Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (92)

Преди първите лъчи да докоснат къщата

И така, лекарите й дадоха шест месеца живот — и може би така щеше да е по-добре. Със сигурност тогава мъчението не би било толкова голямо или поне не толкова продължително колкото епичната й хартнъловска битка, смъртта без умиране.

Разбира се, грозните подробности станаха наш неизменен спътник.

Споменавам ги само накратко.

Всички лекарства звучаха еднакво, беше като игра на „Открий разликите“. Струва ми се, че да ставаш свидетел как някой умира, е като да изучаваш нов език — съвсем нов вид познание. Строиш кули от шишенца с лекарства, броиш хапове, отмерваш отровни течности. Овладяваш науката на преливането на минутите в часове, докато чакаш из болничните отделения, и разбираш колко дълга може да бъде нощта.

За Пенелъпи, мисля, най-озадачаващата част бе езикът.

Смъртта имаше свой собствен жаргон.

Бяхме кръстили лекарствата й „Аптеката“.

Всяко от тях представляваше оксиморон.

Първия път, когато ги нарече така, седяхме в кухнята и тя почти възторжено изучаваше налепените с етикети шишенца. Прочете имената им на глас — „Циклотасин“, „Екзентиум“, „Дистрепсия 409“.

— Хей — рече Пени, докато ги редеше в сложна конфигурация, първите й стъпки в издигането на аптека небостъргач. Сякаш се бе усетила, че са я измамили (и ако трябва да сме честни — точно така си беше). — Ама те всички звучат еднакво.

Може да се каже, че им бе измислила идеалното име, защото, действително, названията на всички лекарства звучаха като анаграми на възможните съчетания на „окси“ и „морон“. И понеже „морон“ идва от старогръцката дума за „глупав“, прозвището улавяше и елемента на нелепост, идиотщината на самата идея — да се бориш с болестта, като се самоубиваш, надявайки се да оцелееш. Трябваше да ги продават с предупредителни надписи, като онези върху кутиите с цигари. „Изпий това и умри бавно“.

 

 

Въпреки цялата безполезност на начинанието последва още една операция и отново в устите ни заседна вкусът на претоплена болница. Не се оставяйте да ви заблудят, че болничната миризма изчезва. Съществува един момент на насищане, след който сякаш полепва по дрехите. И дори седмици по-късно, когато вече сте си у дома, тя изведнъж просто ще ви напомни за себе си.

Една сутрин край масата в болницата Рори го побиха тръпки и получи обрив. Докато той покриваше ръцете му, Пенелъпи го посочи с ръка.

— Искате ли да знаете какво означава това? — попита тя. До този момент бе стояла с поглед, забит в купичката с корнфлейкс — нерешимата задача на опитите й да го изяде. — Значи, че един лекар току-що се е обърнал в съня си.

— Или по-лошо — каза татко — не какъв да е лекар, а анестезиолог.

— Да — заяви Рори най-охотно, чопвайки си от закуската й. — Тия мръсни копелета ги мразя най-много от всички!

— Ей, хлапе, изяде ми проклетия корнфлейкс.

Тя побутна купичката към него и му намигна.

 

 

И разбира се, терапията, която връхлиташе на вълни — първите курсове бяха брутални, като бичуване, като тяло, покосено в битка. После нещата бавно преминаха на по-професионално ниво — тук-там някой инцидентен срив.

С времето лечението доби характер на терористични атаки.

Добре пресметната касапница.

И майка ни — рухваща в пламъци.

Човешки единайсети септември.

Или жена, която се превръща в държава, и ти я виждаш как напуска собствената си територия. И както през онези отдавнашни зими в Източния блок заплахите започваха да настъпват все по-бързо.

Циреите избиваха по тялото й като бойни полета.

Провеждаха светкавична война върху гърба й.

Лекарствата побъркваха вътрешния й термостат — изпепеляваха я, вкочаняваха я, парализираха я, и когато станеше от леглото — се свличаше в безсъзнание. Косата й върху възглавницата приличаше на гнездо или на купчина перушина в тревата след успешен лов на котката.

За Пени, личеше си, това бе измяна. Виждаше се в изтляло зелените й очи, а най-лошото бе неподправеното й разочарование. Как бе възможно да бъде предадена така от света и от собственото си тяло?

И също като в „Илиадата“ и „Одисеята“, където щом боговете се намесеха, конфликтите прерастваха в катастрофи — така бе и тук. Тя се мъчеше да сглоби собствените си парчета, мъчеше се да се уподоби на себе си и понякога дори вярваше, че успява. А ние много скоро стигнахме до изтощение.

Глупавата светлина на болничните отделения.

Душите на прекрасните медицински сестри.

Как само мразех начина, по който се движеха.

Обутите им в дълги чорапи нозе!

Но някои от тях бяха достойни за възхищение — и как само се ненавиждахме, че обичаме тези призвани жени. Дори сега, докато блъскам по клавиатурата, изпитвам благодарност към тях — и си спомням как я повдигаха върху възглавниците, сякаш бе чуплив предмет. Как държаха ръката й и й говореха, дори лице в лице с откритата ни неприязън. Затопляха я, гасяха пожарите в тялото й и също като нас живееха и чакаха.

 

 

Една сутрин, когато тя се намираше почти на ръба, Рори открадна един стетоскоп — предполагам, искаше да си вземе нещо в замяна, след като майка ни бе подменена с някаква самозванка. По това време кожата й бе добила жълтеничен оттенък и повече не възвърна естествения си цвят. А ние отдавна си бяхме дали сметка за разликата между бяло и жълто.

Тя се улавяше за нас — за лактите, за плътта на дланите и китките ни. И отново — време за обучение — беше толкова лесно да преброиш ставите и костиците на нейните собствени ръце. Отправяше поглед през прозореца към света отвъд, донемайкъде лъчезарен и безгрижен.

 

 

Още една покъртителна гледка — да виждаш как баща ти се променя.

Откриваш как различни части от тялото му се превиват.

Забелязваш, че е започнал да спи в различна поза: облегнат напред върху болничното легло.

Поема въздух, но не го вдишва.

Такава тежест, цялата стаена дълбоко вътре.

Започва да ти изглежда някак изнурен и смачкан, а дрехите му въздишат по шевовете. Както Пени се бе простила с цвета на кожата си, така татко губеше някогашната си физика. Двамата гаснеха чрез цветове и форми. Смъртта не настъпва само у онзи, който умира.

 

 

Ала после тя отново надвиваше болестта.

Някак издрапваше от лапите й и оставяше болничните врати зад гърба си. Веднага се връщаше на работа, естествено, макар смъртта да надничаше иззад рамото й.

Мина времето на люлеенето й по жиците.

Или увесването на хладилника.

Но тя неотлъчно бе някъде там и дебнеше.

Във влака, в автобуса, на алеята.

По пътя към вкъщи.

 

 

През ноември я обявиха за чудо.

Осем месеца и продължаваше да е жива.

Последва поредният двуседмичен престой в болницата и лекарите отказваха да се ангажират с прогнози, но понякога спираха и ни казваха:

— Нямам представа как го прави. Не съм виждал нищо толкова…

— Ако кажете „агресивно“ — отговори веднъж татко и най-спокойно посочи към Рори — ще… Виждате ли това хлапе?

— Да.

— Е, ще му кажа да ви хвърли един бой.

— Моля?

Лекарят доста се стъписа, а дремещият Рори ококори очи — последното изречение му подейства по-добре от шишенце с амонячни соли.

— Наистина ли? — Само дето не започна да потрива ръце той. — Може ли?

— Разбира се, че не. Шегувам се.

Рори все пак се опита да лансира идеята.

— Хайде, докторе, след няколко удара дори няма да усещате болката.

— Вие, хора — рече въпросният специалист — до един сте луди за връзване.

Вляво от него се разнесе смехът на Пени.

Засмя се, а после й се наложи да усмири болката.

— Може би — отговори му тя — точно за това успявам.

Беше тъжно — щастливо създание сред купчина одеяла.

 

 

По повод излизането й от болницата бяхме украсили цялата къща.

Знаменца, балони, Томи беше направил плакат.

— Написал си „дошла“ грешно — каза му Хенри.

— Какво?

— Пише се с „о“, а не с „у“.

Пенелъпи не направи забележка за правописа.

Татко я пренесе на ръце от колата и това бе първият път, когато му позволи да го стори, а на следващата сутрин всички я чухме — още преди първите лъчи да докоснат къщата.

Свиреше на пианото.

Свири, докато слънцето изгряваше, и в разгара на обичайните ни свади. Свири, докато закусвахме и дълго време след това, и никой от нас не познаваше тази музика. Може би го правеше, водена от някаква сбъркана логика, че докато свири, не умира — защото знаехме, че скоро смъртта ще се завърне, ще се прокрадне, полюлявайки се от жица на жица.

Нямаше смисъл да спускаме завесите или да заключваме вратите.

Тя бе вътре, вън, навсякъде, в очакване.

Беше се нанесла отпред, на верандата.