Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (67)

Търсачите

Някъде в миналото лежаха затвърждаващи се истини.

Майка ни бе мъртва.

Баща ни ни бе напуснал.

Седмица по-късно Клей бе тръгнал да го търси.

Във времето, предшестващо този ден, у него стремително бе започнало да се трупа нещо, което не знаеше как да назове: като нервността преди футболен мач, която обаче така и не преминаваше. Може би разликата се състоеше в това, че игрите рано или късно се изиграват. Човек излиза на терена, срещата започва и приключва. Но не и това. Това бе едно безкрайно начало.

 

 

Подобно на всички нас Клей тъгуваше за баща ни с някаква странна претръпналост.

Достатъчно тежко беше, че Пени ни липсваше.

В случая с нея поне знаехме как да постъпим: прелестта на смъртта е, че е окончателна. По отношение на баща ни изникваха твърде много въпроси и мислите бяха далеч по-опасни.

Как можа да ни изостави?

Къде ли бе отишъл?

Дали беше добре?

В онази утрин, седмица по-късно, когато бе осъзнал, че е буден, Клей бе станал и се бе облякъл. После бе излязъл навън — трябвало някак да запълни цялото това пусто пространство. Реакцията му беше неочаквана и първична.

Бе излязъл на улицата и се бе затичал.

* * *

Както ви разказах по-рано, в онази сутрин той тичал и повтарял: Татко! ТАТКО! КЪДЕ СИ, ТАТКО?

Но всъщност не бил в състояние да нададе вик.

Утрото било прохладно от пролет.

Отначало, след като се бе измъкнал навън, Клей тичал с все сили, а после продължил да се скита без посока в предутринния мрак. Обзет от прилив на страх и възбуда, той нямал представа накъде върви. Скоро след като започнал да надава онзи вътрешен зов, открил, че се е изгубил. Бе извадил късмет и бе намерил пътя към вкъщи.

Когато се прибра, бях на верандата.

Пресрещнах го и го хванах за яката.

Сграбчих го с една ръка и го обърнах към себе си.

Както казах, бях навършил осемнайсет.

Мислех си, че трябва поне да опитам да се държа като възрастен.

— Добре ли си? — попитах го и той кимна.

Чувството в стомаха му се бе уталожило.

 

 

Втория път, когато го направи, още на другия ден, не бях толкова благосклонен — пак го хванах за яката, но този път го влачих до вкъщи през поляната.

— Какво, по дяволите, си мислиш? — попитах го аз. — Какви, по дяволите, ги вършиш?

Но Клей бе щастлив, не можеше да се сдържи — отново бе уталожил онова чувство, поне за момент.

— Ти изобщо слушаш ли ме?

Спряхме пред противокомарната мрежа.

Момчето срещу мен бе с мръсни боси крака.

— Искам да ми обещаеш — казах.

— Какво да обещая?

Сега за пръв път забеляза кръвта по стъпалата си, като ръжда между пръстите. Това му хареса и се усмихна, тази кръв много му се понрави.

— Да видим дали ще познаеш! Престани да изчезваш така, по дяволите!

Стига ми, че той изчезна.

Помислих си го, но не можех да го изрека, не и тогава.

— Добре — отговори той. — Няма.

И тъй Клей обеща.

Излъга ме.

Продължи да го прави всяка сутрин, седмици наред.

Понякога обикаляхме да го търсим.

Сега се чудя защо ли сме се занимавали.

Не се намираше в сериозна опасност — в най-лошия случай щеше да се лута из улиците — но някак си ни се струваше важно, поредното вкопчване. Бяхме изгубили майка си, после баща си и повече не можехме да губим. Нямаше да го допуснем. Но нямаше и да го щадим. Оставях го на милостта на Рори и Хенри, които го налагаха по краката, докато изтръпнеха.

Проблемът обаче още по онова време беше, че независимо колко го наранявахме, не можехме да го нараним. Колкото и да се мъчехме да го възпрем, не бяхме в състояние да го удържим. На другия ден отново изчезваше.

Един път дори го намерихме.

Беше вторник, седем сутринта.

Закъснявах за работа.

Градът бе прохладен и облачен. Рори го забеляза пръв. Бяхме стигнали няколко пресечки на изток, където „Рогила“ се среща с „Хайдръджен авеню“.

— Ето го! — каза той.

Гонихме го до „Ейджакс Лейн“, със строените в редица каси за мляко, хванахме го и го притиснахме до оградата. Палецът ми се наби със студени сиви тресчици.

— Мамка му! — извика Хенри.

— Какво?

— Ухапа ме!

— Това е токата на колана ми.

— Прикови му коляното!

Тогава не го знаеше, но след този случай някъде дълбоко в себе си Клей си бе дал клетва — никога повече да не позволи да бъде приклещван така, поне не толкова лесно.

 

 

В онази конкретна сутрин обаче, докато го блъскахме по обратния път, той допусна и една грешка.

Мислеше си, че е приключило.

Е, не беше.

Ако Майкъл Дънбар не бе могъл да измете къщата с него, нямах нищо против да го отменя. Заблъсках го по коридора, изтиках го в задния двор и треснах стълбата до улука.

— Хайде — казах. — Катери се.

— Какво — на покрива ли?

— Прави каквото ти казвам или ще ти строша краката. Да видим как ще бягаш тогава…

И когато се изкачи до върха, сърцето на Клей се сви още повече, защото видя какво точно имах предвид.

— Сега схвана ли? Виждаш ли колко е голям този град?

Това му напомни за една случка отпреди пет години, когато бе искал да подготви за училище доклад за всички спортове по света и бе помолил Пенелъпи за нова тетрадка. Беше останал с впечатлението, че от него просто се иска да направи списък на спортовете, които знае, но още по средата на първата страница, когато бе изброил някакви си жалки осем неща, бе осъзнал, че начинанието е безнадеждно — така, даде си сметка той, бе и сега.

Тук горе градът се раздипляше многократно по-голям.

Простираше се във всички посоки.

Бе огромен, мащабен, умопомрачителен. Бе всеки израз за нещо непобедимо, който бе чувал.

За една-две секунди почти съжалих, но трябваше веднъж завинаги да му го набия в главата.

— Колкото и далеч да отидеш, хлапе, няма да го намериш. — Отправих поглед над къщите, безбройните наклони на покривите. — Няма го, Клей, той ни уби. Уби ни. — Наложих си да го кажа. Насилих се да ми хареса. — От това, което бяхме, не остана нищо.

Небето бе сиво като одеяло.

Наоколо — единствено град.

До мен — едно момче и стъпалата му.

„Той ни уби“ висеше помежду ни и някак си знаехме, че е истина.

Така се роди един прякор.