Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (41)

Животът им, преди да се родим

Някъде в пълноводните води на Дънбаровото минало траекториите на Майкъл и Пенелъпи се бяха пресекли и разбира се, всичко бе започнало с пианото. Трябва да кажа, че за мен това най-начално време и примамката на вечното щастие винаги са представлявали голяма загадка. Предполагам, че така е с живота на родителите — преди да се родим ние.

В онзи слънчев следобед, тук, в този град, те бутали пианото надолу по „Пепър стрийт“ и си хвърляли изучаващи погледи, докато хамалите се препирали:

— Ей!

— Какво?

— Да не сме те взели с нас само за красота, а?

— Това пък какво ще рече?

— Ще рече — бутай! Дай го насам, идиот такъв. Насам казах.

Единият прикрито към втория:

— Поне да ни плащаха като хората, че да го търпим, а?

— Така си е.

— Хайде, хайде! Момичето върши повече работа, отколкото вие двамата взети заедно.

А сега и към Пенелъпи, над корпуса на пианото.

— Хей, а ти случайно да си търсиш работа?

Тя се усмихнала леко.

— А, не, благодаря, работа имам колкото искаш.

— Личи си. Не като тия двамата нескопосници… ей! Насам бутай!

И тогава, точно тогава, тя погледнала над пианото, а мъжът от номер 37 й отправил едва загатната дружелюбна усмивка, след което побързал да си я скрие обратно.

* * *

След като пианото заело мястото си до прозореца в апартамента й обаче, Майкъл Дънбар тръгнал да си върви. Пенелъпи го попитала какво да му предложи в знак на благодарност за помощта — вино, може би бира или пък вудка (дали наистина бе казала това?), но той не дал да се изрече и дума. Сбогувал се и излязъл, но когато започнала да свири, забелязала, че се е спрял отвън да слуша: първите й пробни ноти. Пианото все още имало нужда от настройване.

Стоял до подредените в редица кофи за смет.

Когато се доближила до прозореца, за да надникне по-отблизо, бил изчезнал.

 

 

В последвалите седмици във въздуха витаело предчувствие за нещо.

Допреди историята с пианото двамата не се били виждали никога, но сега започнали да се засичат навсякъде. Докато чакал на касата в супермаркета с тоалетна хартия под мишница, тя най-редовно се оказвала на съседната опашка с торбичка портокали и пакет бисквити „ВоВо“ с глазура и кокосови стърготини. Често, когато се прибирала след работа, той тъкмо слизал от автомобила си по-нагоре по „Пепър стрийт“.

Специално Пенелъпи (и това я карало да изпитва смущение) нерядко правела по няколко тегела на улицата само заради онази шепа секунди, когато минавала покрай къщата му. Дали нямало да го види на верандата? Светела ли лампата в кухнята? А може би щял да се покаже на вратата и да я покани на кафе, чай или каквото и да е? Всичко това имало върху нея онзи усилващ ефект, който някога изпитвал и Майкъл, когато се разхождал из Федъртън заедно с Муун. Дори седнала пред пианото, тя често хвърляла проверяващ поглед — дали случайно нямало пак да го зърне край кофите за смет.

 

 

Майкъл от своя страна оказвал съпротива.

Не желаел отново да се озове на онова мислено място, където всичко било хубаво, но и лесно рушимо. Често, докато стоял в кухнята, си мислел за Пенелъпи и пианото и за собствените си изложбени зали, из които още бродел духът на Аби. Забелязал ръцете на тази нова жена, любовта, струяща от дланите й, докато бутали пианото… но можел да се застави да стои настрана от нея.

Най-накрая, месеци по-късно, една вечер през април Пени облякла джинси и риза.

Тръгнала нагоре по „Пепър стрийт“.

Бил паднал мрак.

Укорявала се, че се държи нелепо, та тя била жена, не момиче. Била пропътувала хиляди километри, за да стигне тук. Била газила до глезените из тоалетни с винено черни подове, така че това сега било нищо, нямало място за сравнение. Разбира се, че можела да поеме нещата в свои ръце и да почука на вратата на онзи мъж.

Разбира се.

И тя почукала.

 

 

— Здравейте? — казала Пенелъпи. — Мисля… надявам се, че ме помните.

Бил някак притихнал, тиха била и светлината, а пространството в коридора зад него изглеждало осезаемо.

А после, отново онази усмивка. Изплувала за миг и пак изчезнала.

— Разбира се, че помня… пианото.

— Да.

Смущавала се и английският отказвал да й се подчини; всяко изречение било истинско изтезание. Наложило й се да стовари помежду им родния си език и мислено да го използва като посредник. Някак успяла да попита дали би искал да й отиде на гости. Можело да му посвири, ако, разбира се, обичал музиката, да го почерпи с кафе, хляб със стафиди и…

— „ВоВо“?

— Да… — Защо била толкова смутена? — Да, да, имам и от тях. — Бил запомнил. Бил запомнил.

Помнел. И ето че напук на самопредупрежденията и самодисциплината усмивката, която усърдно криел, изпаднала на устните му. Случило се почти като във военните филми — знаете ги, комедийните — в които безнадеждният, злочест новобранец се мъчи като грешен дявол да се прехвърли през висок зид и след дълги усилия най-сетне успява да тупне от другата страна, зашеметен и непохватен, но безкрайно благодарен.

Майкъл Дънбар бил обезоръжен.

— Ще се радвам да дойда и да послушам как свирите — чух само няколко ноти онзи ден, когато пристигна пианото. — Последвал момент, продължителна пауза. — Защо не влезете?

В дома му витаело доброжелателство, но и някаква тревожност. Пенелъпи не била в състояние да определи на какво се дължало това усещане, но Майкъл със сигурност можел. Живот, живян и отнет.

Влезли в кухнята. Запознали се.

Той й посочил един стол.

Уловил я как крадешком хвърля поглед към загрубелите му, набити с прах ръце, и просто така нещо припламнало. Прекарали доста време, три часа, а може би и повече край масата, изподрасканата дървена, топла маса. Пили чай с мляко, хапвали бисквити и си говорели за „Пепър стрийт“ и града. За работата по строежите и чистенето на къщи. Майкъл останал искрено изненадан с каква лекота започнали да се леят думите й, щом спряла да се притеснява за английския си. А и в крайна сметка имала толкова много да му разказва:

За новата страна и първия път, когато зърнала океана.

Шокът и ужасът при разразяването на южняка.

Майкъл я попитал за родината й и как се била озовала тук и ръцете на Пенелъпи се стрелнали към лицето й. Отмахнала кичур руса коса от очите си и приливът бавно се заотдръпвал. Започнала да си припомня за бледото малко момиче, което обичало да слуша как му четат отново и отново любимите книги. Разказала му за Виена и армията от строени двуетажни легла. Най-много обаче говорила за пианото и студения безплоден свят от другата страна на прозореца. За един мъж, за мустаците му и за обичта без чувство.

Много тихо и много спокойно тя казала:

— Израснах със статуята на Сталин.

 

 

С напредването на вечерта всеки от тях разказал за местата и обстоятелствата, които го били формирали. Майкъл й разправил за Федъртън — пожарите, мините. Птичата глъчка край реката. Не отворил дума за Аби, не още, но тя се мержелеела на всеки ъгъл.

На Пенелъпи пък често й се струвало, че трябва да спре да говори, но ненадейно й се приисквало да сподели толкова много неща. Когато споменала за хлебарките и ужаса, който всявали у нея, Майкъл се засмял, но със съчувствие, а при разказа й за къщите от хартия на устните му се изписало едва доловимо удивление.

Когато се изправила да си върви, отдавна минавало полунощ и тя започнала да се извинява за бъбривостта си, а Майкъл Дънбар казал: „Не“.

Застанали един до друг пред мивката — той миел чашите и чиниите.

Пенелъпи ги подсушавала и не си тръгнала и след това.

У нея, а явно и у него, нещо напирало да излезе. Години смирена безплодност. Цели градове, непритежавани или непреживени. И макар всеки от тях да си давал сметка, че никога преди не е бил толкова борбен или дързък както сега, започнали да осъзнават и една друга истина — че всичко трябвало да се случи тъкмо така: без бавене, без любезности.

Пущинакът вътре в тях — да бъде изтръгнат.

 

 

Много скоро за Майкъл това станало твърде мъчително.

Изведнъж безропотното страдание му се сторило непоносимо и за секунда повече и той пристъпил, пресегнал се и поел риска — с ръце, все още покрити със сапунена пяна.

С едната от тях сграбчил китката й, спокойно, но твърдо.

Не знаел как и защо, но с другата я обхванал през кръста и без да мисли, я привлякъл към себе си и я целунал. Ръката й била мокра, дрехите — също, поне точно в тази част от ризата — и той стиснал здраво плата и свил дланта си в юмрук.

— Господи, съжалявам, аз…

Тогава Пенелъпи Лесчушко сторила нещо, с което му изкарала ума от страх.

Взела мократа му ръка, положила я под ризата си — на същото място, ала върху самата кожа — и изрекла слова отдалече, от Изтока:

— Jeszcze raz.

Много тихо, много сериозно, почти без усмивка, сякаш кухните били създадени само за това.

— Означава — добавила тя — „още веднъж“.