Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (57)

Хартнъл

Тогава, в миналото, нямаше как да знаем.

Насреща ни стремително се носеше един нов свят.

Скоро след като аз се заех с подготовката за решителния сблъсък с Джими Хартнъл, майка ни щеше да започне бавното си умиране.

За Пенелъпи началото бе съвсем безобидно.

По-късно върнахме лентата назад до ето този момент.

Бях на дванайсет и вече тренирах за битката, Рори беше на десет, Хенри — на девет, Клей — на осем, Томи — на пет, а дните на майка ни — отброени.

Беше неделна утрин, в края на септември.

Майкъл Дънбар се събуди от звука на телевизора. Клей гледаше анимационно филмче: „Роки Рубен — космическото куче“. Беше малко след шест и петнайсет.

— Клей?

Нищо. Разширените му очи поглъщаха екрана.

Той прошепна по-рязко:

— Клей! — и този път момчето отмести поглед към него. — Може ли да понамалиш малко това нещо?

— О, извинявай. Добре.

Междувременно Майкъл се беше поразсънил, така че отиде да седне при Клей и когато той го помоли да му разкаже история, подхвана за Муун, змията и Федъртън и дори през ум не му мина да пропусне някоя част. Хлапето непременно щеше да се усети, ако прескочеше нещо, и обясненията само щяха да удължат разказа.

След като историята приключи, Майкъл остана пред телевизора, прехвърлил ръка през раменете на Клей, който гледаше вторачено светлорусото куче. Позадряма, но скоро се събуди.

— Ето — каза той — това е краят. — И посочи към телевизора. — Сега ще го изстрелят обратно към Марс.

Нечий глас се намести тихичко помежду им:

— Към Нептун, глупчо.

Клей и Майкъл Дънбар се ухилиха и се извърнаха към жената в коридора зад тях. Беше облечена в най-старата си пижама.

— Толкова ли нищо не можеш да запомниш? — попита тя.

В това конкретно утро млякото се оказа развалено, така че Пени направи палачинки, а когато и останалите се изсипахме в кухнята, избухна спор, разляхме портокаловия сок и за капак започнахме да си прехвърляме вината. Както чистеше, тя извика: „Пак разсипахте тъпия портокалов зок!“, а ние се разсмяхме и никой от нас не подозираше.

И тогава тя изпусна едно яйце в краката на Рори.

Една чиния се изплъзна от ръцете й.

Какво ли можеше да означава това, ако изобщо значеше нещо?

Ала като се връщам назад сега, означавало е много.

В онази сутрин майка ни беше започнала бавно да си отива, а смъртта — да свива гнездо у дома.

Беше кацнала на един от корнизите.

Провесена на припек.

По-късно се беше облегнала свойски и някак небрежно, с ръка, преметната през хладилника — и ако пазеше бирата, вършеше го адски добре.

 

 

По другата тема, приближаващата схватка с Хартнъл, точно според очакванията ми всичко вървеше страхотно. Още преди онази измамно обикновена неделя бяхме купили два чифта боксови ръкавици.

Разменяхме си юмруци, кръжахме един около друг и се дебнехме.

Гмуркахме се под насрещните удари.

Направо живеех в огромните червени ръкавици, същински колиби, привързани към китките ми.

— Той ще ме убие — заявявах аз, но татко нямаше да позволи подобен развой.

В онези дни за мен той наистина беше просто „татко“ и може би това е всичко, което мога да кажа за него — най-хубавото, което мога да кажа.

В подобни моменти спираше.

Отпускаше ръката си, облечена в боксова ръкавица, на рамото ми.

— Ами… — позамисляше се той и заговаряше тихо. — Тогава започни да мислиш по следния начин. От теб се иска да вземеш едно решение. — Ръката му докосваше тила ми и окуражителните думи излизаха от устата му съвсем непринудено. Беше толкова внимателен, толкова мил. Огромна обич, пулсираща толкова близо до мен. — И решението е, че колкото и да те убива, ти просто няма да умреш.

Биваше си го по пред-началата.

 

 

За Пени нещата прогресираха, но за нас този факт оставаше смътно забележим. Жената, която познавахме от първия миг на своя кратък живот и която не бяхме виждали да боледува дори от простуда, напоследък на моменти изглеждаше отмаляла. Бързо се съвземаше, това е сигурно.

Имаше периоди на видима замаяност.

Друг път — долитаща издълбоко кашлица.

Понякога предобед я обземаше сънливост, но работеше толкова до късно и толкова упорито, че това, казвахме си, обясняваше състоянието й. Кои бяхме ние да се усъмним, че вината не е на „Хайпърно“ — контакта й с всички онези младежи и микроби? Вечно стоеше до среднощ да проверява домашни.

Просто имаше нужда от почивка.

 

 

Същевременно тренировките продължаваха и можете да си представите колко славни бяха тези моменти.

Боксирахме се на двора, на верандата.

Под простора, а понякога и в къщата — навсякъде, където можехме — и докато в началото тренирахме само двамата с татко, впоследствие и останалите започнаха да се включват. Даже Томи. Даже Пенелъпи. Светлото й лице леко сивееше.

— Внимавай с нея — предупреди татко веднъж. — Има брутален ляв овърхенд.

Рори и Хенри пък в живота си не се бяха погаждали толкова добре, както докато кръжаха един около друг, бъхтеха се, потупваха се и се блъскаха с рамене и предмишници. Рори веднъж дори се извини, и то доброволно — чудо невиждано — след като нанесе на Хенри един прекалено нисък удар.

Междувременно в училище парирах тормоза, доколкото можех, а у дома отработвах защитата („Дръж високо гарда, работи с краката“) и атаката („Ляв прав, ляв прав, само така, продължавай в този дух“) и така, докато се почувствах почти готов… сега или никога.

В нощта преди съдбовния ден, когато щях да се изправя лице в лице с Джими Хартнъл, татко дойде в стаята, която деляхме с Клей и Томи. Те двамата вече спяха на долните легла, а аз лежах буден на най-горното. Когато усетих, че влиза, подобно на повечето деца в такива случаи затворих очи, но той ме разтърси леко и рече:

— Хей, Матю, какво ще кажеш за още една тренировка?

Нямаше нужда да ме подканя.

Този път обаче, когато се пресегнах за ръкавиците, каза, че няма да ми трябват.

— Какво? — прошепнах аз. — С голи юмруци ли?

— Ще бъдат голи, когато моментът настъпи — рече татко, но сега говореше много бавно. — Ходих в библиотеката.

Последвах го в дневната, където той посочи към стара касета и едно видео (антична сребристочерна машинария) и ми каза да го включа. Както се оказа, беше го купил с икономисани пари, първите спестявания за Коледа. Когато сведох очи към заглавието на филма „Последните велики боксьори“, усетих, че се усмихва.

— Жестоко, а?

Гледах как процепът поглъща касетата.

— Жестоко.

— Сега просто натисни play — каза той и много скоро вече наблюдавахме с притаен дъх шестващите на екрана боксьори. Излизаха на ринга като държавни глави. Някои, като се започне от Джо Луис, Джони Фамешон, Лайънъл Роуз и се стигне до Шугър Рей, бяха в черно-бяло. Цветна картина за Смоукинг Джо, Джеф Хардинг и Денис Андрис. Роберто Дюран в техниколор. Въжетата се огъваха под тежестта им. В много от мачовете боксьорите биваха поваляни, но отново се изправяха на крака. Какви неустрашими и отчаяни ескиважи^[1]!

Към края на филма се обърнах да погледна и татко.

Блясъкът в очите му.

Беше намалил звука докрай.

Взе лицето ми в дланите си, но бе съвсем спокоен.

Притисна ги към страните ми.

За миг си помислих, че ще изрече нещо в духа на филма, нещо като коментар зад кадър. Но той само продължаваше да стои в тъмното, обхванал лицето ми в шепите си.

— Трябва да ти се признае, хлапе — куражлия си.

Пред-началото на една друга история.

Някъде по пътя, водещ към този момент, един ден, една сутрин, по време на индивидуалните й занимания със сладурана на име Джоди Ечълс, с Пени Дънбар се беше случило нещо. Джоди бе от любимите й ученички, изоставаше заради дислексия и тя работеше допълнително с нея два пъти седмично. Момичето имаше измъчен поглед, източено тяло и дебела дълга плитка, падаща по гърба.

Тази сутрин четели под съпровода на метронома — стария, добре познат номер — и по едно време Пени бе станала, за да вземе синонимния речник. Следващият й спомен бил как някой я разтърсва.

— Госпожице — говорела й Джоди Ечълс — госпожице — и пак — госпожице!

Пени дошла на себе си и погледът й се спрял върху лицето на момичето, а после и върху отхвръкналата на няколко метра книга. Горката Джоди Ечълс. Самата тя изглеждала пред припадък.

— Добре ли сте, госпожице, добре ли сте?

Зъбите й били съвършено павирани.

Пенелъпи се опитала да се протегне към нея, но ръката й сякаш била някак объркана.

— Добре съм, Джоди — и би трябвало да я изпрати за помощ, за чаша вода или нещо друго, дори и само за да я поразсее. Вместо това обаче — колко типично за Пени — тя казала: — Отвори речника… така… и провери, да видим… какво ще кажеш за „весел“? Или „унил“? Кое предпочиташ?

Момичето, устата му и симетрията.

— Може би „весел“ — отговорило то и започнало да чете на глас синонимите: — „щастлив“… „радостен“… „ведър“.

— Добре, много добре.

Ръката й висяла все така неподвижна.

 

 

После дойде онзи петък в училище.

Хартнъл и приятелчетата му започнаха с подигравките си.

Споменаха „пиано“ и „педалче“.

Виртуози на алитерацията, без дори да го подозират.

Бретонът на Джими Хартнъл беше поизрасъл — оставаха няколко дни до обичайното му подстригване — и пак беше започнал да ми се пъчи и да показва мускули. Устата му беше малка, подобна на процеп, като полуотворена консерва. Скоро тя щеше да се разтегли в усмивка. Приближих се към него и събрах кураж да заговоря.

— Ще се бия с теб при мрежите по обед — казах аз.

Най-хубавата новина, която бе чувал в живота си.

Превъртаме до един следобед.

Както обичаше да прави често, и сега Пени четяла на учениците, докато чакали идването на автобуса. Този път бил ред на „Одисеята“. Песента за Циклопите.

Слушателите й били момчета и момичета в зелено и бяло.

Обичайното стълпотворение от прически.

Докато им четяла как Одисей се бе избавил с хитрост от бърлогата на чудовището, буквите заплували по страницата; гърлото й се превърнало в пещера.

Когато се изкашляла, видяла кръвта.

Била се разплискала по хартията.

Останала странно стъписана от аления й цвят, била толкова ярка и безпощадна. Следващата мисъл я запокитила в един отколешен влак и онзи първи път, когато бе видяла тази книга, заглавието й на английски.

 

 

Какво бе моята кръв пред тази кръв?

Нищо, абсолютно нищо.

Помня, че от онези ветровити дни, когато облаците преминават бързо по небето. Една минута бяло, една минута синьо, изобилие от подвижна светлина. Докато вървях към мрежите за крикет, към най-мрачната сянка, забелязах един облак, който приличаше на въглищна мина.

Отначало не видях Джими Хартнъл, но той беше там, на бетонната настилка. Усмивката му се простираше от единия до другия край на бретона.

— Тук е! — провикна се един от приятелите му. — Педалчето е тук, по дяволите!

Вървях и вдигнах юмруци.

По-нататък, по-голямата част ми изплува на части, с полузавъртания вляво и вдясно. Помня колко бърз беше той и колко скоро опитах юмруците му. Помня и рева на тълпата ученици, като прибоя долу на плажа. В някакъв момент зърнах Рори, който по онова време си беше малко хлапе. Стоеше до кльощавия и рус като лабрадор Хенри. През ромбовете на телената мрежа виждах как устните им оформят: „Удари го!“, докато Клей гледаше вцепенено отстрани.

Но да удариш Джими не беше никак лесно.

Най-напред ми стовари юмрук право в устата (сякаш сдъвках парче желязо), после по-високо, после в ребрата. Сигурно са счупени, ми се мярна през ум, докато онези вълни се разбиваха в тялото ми.

— Хайде, шибано пианистче — прошепна хлапето и отново затанцува насреща ми. Всеки път някак си ме издебваше отдалеч и ме изненадваше с ляв, после с десен и с още един десен удар. След три такива серии се строполих.

Последваха възгласи и озъртане за учители, но все още никой не беше разбрал какво става. Бързо излазих на крака и се изправих. Ако имахме рефер, може би преди края на отброяването до осем.

— Давай — казах аз, а светлината все така се менеше с всеки миг. Вятърът свиреше в ушите ни и той отново започна да се приближава.

Този път, както и по-рано, Джими ми стовари ляв удар, последван от съкрушителния десен, но сега тактиката му претърпя провал, защото блокирах третия и го заковах в челюстта. Хартнъл политна назад, запрепъва се, опита се да запази равновесие и замахна. Отстъпи още една крачка, стреснато и припряно, и тогава аз атакувах фронтално и отляво. Вложих цялата си сила в двойния прав, който прицелих над онзи процеп на лицето му, над него и в бузата.

Последва размяна на удари с кокалчета и юмруци, която коментаторите на всеки спорт по света — даже и при игра на топчета — биха нарекли война на изтощение. В един момент бях паднал на коляно, когато ударът му ме застигна и той бързо се извини, а аз кимнах — мълчаливо спортсменство. Броят на зяпачите беше набъбнал. Бяха се накачулили даже по мрежата, с пръсти, вкопчени здраво в телта.

На два пъти го повалях, но той неизменно се връщаше в играта. Самият аз се строполявах четири пъти и след последния не успях да се изправя. Смътно долових присъствието на учителите, защото онези плажове и вълни се бяха превърнали в ято, бяха се разхвърчали като чайки и сега край мрежите продължаваха да стоят само братята ми. Ловко — и като се връщам назад, защо ли не се изненадвам — Хенри протягаше ръка към едно или друго от бягащите хлапета, а те му даваха остатъка от обяда си. Още тогава бе успял да организира залози и беше спечелил.

В ъгъла, до струпаните крачета на вратичките за крикет, извърнат с лице към мен, стоеше Джими Хартнъл. Напомняше ми на ранено диво куче — едновременно и жалък, и излъчващ заплаха. Един от мъжете учители се приближи и го сграбчи, но той рязко се отскубна. Тръгна към мен и почти се препъна. Сега онзи процеп се бе превърнал в най-обикновена уста. Приклекна до мен и гласът му долетя отгоре.

— Сигурно си добър на пианото — каза той — ако свириш така, както се биеш.

Попипах устата си с пръсти — триумфът на облекчението.

Отпуснах се назад, кървях и се усмихвах.

Всичките ми зъби си бяха на мястото.

 

 

Така се започна.

Пени бе отишла на лекар.

Кавалкада от медицински изследвания.

Пред нас не каза нищо, поне засега, и всичко си продължаваше постарому.

Веднъж обаче маската се бе пропукала и колкото повече седя тук и пиша, толкова по-безпощадно и ясно осъзнавам този факт. Кухнята е като прочистваща, бистра вода.

Понеже веднъж се бе случило следното: Рори и Хенри търчаха из стаята си и се биеха. Ръкавиците бяха забравени и двамата се бяха счепкали, както те си знаеха. Пенелъпи се спусна към тях.

Сграбчи ги за гърба на униформените училищни ризи.

Държеше ги здраво далеч един от друг.

Като хлапета, провесени да съхнат на слънце.

Седмица по-късно влезе в болница, първия от цяла върволица престои.

Но преди това, много, много отдавна, шепа дни и нощи по-рано, бе останала с тях в стаята им, онази кочина от чорапи и лего. Слънцето залязвало зад гърба й.

Боже, това ще ми липсва.

И заплакала. Усмихвала се и плачела.