Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (70)

Снимката

В седмицата, когато Кутамандра трябваше да замине за столицата на конните надбягвания, далеч на юг, Енис Макандрю взе решение, разкриващо прозорливостта му:

Кери нямаше да язди изобщо.

Беше едва на седемнайсет, а вече й бяха отнели участие в състезанието за наградата „Сънлайн-Нордърли“ — първото й бягане от първа група. Той самият нямаше да е в града, за да й дава кураж, но и нямаше да я вземе със себе си. Със сигурност би я убило да гледа как едрият кестеняв кон щурмува завоя преди финалната права.

Не, вместо това просто й каза:

— Мисля, че си заслужи два дни почивка.

Макандрю не беше като останалите треньори.

Клей ясно даде да се разбере, че тази събота иска да се прибере в града, след като по-рано през седмицата по радиото бяха коментирали коня и смяната на жокея.

В петък вечерта, когато стана време да тръгва, Майкъл Дънбар го изненада.

Поиска да го закара до града и по пътя си бяха обичайните мълчаливци, но когато спряха пред гарата, той извади от жабката един плик и го сложи в скута на Клей. Отгоре пишеше: „Кери Новак“.

— Какво е…

— Просто й го дай, чу ли? Ще й хареса, обещавам ти.

Този път нямаше колебания, само кимване, едва доловимо. Светлините на гарата идваха сякаш от километри, градът бе почти притихнал. Единствено от някаква далечна кръчма долиташе приглушена шумотевица. Сега Майкъл му напомняше за едно време и на Клей му се прииска да му се отблагодари някак.

Извади „Каменоделецът“ от сака.

Мушна внимателно плика между страниците на книгата.

На другия ден Тед и Катрин бяха на работа и Кери и Клей се намираха в кухнята на „Арчър Стрийт“ 11.

Бяха настроили позакърпеното черно радио.

В дневната имаше малка елегантна стереоуредба с цифрови настройки и всякакви екстри, но те предпочетоха да слушат състезанията на неговия апарат. Когато седна, Клей бързо си даде сметка за нещо — кухнята беше възхитително чиста.

От време на време си разменяха кратки погледи.

Не им беше до приказки.

Жокеят бе ненадминат професионалист в занаята, Джак Бърд, но когато, минути преди три часа, стартът на надбягването бе даден, той не се откъсна напред веднага, не успя да спечели достатъчна преднина и на завоя Кутамандра бе застигнат от групата. Когато го пришпори като за последно, силите на коня се бяха изчерпали. Клей слушаше коментатора, но най-вече наблюдаваше Кери. Гледаше дългите й цяла миля коси, ръцете й, облакътени на масата, скритото в шепи лице. Вътрешно тя се разкъсваше между копнежа и отчаянието, но единственото, което каза, беше: „По дяволите“.

Малко по-късно отидоха на кино.

Кери се пресегна и хвана ръката му.

Когато се извърна към нея, тя гледаше право в екрана, но по лицето й се бе стекла сълза.

Случилото се след това беше толкова странно.

Клей се наклони към нея и я целуна по бузата.

Не беше нарушение на правилата, обаче и двамата някак си знаеха. Той вкуси болката и солта и сведе поглед към дланта й, сгушена в неговата.

По-късно, когато отидоха на Окраището, тя легна и се притисна до него. Сега бе в състояние да каже и нещо повече — число, чието изричане звучеше като оплакване.

— Седми.

Седмо място, пълен провал.

Докато лежаха един до друг, Клей преброи луничките й — на лицето й бяха петнайсет, тъй миниатюрни, че човек трябваше да се загледа. Имаше и още една, шестнайсета, долу на шията. Бяха толкова по-червени от косата й, като капки кръв на фона на бронзовите лъчи на слънцето.

— Знам — каза Кери — има и много по-лоши неща.

Така си беше, така беше със сигурност.

Тя полежа известно време с глава върху него.

Както винаги Клей долавяше дъха й, топлината му, алюра му.

Звучи глупаво да се говори за нечие дишане като за вървежа на кон, като за дължина в конно състезание — но той точно така ми го описа.

За момент сведе поглед надолу.

Отново онова шестнайсето петънце кръв — искаше му се да го докосне, да остави ръката си да се плъзне към него, но вместо това, неочаквано и за себе си, заговори. Неща, понятни само за нея.

— Костотрошача — каза Клей — Звездата на Уейвърли… — Очакваше момичето да се оживи. — Било е битка между двамата. — А после добави: — Светеца и Карабината… — Говореше за конкретно състезание^[1] и конете, които го бяха печелили. Беше му разказвала всичко това само веднъж, първия път, когато се бяха разхождали заедно из квартала. — И Фар Лап, най-великият между всички. — Клей преглътна и пак заговори: — Испанеца — и при това име нещо почти ги жегна: Испанеца, от кръвната линия на Матадор, но въпреки всичко трябваше да продължи. — Хей! — каза той и я прегърна, притисна я към себе си за няколко кратки секунди. Впи пръсти в бархетния ръкав. — Мисля обаче, че фаворитът ти не се е променил — Кингстън Таун.

Най-накрая, след един последен удар на сърцето му.

Клей почувства квадратчетата на ризата й.

— Господи — каза Кери — помниш ги.

С нея той помнеше всичко. И винаги щеше да знае как се бе оживила, докато отговаряше на въпросите му за „Кокс Плейтʼ82“. Колко подобаващо би било да можеха да се пренесат в онези години, по времето, когато Пенелъпи бе пристигнала на континента. Сега Кери повтори един отдавнашен коментар:

— Кингстън Таун не може да победи.

Клей прегърна сгушеното като вързопче момиче.

Гласът му — полуглас, полушепот.

— Всеки път чувам — каза той — как тълпата изригва, когато той изненадващо щурмува финалната права.

* * *

Малко по-късно Клей стана, подаде й ръка да се изправи и двамата заедно оправиха леглото. Метнаха върху него тежкия полиетилен и го подпъхнаха добре отдолу.

— Хайде — каза той и тръгнаха по уличката, а книгата продължаваше да се притиска към тялото му и пликът все още бе между страниците й.

Вървяха до долния край на „Арчър стрийт“, там, където излизаше на „Посайдън Роуд“.

По време на филма тя бе стискала дланта му, но сега стори нещо, което й бе навик в началото, когато се бяха сближили: хвана го под ръка. Той се усмихна, но не се смути. Не се замисли дали ще ги вземат за възрастна двойка, нито за други грешни изводи, които някой би могъл да си направи. Кери имаше навика да върши такива необичайни неща.

Наоколо им се простираха улици, безкрайно познати и легендарни, като „Емпайър“, „Чатъм“ и „Тълок“, и местенца, из които бяха обикаляли онзи пръв път, като „Бобис Лейн“, далеч нагоре. По едно време минаха покрай една бръснарница, чието име им бе любимо. Всички пътища обаче водеха към „Бърнбъро“, където месечината висеше в тревите.

Когато стигнаха пистата, Клей разгърна страниците на книгата.

Тя вървеше на няколко метра пред него.

Някъде близо до финиша я повика:

— Ей, Кери.

Кери се завъртя на пети, съвсем бавно. Настигна я и й подаде плика. Тя го заразглежда в дланта си.

Прочете името си на глас и там на червената каучукова писта сякаш изведнъж се завърна след дълго отсъствие. Клей долови блясъка на морско стъкло.

— Това почеркът на баща ти ли е?

Той кимна, без да казва нищо, а Кери отвори тънкия бял плик и се вгледа в снимката, която лежеше вътре. Представям си какво трябва да й е минало през ума — мисли като „прекрасно“ и „великолепно“ или „Как ми се иска да бях там, за да те видя“ — ала поне засега просто продължаваше да я държи. Накрая бавно му я подаде.

Ръката й трепна леко.

— Ти — прошепна тя — и мостът.