онзи привичен израз върху сплъстената си физиономия, с разширени ноздри и ненарушимо самообладание.

Бе обгърнат от зора и вода. Нивото й достигаше малко над краката му — копитата му стъпваха едновременно и върху моста, и в реката. Ала ето че сега нещо го подтикна да проговори. Обичайните два въпроса, зададени, без да спира да предъвква и да ни гледа ухилен по мулешки:

Какво? — дойде гласът му откъм пожара.

Какво толкова невероятно има?

Ако беше тук, за да изпита моста на Клей вместо него, ако бе дошъл заради това — можем единствено да се съгласим и да признаем: вършеше го адски добре.