Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (93)

Сделка с дявола

След сбогуването си с Макандрю Клей дотича обратно до реката. Баща ни беше застанал край Ахил.

Попита го дали е добре.

Каза му, че много му е липсвал.

— Не си ли работил по моста, докато ме нямаше?

— Не. — Майкъл потупа мулето, макар и предпазливо. — И хиляди души да го строяха, и целият свят да се извърви да го види… всички те трябва да знаят кой е създателят му. — Той подаде поводите на Клей. — Единствено ти можеш да го завършиш.

Дълго време Клей стоя навън.

Наблюдаваше как Ахил пасе.

Вечерта бързо се спускаше.

Една мисъл не му даваше мира, макар отначало да не разбираше защо.

Струва ми се, че просто му се е искало да си поговори с баща ни.

Ставаше дума за легендата за Пон-дю-Гар.

Някога във Франция, която по онова време дори още не се казвала Франция, понеже историята се развива в древния свят, имало една река, която се славела като неукротима. Днес я наричат Гардон.

Векове наред хората, живеещи по бреговете й, не успявали да построят мост над нея, а дори и да го направели, реката унищожавала творението им.

Не щеш ли, един ден в града пристигнал дяволът и отправил към жителите следното предложение.

— Лесна работа — казал им той. — Ще ви построя мост! Мога да го издигна за една-единствена нощ!

И те почти се разплакали от радост.

— Но! — Дяволът направо не бил на себе си от възторг. — Душата на първия, който премине по моста, ще стане моя и ще разполагам с нея както ми е угодно.

Жителите на градчето се събрали.

Обсъдили вариантите и взели решение.

Съгласили се с предложението. Цяла нощ те наблюдавали в захлас как дяволът ломял камъни от планинските върхове и всичко друго що му попаднело под ръка. С лекота подхвърлял огромните канари, зидал сводовете по два и по три. За една нощ съградил моста и акведукта, а на сутринта зачакал отплатата за труда си.

Сделката била сключена и той бил изпълнил своята част.

Ала този път хората успели да го надхитрят — пуснали по моста един заек и той станал първият, който преминал над реката. Дяволът изпаднал в дива ярост.

Сграбчил животното и го размазал.

Запокитил го по една арка с такава огромна сила, че и до ден-днешен очертанията му могат да се видят в камъка.

Докато стоеше заедно с Майкъл Дънбар в полето, недалеч от Ахил и реката, Клей погледна към него и проговори:

— Татко?

Насекомите бяха почти притихнали.

Залезите тук винаги бяха кървави, а днешният бе първият за мулето. Ахил, естествено, не му обърна никакво внимание и продължи да върши онова, за което бе роден — това поле бе създадено да бъде изпасено.

Майкъл пристъпи по-близо и зачака.

Още не беше сигурен как точно да подходи към Клей, защото момчето бе преживяло толкова много — и тогава се случи нещо странно:

— Помниш ли, че ме попита дали я знам? Легендата за Пон-дю-Гар?

Майкъл тръгна да отговаря, но думите му бяха прекъснати по средата.

— Разбира се, но…

— Аз не бих.

— Не би — какво?

Сега и Ахил наостри уши и дори откъсна очи от тревата.

— Не бих сключил такава сделка с дявола — да построи моста за една нощ.

Мракът се бе спуснал, гъст и дълбок, и Клей продължи:

— Но бих се съгласил на размяна срещу тях. — Той стисна устни и пак ги отвори. — Бих отишъл и в ада, ако можех да ги върна — бихме могли да го сторим двамата, би могъл да дойдеш с мен — един от нас срещу една от тях. Зная, че не са в ада, зная, зная, но… — Клей млъкна и се преви, а после пак поде: — Татко, помогни ми. — Мракът го бе разполовил. Би умрял да ги върне на този свят. Пенелъпи, помисли си той, и Кери. Ако не друго, дължеше им поне това.

— Трябва да го направим съвършен — каза той. — Трябва да го направим великолепен.

Обърнал се беше с лице към руслото.

Трябваше да сътворят чудо.