Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (82)

Специалистът по разделите

В много отношения ми се струва някак абсурдно, почти банално, да се завръщаме на „Арчър стрийт“ 18 във времето преди появата й. Научил съм обаче едно нещо и то е, че ако животът продължава чрез последиците, то той тече и в световете, които го предшестват.

Това бе период, в който всичко някак се раздвижваше.

Течеше своеобразна подготовка.

Неговото „преди Кери“.

И както си му е редът, всичко започва с Ахил.

 

 

Да си призная, може и да не бях много доволен от начина, по който похарчихме онези двеста съмнителни долара, но има една част от тази история, която винаги ще пазя в сърцето си — а именно, физиономията на Рори, когато застана на прозореца в кухнята същата сутрин, в която доведохме мулето.

Както повеляваше съботният му обичай, към единайсет той се запрепъва по коридора и отначало реши, че още е пиян и сънува.

Това да не е?

(Рори тръсна глава.)

Какво по дяволите?

(Разтърка очи, сякаш се мъчеше да ги изтръгне от орбитите.)

Най-накрая извърна глава назад и се провикна:

— Томи, какво става тук, по дяволите?

— Какво?

— Ще видиш ти „какво“… нещо май се бъзикаш, а? В задния двор има магаре!

— Не е магаре, а муле.

Въпросът бе полепнал по бирения му дъх.

— Че каква е разликата?

— Магарето си е магаре, а мулето е кръстоска между…

— Не ми пука, ако ще да е кръстоска между куортър и тъпо шетландско пони!

През това време зад гърба им ние направо се търкаляхме от смях. Накрая Хенри разреши въпроса.

— Рори — рече той — запознай се с Ахил.

До вечерта Рори ни беше простил — или поне достатъчно, че да остане с нас у дома. Или по-точно — да остане и да мърмори.

Всички се събрахме заедно на двора, беше дошла дори госпожа Чилман, а Томи не можеше да спре да повтаря: „Здравей, момчето ми, здравей, момчето ми!“ с най-ласкавия глас, който можете да си представите, като потупваше Ахил по тила. Мулето стоеше и кротко го изучаваше с поглед, а Рори взе да се жалва на Хенри:

— Още малко и ще заведе копелето на вечеря, за бога!

През нощта той отново се озова прегърнат в душащата хватка на Хектор, а Роузи похъркваше леко до тях. От леглото вляво човек лесно можеше да го чуе — измъчено, но сподавено мърморене:

— Тези животни просто ме убиват.

 

 

Що се отнася до тренировките, отначало си мислех, че след като бе спечелил щатското първенство и мулето премина под наша опека, Клей няма да влага толкова усилия или ще се поотпусне. Бях в голяма грешка. Тъкмо обратното, той бягаше по-усърдно от всякога и това някак ме глождеше.

— Защо не си починеш известно време? — попитах го веднъж. — Току-що спечели щатския шампионат, за бога.

Клей обгърна с поглед просналата се надолу „Арчър стрийт“.

През цялото това време дори не бях забелязал.

Тази сутрин не правеше изключение: тя пламтеше във вътрешността на джоба му.

— Хайде, Матю — каза той — идваш ли?

 

 

През април започнаха проблемите.

Мулето бе пълна мистерия.

Или по-скоро — пълен инат.

Обичаше Томи, сигурен съм, просто повече обичаше Клей. Само на него даваше да проверява копитата му. Никой друг не можеше да го накара да се помръдне. И пак единствено той бе в състояние да го успокои.

Понякога, много късно нощем, да не кажа в ранни зори, Ахил започваше да дере гърло. И до ден-днешен чувам онези горестни и смразяващи „и-ааа, и-ааа“ — нещо средно между магарешки рев и скърцане на несмазани панти — сред които се примесваха и останалите гласове. Хенри се провикваше: „Мамка му, Томи!“, аз заповядвах: „Накарай това муле да спре!“, Рори надаваше вой: „Разкарай тъпата котка от мен!“, а Клей продължаваше да лежи притихнал.

— Клей! Събуди се де!

Томи го буташе и дърпаше като обезумял, докато накрая той ставаше и тръгваше към кухнята. От прозореца й можеше да види Ахил — стоеше под сушилника и стържеше като ръждива порта. Стърчеше си там, с вирната нагоре глава и зейнало към небесата гърло.

Клей го наблюдаваше, без да е в състояние да помръдне и за известно време оставаше вцепенен. На Томи обаче му омръзваше да чака. И докато ние останалите изпълзявахме от стаите си, а мулето продължаваше да оглася цялата околност, Клей вземаше захарницата, махаше капака и забитата вътре лъжичка и излизаше в задния двор, следван от Томи.

— Хайде — твърдо казваше той — събери ги. — И двамата заставаха на верандата до дивана. Ако изключим мулето и лунната светлина, ги обгръщаше пълен мрак. Томи протягаше напред събраните си длани.

— Добре — казваше той — готов съм. — И Клей изсипваше в ръцете му цялата захар — шепа могилка кристален пясък. Двамата с Ахил го бяхме виждали да прави това и преди. За момент мулето спираше да реве, отправяше им поглед и тръгваше към тях в лек раван. Твърдоглаво и изпълнено с откровен възторг.

Привет, Ахиле.

Здрасти, Клей.

Голяма олелия вдигаш, да знаеш.

Знам.

Когато Томи се доближеше и протегнеше шепите си към него, Ахил завираше муцуна в тях и омиташе всичко наред. Обираше от всяко ъгълче като прахосмукачка.

Последният подобен случай беше през май и тогава Томи се примири окончателно. Беше полагал еднакви грижи за всеки от питомците си, а Ахил се ползваше и със специални привилегии — купувахме му повече зърно и сено от необходимото и овършавахме магазините из квартала за моркови. А когато веднъж Рори попита кой е изял последната ябълка, беше ясно, че пак е отишла за почерпка на мулето.

В онази конкретна нощ бе задухал южнякът и премиташе улиците и предградията. Довяваше тракането на преминаващи влакове. Убеден съм, че тъкмо това бе разстроило Ахил и той пак ревеше неутешимо. Когато Томи изтича при него да го успокои, мулето само се отърси от прегръдката му и продължи да оглася нощта, изпружило шия под четиресет и пет градуса, а над главите им се носеха в кръг спиците на сушилника.

— Захарницата? — обърна се Томи към Клей.

Но тази нощ той каза „не“.

Не още.

Не, този път Клей се приближи до Ахил, с притиснатата към крака си щипка, и отначало просто стоеше до него, а после много бавно се протегна нагоре и хвана въртящия се сушилник. Другата му ръка легна върху муцуната на мулето, върху тази изсъхнала спечена четина.

— Всичко е наред — каза му Клей — свърши се.

Но той по-добре от всеки друг знаеше, че някои неща нямат край. Дори когато, пренебрегнал думите му, Томи се върна със захарницата и Ахил осмука шепите му до шушка, а по ноздрите му заблестяха кристалчета — той продължаваше да гледа единствено Клей.

Дали беше в състояние да съзре очертанията й през джоба му?

Може би, но най-вероятно не.

В едно обаче съм абсолютно уверен и то е, че мулето съвсем не беше глупаво — открай време беше наясно с нещата.

Знаеше, че това бе момчето Дънбар.

Момчето, което му беше нужно.

 

 

По това време, през зимата, често бягахме до гробището и из алеите му.

Утрините ставаха много по-тъмни.

Слънцето се катереше по гърбовете ни.

Веднъж минахме покрай „Епсъм Роуд“ и Суийни излезе човек на думата.

Фургона го нямаше, но бараката беше оставена на доизживяване.

Усмихнахме се и Клей каза:

— Фсеки.

 

 

Дойде юни и напълно сериозно си мисля, че Ахил притежаваше повече интелигентност от Рори, който отново бе отстранен от училище. Упорито разчистваше пътя към изключването си. Амбициите му жънеха плодове.

А аз отново се срещнах с Клодия Къркби.

Косата й бе подкъсена, но съвсем леко, и носеше красиви обици във формата на стрелички. Бяха сребърни и леко потрепваха на ушите й. По цялото й бюро лежаха пръснати ученически съчинения, а плакатите висяха непокътнати на стената.

Този път проблемът се състоеше в това, че имаха нова учителка, също млада жена, и Рори бе решил да си послужи с нея като пример за назидание.

— Както изглежда — заобяснява госпожица Къркби — Рори е отмъкнал грозде от обяда на Джо Лионело и е започнал да замеря дъската със зърна. Колежката била улучена, когато се обърнала към класа. Гроздето се разтекло по ризата й.

Отново този неин усет към поезията.

Стоях насреща й. Затворих очи.

— Честно казано — продължи тя — мисля, че е реагирала малко пресилено, но и не можем да продължаваме да търпим подобно поведение.

— Има пълното право да е разстроена — казах най-напред, но много скоро започнах да се оплитам. Изгубих се в кремавото на ризата й и в нейните вълни и гънки. — Искам да кажа, каква е вероятността подобно нещо да се случи? — Можеше ли една риза да е някак повратна? — Да се обърне точно в този момент… — Последните думи просто се изплъзнаха от устата ми и още на мига се усетих. Ама че тъпотия бях казал!

— Тоест вината е нейна?

— Не! Аз…

Виж ти, заяждаше се!

Събрала беше съчиненията и сега ги държеше в ръце. Усмихна ми се леко, окуражително.

— Всичко е наред, Матю. Знам, че нямаше това предвид…

Седнах върху един изрисуван с графити чин.

Обичайният пубертетски финес.

Цял чин с пениси.

Нима можех да й устоя?

Тогава тя спря да говори и пое безмълвен, дързък риск — това беше първото, в което се влюбих.

Дланта й легна върху ръката ми.

Беше топла и деликатна.

— Честно казано, всеки ден се сблъскваме с далеч по-лоши неща, но в случая с Рори това е просто поредната капка. — Тя беше на наша страна и искаше да го зная. — Не е извинение, но той страда, пък е и момче — и в следващия миг просто ме застреля. — Права ли съм, или съм права?

Оставаше само да ми намигне, но не го стори, за което й бях повече от признателен — защото току-що бе повторила дума по дума нещо, казано отдавна от друг. После отстъпи назад и също седна върху един от чиновете.

Трябваше някак да й се отблагодаря.

— Знаете ли — казах и думите заседнаха в гърлото ми. Водите в ризата й бяха утихнали. — Последният човек, от когото съм чувал това, беше татко.

 

 

Що се отнася до тренировките с Клей, там също нещо назряваше.

Нещо тъжно, но най-вече за мен.

През зимата останахме последователни — бягахме на „Бърнбъро“ и по кварталните улици, след което аз се отправях към кухнята и кафето, а Клей — към покрива.

Когато засичах времето му, се сблъсквахме с необясним проблем.

Най-плашещата дилема за всеки състезател.

Тичаше по-усърдно от всякога, а не ставаше по-бърз.

Смятахме, че му липсва адреналин, че мотивацията му е отслабнала. Нима имаше какво повече да постигне след победата на щатското първенство? До началото на лекоатлетическия сезон оставаха цели месеци, нищо чудно, че бе толкова летаргичен.

Клей обаче не хващаше вяра на обясненията ми.

Тичах редом с него и го надъхвах.

— Давай — казвах — давай! Хайде, Клей. Какво би направил Лидъл, какво би направила Зола Бъд?

Трябваше да се досетя, че го щадя прекалено.

 

 

При последното отстраняване на Рори го бях накарал да идва да ми помага, след като предварително се бях уговорил с началника. Три дни покрай килимите и дюшеметата и едно нещо стана съвсем ясно — не беше алергичен към работа. Изглеждаше разочарован, когато денят свършеше. А после напусна училище, беше окончателно. Накрая почти им се молех.

Седяхме в директорския кабинет.

Този път се беше промъкнал в хранилището на преподавателите по природни науки и бе задигнал уреда за сандвичи.

— И без това там само плюскат! — обясни той. — Направих им услуга!

Двамата с него седяхме от едната страна на писалището.

Клодия Къркби и госпожа Холанд — от другата.

Госпожица Къркби носеше тъмен костюм и светлосиня риза, а за госпожа Холанд — не си спомням. Помня обаче сребристата й пригладена назад коса, мекотата на бръчиците около очите й и брошката на джоба отляво — фланелено цвете^[1], емблемата на училището.

— Е? — казах аз.

— Е, ъъъ, какво? — попита тя.

(Не беше отговорът, който очаквах.)

— Този път ще го изритате ли завинаги?

— Ами, аз, ъъъ, не съм сигурна, че това е…

Прекъснах я.

— Да си го кажем в очите, той си го заслужава.

Рори се разпали, почти развеселен.

— Тук съм и ви чувам!

— Погледнете го само — казах аз. Те го погледнаха. — Ризата отвън, наглостта — на макс. Да ви изглежда, че поне привидно проявява интерес към всичко това? Да ви се струва, че се е покаял…

— „Привидно?“ — Сега Рори ме прекъсна. — „Покаял“? По дяволите, Матю, дай един речник да разберем какви ги говориш!

Госпожа Холанд знаеше. Знаеше, че не съм глупав.

— Честно казано, ъъъ, хубаво щеше да е, да имахме повече ученици като теб, ъъъ, в миналогодишния випуск, Матю. Бил си по-заинтригуван от учението, отколкото си давал вид, нали?

— Хей, мислех, че в момента говорим за мен.

— Млъквай, Рори. — Това беше Клодия Къркби.

— Да, само така, много добре — отговори Рори. — Закови ме. — Собственият му поглед беше закован на друго място. Тя се загърна по-плътно в сакото си.

— Престани — казах.

— Какво?

— Знаеш какво. — Сега обаче отново се обърнах към госпожа Холанд. Беше следобед и макар да си бях тръгнал от работа рано, за да мога да се представя в училището добре облечен и гладко избръснат, това съвсем не значеше, че не съм уморен. — Ако и сега не го изключите, ще прескоча бюрото, ще ви изтръгна брошката, ще си я закача и собственоръчно ще изритам копелето!

Рори изпадна в такъв възторг, че само дето не заръкопляска.

Клодия Къркби кимна сериозно.

Директорката попипа цветето.

— Ами аз всъщност, ъъъ, не съм съвсем сигурна…

— Направете го! — извика Рори.

И за всеобща изненада тя го направи.

Най-методично попълни необходимите документи и предложи близки училища, но аз й заявих, че няма да са ни нужни, защото Рори няма да учи, а ще работи, стиснахме си ръцете и това беше. Оставихме ги в кабинета и си тръгнахме.

По средата на пътя към паркинга се обърнах и се втурнах обратно. Защо го направих — заради нас или заради Клодия Къркби? Почуках на вратата и влязох повторно в кабинета, където двете продължаваха да разговарят.

— Госпожице Къркби, госпожо Холанд — казах аз — моля да ме извините. Съжалявам за всички главоболия и просто — ами, благодаря. — Беше нелепо, но започвах да се потя. Мисля, че причината беше изразът на искрено съчувствие върху лицето й, костюмът и златистите обици. Халкичките, които обкръжаваха проблясващите стрелички. — И също, извинявам се, че ви питам чак сега, но винаги съм бил зает с проблемите на Рори и все забравям да се поинтересувам: как се справят Хенри и Клей в училище?

Госпожа Холанд предостави думата на госпожица Къркби.

— Справят се добре, Матю. — Беше застанала права. — Добри деца са. — Усмихна се и отново не ми намигна.

— Вярвате или не — кимнах към вратата — онзи там също.

— Зная.

Зная.

Тя каза „Зная“ и чувството, което тези думи пробудиха, се загнезди у мен за дълго време, но се зароди още там отвън. Докато стоях и се притисках към стената толкова силно, че лопатките ми почти се натъртиха, тайно се надявах тя да се появи от кабинета. Вместо това прозвуча гласът на Рори.

— Ей — каза той — идваш ли?

Когато стигнахме до колата, попита:

— Може ли аз да карам?

— Даже не си го помисляй.

До края на седмицата беше успял да си намери работа.

* * *

И така, зимата премина в пролет.

Резултатите на Клей продължаваха да са все така слаби и една неделна утрин неизбежното се случи. Откакто бе започнал работа като автотенекеджия, Рори полагаше усилен труд на пиянското поприще. Непрекъснато се хващаше и късаше с разни момичета. До нас достигаха имена и наблюдения — спомням си например за Пам: Пам имаше руса коса и лош дъх.

— По дяволите — каза Хенри. — Каза ли й го?

— Да — отговори Рори. — Шамароса ме. После ме заряза и ми поиска ментов бонбон. Не непременно в този ред.

Дотътряше се вкъщи обикновено чак на сутринта. Въпросната неделя се падаше към средата на октомври. С Клей тъкмо тръгвахме към „Бърнбъро“, когато той се прибра с олюляваща се походка.

— Господи, погледни се само на какво приличаш.

— Да, чудесно го каза, Матю, благодаря ти. А вие, нещастници, накъде сте се запътили?

Колко типично за Рори: дори и по джинси и с подгизнало от бира яке за него не представляваше никакъв проблем да тръгне с нас. „Бърнбъро“ също си беше типичната гледка.

Изгревът мародерстваше по трибуната.

Тримата пробягахме заедно първите 400 метра.

— Ерик Лидъл — започнах да надъхвам аз Клей.

Рори се ухили.

Или по-скоро пусна гадна самодоволна усмивка.

На втората обиколка се самоотлъчи и навлезе в джунглата.

Трябвало да пусне една вода.

На четвъртата вече спеше.

Преди финалните 400 метра обаче имаше вид на почти изтрезнял. Погледна Клей, погледна и мен. Поклати презрително глава.

И там, застанал на добилата огнен цвят писта, аз не се стърпях и попитах:

— На теб пък какво ти става?

И пак онази мазна усмивка.

— Бъркаш подхода — каза той и хвърли поглед към Клей, но атаката бе насочена срещу мен. — Матю — продължи Рори — шегуваш се, нали? Не може да не знаеш защо не се получава. — Той изглеждаше готов да ме сграбчи и да ме разтресе. — Хайде де, Матю, помисли малко. Всички тези романтични дивотии… Той спечели щатското първенство — и какво, по дяволите? Не виждаш ли, че пет пари не дава?

Но как бе възможно?

Как бе възможно Рори да знае такива верни неща и с един замах да преобърне историята ни, историята на братята Дънбар?

— Погледни го! — каза той.

Погледнах.

— Той не иска тази… тази твоя… добрина. — Сега се обърна към Клей. — Това ли искаш, хлапе?

И Клей поклати глава.

Но Рори не беше приключил.

Заби ръката си право в сърцето ми.

— Нужно му е да го почувства ето тук. — Някаква внезапна сериозност, някаква мъка избликнаха от него със стихийността на пиано. Най-тихо изречените думи бяха най-тежки. — Нужно му е да изпитва болка, толкова голяма, че почти да го убива — каза той — защото, Матю, ние така живеем.

Опитах се да измисля аргумент, с който да го оборя.

Нищо не ми хрумна.

— Ако ти не можеш, аз ще го сторя вместо теб. — Рори си пое въздух някак сковано, мъчително. — Не трябва да тичаш заедно с него, Матю — и той се вгледа в момчето, приклекнало до мен, и в огъня в очите му. — Трябва да се опиташ да го спреш.

 

 

Същата вечер Клей ми съобщи.

Гледах „Пришълеца“ в дневната.

(Подобаващо мрачно за случая, а?)

Каза, че ми е благодарен и че съжалява, а аз му отговорих, извърнал лице към телевизора. С усмивка, за да не се разпадна.

— Поне ще мога да си почина — краката и гърбът направо ме убиват.

Той вторачи поглед в рамото ми.

Излъгах и двамата се престорихме, че вярваме.

 

 

Замисълът на тренировките беше гениален.

Три момчета на стотния метър.

Две — на двустотния.

И на последния участък — Рори.

Не беше трудно да се намерят хлапета, които на драго сърце да го млатят. Прибираше се у дома разкрасен ту с гроздове синини, ту с ожулена буза. Налагаха го дотогава, докато на лицето му се появеше усмивка — и в този момент тренировката приключваше.

 

 

Една вечер се намирахме в кухнята.

Клей миеше, а аз подсушавах чиниите.

— Матю — каза той съвсем тихичко. — Утре ще тичам на „Бърнбъро“ — на никого няма да позволя да ме спре. Ще се опитам да постигна резултата от щатското.

Не го погледнах, но и някак не можех да отвърна очи.

— Чудех се — рече Клей — дали би се съгласил… — и изразът на лицето му казваше всичко. — Мислех си, че може да ми помогнеш за стъпалата.

 

 

На другата сутрин отидох да го гледам.

Седях сред пламъците, подпалили трибуната.

Бях облепил стъпалата му по-грижливо от всякога.

Раздвоявах се между съзнанието, че го правя за последно, и истината, че и този единствен път бе излишен. Сега можех да го наблюдавам от различна позиция — гледах просто за да видя как тича. Като Лидъл и Бъд ведно.

Ако питате за изхода — Клей счупи собствения си рекорд с повече от секунда, и то на тази писта, която вече береше душа. Когато пресече финиша, Рори се усмихваше, пъхнал ръце в джобовете, а Хенри крещеше резултата. Томи дотича заедно с Роузи. Всички вкупом го запрегръщаха и го понесоха на ръце.

— Хей, Матю! — извика ми Хенри. — Нов рекорд на щата!

Косата на Рори беше разчорлена и ръждива.

Очите му — най-великолепният метал, който бях виждал от години.

А аз, аз слязох от трибуната и им стиснах ръцете — първо на Клей, а след това и на Рори.

— Погледни се само — казах и говорех напълно сериозно. — Най-доброто бягане, което съм виждал.

Той приклекна на пистата малко преди финиша — толкова близо до настилката, че усещаше мириса на боята. След повече от дванайсет месеца щеше да се завърне тук отново, но вече в компанията на Хенри, момчетата, тебешира и залозите.

За кратко настъпи свръхестествена тишина и зората избухна в ден.

Клей продължаваше да стои на каучуковата писта и усещаше допира й в дланта си.

Щипката в джоба му, все така невредима.

Скоро той щеше да се изправи и щеше да тръгне към ясноокото небе, разстилащо се пред него.