Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (76)

Момичето от „Гелъри Роуд“

Някога, в пълноводните води на Дънбаровото минало, се беше появило момиче, което добре познаваше един от петимата братя… и какво момиче бе само.

Имаше кестенява коса и яснозелени очи.

Загадъчна плетеница от лунички с цвят на кръв.

Бе известно с това, че спечели надбягване от първа група и издъхна още на другия ден… по вина на Клей.

Той живееше, дишаше и се сля с тази вина.

Накрая си призна всичко.

В началото обаче, когато Кери го зърна за пръв път, по стар свой обичай той седеше на покрива.

 

 

Бе отрасла в град на име Каламия.

Баща й бе жокей.

Неговият баща — също.

За по-назад не й беше известно.

Обичаше конете, тренировките и ездата на пистата, рекордите и историите за великите чистокръвни състезатели.

Каламия се намираше на седем часа път от града. Най-ранните й спомени бяха свързани с баща й. Щом си дойдел от сутрешната тренировка, тя го питала как е минало. Понякога се будела по времето, когато той излизал, в 3:45 сутринта. Разтърквала очи и му задавала въпрос: „Тед, може ли и аз да дойда?“.

По някаква причина, когато се събудела по тъмно, наричала майка си Катрин, а баща си — Тед. Денем, тази нейна странност изчезвала и те се превръщали в мама и татко. Това бе едно от безбройните неща, останали ненаписани и неизречени, когато години по-късно бе открита мъртва на пистата, паднала от коня.

Както казах, Кери от малка обичала конете, но не като повечето момичета.

Привличала я атмосферата, не почетните розетки.

Конюшните й допадали повече от изложенията.

Когато поотраснала, по време на училищните ваканции тя и братята й често умолявали баща си да ги заведе на тренировка на хиподрума и обожавала тези наситени сумрачни утрини, огласяни от чаткането на конски копита сред дъждеца и мъглата. Харесвало й как слънцето изплувало над хоризонта, далечно, огромно и топло, и допирът на въздуха — тъй близък и студен.

В онези отдавнашни дни те закусвали с препечени филийки, седнали на оградата — чисто бял парапет без напречни пръти — и обичали да наблюдават треньорите, ругаещи под сурдинка, и старите жокеи с вид на загрубели, дебелогласи хлапета. Било им забавно да ги виждат в облеклото им за тренировка — с джинси, жилетки и стари прилепнали шапки.

Братята й бяха по-големи от нея съответно с четири и пет години и когато бяха навършили подходящата възраст, също бяха започнали да изучават занаята — очевидно им било в кръвта.

 

 

В света на конните състезания кръвта е основна тема.

Или по-точно — кръвните линии.

И там, също като при Клей и нас останалите, много неща може да бъдат проследени до миналото.

Според Кери майка й, Катрин Новак, бе единственият член на семейството, за когото този свят не заслужаваше друго, освен недоверие или презрение, в зависимост от настроението. Тя можеше да бъде ту студен, бледосин акварел, ту рижаворус гневен вулкан. Обичаше конете, с удоволствие гледаше надбягванията, но изпитваше ненавист към състезателния бизнес — разхищението, прекомерното развъждане. Алчното му подкоремие. Този свят бе като красива курва, която тя бе зърнала без грим.

Братята на Кери я наричаха Екатерина Велика, понеже беше страшно сурова и стриктна. При нея нямаше шега. Когато преди състезание им заръчваше да си дойдат здрави и читави, знаеха отлично какво има предвид.

Ако паднеш, не разчитай на съчувствие.

Животът на жокеите не беше песен.

Но много, много по-суров бе той към конете.

* * *

И Тед.

Тед от хиподрума.

Кери знаеше историята.

Някога, в началото на кариерата си, баща й бил може би най-многообещаващият чирак в страната, от ранга на Пайк, Брийзли или Диймън Дарб Мънро. С ръста си от сто и седемдесет сантиметра Тед бил висок за жокей и нисък за мъж, но притежавал идеално телосложение за ездач и метаболизъм, за какъвто мнозина биха убили — сякаш бил неспособен да качва тегло. Всичко това имало един недостатък: лицето му изглеждало като снадено надве-натри, сякаш го били претупали при производството. Зависи обаче кого питате. Едно момиче на име Катрин Джеймисън смятало, че Тед съвсем не бил за изхвърляне. Харесвало й безпорядъчното му лице и яснозелените му очи и това, че можела да го носи в обятията си — и всичко било наред до една сутрин, когато го сполетяла трагедия.

По това време бил на двайсет и три.

За една нощ метаболизмът му претърпял драстична промяна.

Така както доскоро в състезателните дни си позволявал да си хапва по цял пакет шоколадови бисквити, сега можел да изяде само опаковката им.

 

 

По това време се били установили в града — преместили се, за да може Тед да си пробва късмета в големите състезания. Катрин работела като медицинска сестра в „Принца на Уелс“, близо до „Рандуик“.

След няколко успешни години в занаята, една седмица Тед започнал да се чувства някак особено. И тъй, часове преди развиделяване в онзи съдбовен ден, той направил ритуалното си посещение в банята и кантарът не го излъгал. Нито пък огледалото. Едновременно се бил разширил и подпухнал, а лицето му било изгубило характерната си разпиляност. Но каква полза? Хубавец ли искал да бъде, или да язди най-добрия кон в надбягването „Донкастър“? Светът изгубил логика и смисъл.

Най-страшната гледка били ръцете му.

В кухнята на малкия апартамент на Тед дори не му и хрумнало да закусва. Седял на кухненската маса, вторачен в тези свои ръце, и си мислел, че в живота си не бил виждал нещо толкова месесто.

 

 

В течение на пет дълги години той продължил да жокейства и постоянно живеел на строга диета.

Висял в сауната.

Карал на фотосинтеза.

Четял вестника, седнал в колата в най-големия пек с вдигнати прозорци, облечен с най-новия си, най-топъл спортен екип. Косял морави по яке и джинси, под които носел леководолазен костюм. Страдал от мускулни схващания, бил раздразнителен. Правел кросове с увити около краката чували за смет, над които слагал зимни вълнени панталони. Ето това били трофеите на конния бранш — това плюс хилядите стаени блянове за хрупкави десертчета и шоколадова торта и нечисти помисли за сирене.

Не бил подминат и от обичайния букет от контузии — многократно бил хвърлян на земята и чупил и двете си китки. Един път в конюшнята получил ритник право в лицето. На два пъти бил стъпкван по време на тренировка на пистата. Веднъж, в третата гонка на „Уорик Фарм“, подковата на един кон, който яздел напред, изхвърчала и го пернала точно над ухото. Можело да е много, много по-зле.

В залеза на кариерата си Тед бил като ветеран от войната или колесничар в древна армия — всяко състезание било като влизане в битка. След чистилището на собствения му стомах, след зъбобола, главоболието и световъртежите, последното оскърбление, което му било нанесено, било жестока гъбична инфекция, така нареченото „атлетично стъпало“, прихваната от пода в жокейската съблекалня.

— И точно това — често се шегувал той със седемгодишната Кери в колата на път за тренировка на хиподрума — най-накрая ми видя сметката.

 

 

Работата обаче е там, че Тед Новак не бил искрен с дъщеря си, понеже това, което го бе довършило, не било атлетичното стъпало, стърженето на стомаха, дехидратацията или лишенията. Било, разбира се, един кон.

Алест великан, Испанеца.

Испанеца бил невиждан кон, с огромно сърце, като Кингстън Таун или Фар Лап. Не бил и кастриран, което означавало, че линията му можело да бъде продължена.

Бил поверен под грижите на Енис Макандрю, прочутия, върлинест като прът на метла треньор.

Малко след като жребецът пристигнал в конюшнята му, той провел един телефонен разговор.

— Как си с теглото напоследък?

Набраният номер бил на Тед Новак.

 

 

Испанеца взел участие в почти всички големи надбягвания на дистанция от една миля и повече.

Можел да спринтира, притежавал издръжливост, правел всичко каквото се поиска от него.

Второ или трето място се равнявали на провал.

Четвъртото било катастрофа.

Горе, на седлото, неизменно седял Тед Новак. Името му греело с едри букви във вестника, а на лицето му била улавяна да подремва усмивка — дали пък това не било гримаса, предизвикана от желанието да облекчи сърбежа? Не. Когато яздел Испанеца, дори не се сещал за стъпалата си. Препускал с него съвсем кротко през половината от състезанието, после постепенно набирал скорост по протежение на около фърлонг и накрая щурмувал с всички сили до финала.

По времето, когато състезателната кариера на коня достигнала залеза си, самият Тед също мечтаел да се оттегли.

Само една победа им се изплъзнала и не, не става дума за Състезанието, което кара дъха на нацията да спре. Нито Макандрю, нито Тед, нито собствениците на конете се вълнували от това надбягване — най-лелеяната награда била триумфът на „Кокс Плейт“. За истинските познавачи именно това бе най-великото състезание.

За Тед случилото се било жива гавра.

Не могъл да се вмести в ограниченията за килограмите.

 

 

Макар „Кокс Плейт“ да е състезание с фиксирани тежести^[1] и изискванията да са известни от много по-рано, Тед бил стигнал твърде далеч. Сторил всичко, което бил правил и дотогава. Окосил стотици морави. У дома направо припадал под душа. Решението било взето една седмица преди състезанието — лош късмет бе положил ръка върху рамото му — и разбира се, Испанеца победил.

Беше му тежко, дори когато й го разказваше след години. Друг жокей — вечно приветливият мустакат Макс Маккиън — бе пришпорил коня по чезнещата под копитата писта на „Мууни Вали“ и Испанеца бе победил съперниците си с една дължина.

Тед Новак слушал състезанието в колата на алеята пред дома си.

По това време вече живеели в друг квартал, на „Арчър Стрийт“ 11, години преди тук да се преместят Пени и Майкъл — и седнал в колата пред радиото, той се усмихвал и плачел, плачел и се усмихвал.

Сърбяло го, но не понечил да се почеше.

Един човек с пламнали стъпала.

 

 

Известно време, след като прекратил кариерата си, Тед продължил да тренира коне на хиподрума и бил един от най-атрактивните ездачи, които можело да се видят в града рано сутрин. Скоро обаче се върнали в провинцията. На Катрин животът там й харесвал повече, а най-лошото и най-мъдро решение, което взели, било да запазят старата къща на „Арчър стрийт“. Професията му им бе осигурила поне тази възможност.

Годините си се трупали, родили им се деца. Тед достигнал нормалното тегло за ръста си — или няколко килограма отгоре, ако прекалял със сладкото. Струвало му се обаче, че подобни прегрешения му се полагали.

Хващал се на най-разнообразна работа — от продавач на обувки, през помощник във видеотека, до ратай във ферма за едър добитък — и някои от тези неща вършел добре. Най-любими за него обаче си оставали утрините, когато участвал в ранната тренировка на местния хиподрум. Наричали го „Гелъри Роуд“.

По това време вече бил получил прякора си: Тед от хиподрума.

Два случая го характеризираха много добре.

Първият бе следният епизод. Веднъж Макандрю бе довел на пистата двама обещаващи жокеи да погледат как язди Тед. Било вторник. Небето било бледо и сияйно.

— Виждате ли го?

Треньорът си бил почти същият.

С изключение на побелялата му коса.

И той посочил ездача, който прелетял като стрела покрай тях.

— Видяхте ли петите му? Ръцете му? Седи на коня, все едно изобщо не го язди.

Хлапетата били самата арогантност.

— Ама че е дебел — рекло едното, а другото се изсмяло и Макандрю им отвъртял по два здрави шамара. По два пъти през брадичката и бузите.

— Ето — казал той — приближава отново. — Говорел като всички треньори по света. С поглед, извърнат в другата посока. — И за ваше сведение този човек там е яздил повече победители, отколкото вие, копеленца жалки, ще видите през целия си живот. На тренировките ще е постигнал по-добри резултати от вас.

Точно тогава Тед им дошъл на крака.

— Макандрю!

И Макандрю се ухилил широко.

— Здрасти, Тед!

— Как ти се струвам?

— Тъкмо си виках, какво прави Павароти чак тук и откога пък е станал жокей?

Те се прегърнали сърдечно и си разменили по няколко силни потупвания по гърба.

И двамата си мислели за Испанеца.

* * *

Второто произшествие станало няколко години по-късно, когато синовете му били на тринайсет и дванайсет, а Кери, момичето — само на осем. Това била последната тренировка за Тед от хиподрума.

Случило се през пролетната ваканция. Било валяло и тревата била зелена и висока (винаги е изненадващо колко висока израства тревата, отглеждана за състезателните коне). Конят на Тед започнал да се мята изпод ездача си и успял да го хвърли от гърба си. Всички видели как бившият жокей пада. Треньорите задържали момчетата по-далеч, но Кери някак си успяла да се озове при него — пробила си път, промушила се между краката на големите — и първото, което видяла, били потта и пихтията от кожа и кръв, а после и ключицата, прекършена и увиснала.

Щом я забелязал, баща й се насилил да се усмихне.

— Ей, хлапе.

Тази кост, тъй костенобяла.

Така първична и чиста, като слънчева светлина.

Бил проснат по гръб и групичката мъже, мъже с гащеризони, с ботуши, с цигари, решили, че е най-добре да не го местят. Образували неравномерен кордон, проявили нужното уважение. Отначало Тед си помислил, че може да си е счупил врата, понеже не усещал краката си.

— Кери — казал той.

Потта.

Изгряващо, полюшващо се слънце.

То се търкулнало по пистата.

А Кери, коленичила на земята съвсем близо до него, не можела да отвърне поглед. Съзерцавала кръвта и пръстта, смесени върху устните му като потопи на трафик. Джинсите и бархетната му риза били оплескани с тази смес. Била заседнала между зъбчетата на ципа на жилетката. Нещо диво се мъчело да се изтръгне с нокти от гърдите му.

— Кери — повторил той, но този път успял да добави: — Можеш ли да ми почешеш пръстите на краката?

Да, разбира се.

Бълнувал.

Мислел си, че се е пренесъл в спокойните времена, когато го мъчело атлетичното стъпало, и се надявал с това да я поразсее.

— Остави ключицата, не е толкова зле… обаче сърбежът направо ме убива!

Само че когато й се усмихнал, лицето му се изкривило в гримаса.

Кери се преместила откъм краката му и започнала да разкопчава ботушите. Тед закрещял от болка.

Слънцето се сгромолясало и го погълнало.

 

 

Няколко дни по-късно, докато децата били на свиждане, лекарят минал на визитация.

Здрависал се с момчетата.

Разрошил косата на Кери: сплъстена, момчешки къса и кестенява.

Светлината била бяла като ключица.

След като проверил как върви възстановяването на пациента, докторът дружелюбно се обърнал към децата.

— Какви искате да станете, когато пораснете? — попитал той, но момчетата дори не могли да вземат думата, защото Кери ги изпреварила. Именно тя вдигнала поглед и пак тя се ухилила широко, примижавайки срещу ослепителното слънце, което греело в прозореца. Посочила небрежно към изпотрошения си, изпотъпкан баща и още в онзи миг поела по пътя си.

Пътят насам, към Клей и „Арчър стрийт“.

— Ще стана точно като него — казала тя.