Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (34)

Дългият сън

За Клей нощта бе дълга и огласяна от мисли. По някое време стана до банята и откри Убиеца полупогълнат от пастта на дивана. Бе затиснат от книги и схеми.

Постоя над него.

Погледът му се спря на скиците и бумагите върху гърдите му. Мостът, изглежда, му служеше за одеяло.

На сутринта — само че не беше никакво утро, ами два следобед — той се стресна от неспокойния си сън, а слънцето бе полегнало тежко върху шията му, досущ като Хектор. Присъствието му в стаята беше невъобразимо.

Когато стана, изведнъж го обзе ужасен смут, засуети се напред-назад. Не. Не. Къде се намира? Запрепъва се към коридора, излезе навън и застана по шорти на верандата. Как е възможно да съм спал толкова дълго?

— Хей.

Убиеца го наблюдаваше.

Бе се появил откъм гърба на къщата.

Клей се облече, седнаха в кухнята и този път хапна. Черно-белият часовник на старата фурна едва бе успял да цъкне от 2:11 на 2:12, а той вече бе успял да погълне няколко филии хляб и стабилно количество от яйцата, приготвени от Убиеца.

— Яж. Ще ти трябват сили.

— Моля?

Убиеца дъвчеше, седнал насреща му.

Нима знаеше нещо, което на самия него не му беше известно?

Да.

Откъм спалнята цяла сутрин бяха долитали викове.

Клей бе викал името ми в съня си.

Един дълъг сън и вече изоставам.

Тази натрапчива мисъл кръжеше в ума му, докато продължаваше да дъвче пряко волята си — и той щеше да се бори със зъби и нокти, за да се откопчи от нея.

Хляб и думи.

— Няма да се повтори.

— Моля?

— Никога не спя до толкова късно. Всъщност почти не спя.

Майкъл се усмихна, да, това беше Майкъл. Нима жилите му отново се наливаха с някогашната животворна кръв? Или само така изглеждаше?

— Всичко е наред, Клей.

— Не, не е… ааах… Господи!

В бързината да скочи от стола бе закачил масата с коляно.

— Клей, моля те.

За пръв път Клей заизучава лицето срещу себе си. То представляваше по-възрастна моя версия, ако изключим факта, че в очите му не пламтеше огън. Всичко друго обаче — черната коса, та дори изнуреният вид изглеждаха същите.

Този път първо отмести стола си назад, но Убиеца вдигна ръка.

— Спри.

Клей обаче беше готов да върви, и то не само за да излезе от стаята.

— Не — каза той — аз…

И пак вдигнатата длан. Отрудена и мазолеста. Ръце на бачкатор. Убиеца махна, сякаш да отпъди муха от празнична торта.

— Шшшт. Какво е това там според теб?

Което всъщност значеше:

Какво те накара да дойдеш?

Клей чуваше само насекомите. Еднообразният тон.

А после мисълта за нещо велико.

Стоеше там, облегнат на масата с прегърбена стойка. И изрече лъжа:

— Нищо.

Но Убиеца не се хвана.

— Не, Клей, то те е довело тук, само че се боиш — затова ти е по-лесно да седиш срещу мен и да спориш.

Клей се изопна.

— Какви ги говориш?

— Всичко е наред, това казвам… — Той млъкна и бавно започна да изучава Клей. Момчето, което не можеше нито да докосне, нито да достигне. — Не зная колко дълго си стоял сред онези дървета вчера, но сигурно има причина да дойдеш…

Господи.

Мисълта нахлу с горещия полъх.

Видял ме е. Наблюдавал ме е цял следобед.

И тогава:

— Остани — каза Убиеца — и се наяж добре. Защото утре трябва да ти покажа… има нещо, което искам да видиш.