Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (46)

Момчето, което изскочи от фурната

— Не мога да повярвам на очите си. Мислех, че сигурно едва си започнал.

Това заяви Майкъл Дънбар, когато видя огромния изкоп, направен от Клей със собствени сили за по-малко от седмица. Би трябвало да си познава стоката по-добре.

— Как си го направил, копал си ден и нощ?

Клей сведе очи.

— Поспивах от време на време.

— Гушнал лопатата ли?

Момчето вдигна поглед и точно в този миг Убиеца забеляза ръцете му.

— Господи…

Когато по-късно ми бе разказал за малкото си градско приключение, Клей бе наблегнал повече на последствията, отколкото на самото него. Умирал поне да зърне „Арчър стрийт“ и Окраището, но, разбира се, не можел — по две причини.

Първо, не бил във форма да се изправи срещу мен.

И второ, да се върне вкъщи, без да се изправи срещу мен, му се струвало нечестно.

Не, след посещението на гробището хванал обратния влак за Силвър и прекарал последвалите дни във възстановяване. Нямало място по тялото му, което да не го боляло. Покритите с пришки ръце го измъчвали най-много, но нищо не можел да направи, освен да спи или да лежи буден в леглото и да чака.

Малко преди това Убиеца бе спрял колата от другата страна на реката, под дърветата.

Спусна се надолу и застана на дъното на изкопания ров.

И двете му стени представляваха талази от камънак и могили пръст.

Погледа изкопа, клатейки невярващо глава, а после вдигна очи напред към къщата.

Малко по-късно откри Клей в кухнята и стори нещо, което накара момчето да рухне. Въздъхна, раменете му се прегърбиха и пак заклати глава в нещо средно между потрес и пълно смайване. Най-накрая намери думи:

— Трябва да ти се признае, хлапе — куражлия си.

И в този миг Клей вече не бе в състояние да ги спре.

Думите.

На няколко пъти те секваха и бликваха и изведнъж посред кухнята изникна Рори, сякаш бе изскочил от фурната право от легендарния тристотен метър на „Бърнбъро Парк“.

Трябва да ти се признае, хлапе…

Същите думи му беше казал и той.

И сега у Клей нещо се беше отприщило.

Втурна се по коридора, влетя в банята, свлече се на пода и седна. В бързината бе захлопнал вратата зад себе си. И тогава:

— Клей? Клей, добре ли си?

Това прекъсване беше като ехо, сякаш се намираше под вода и някой го викаше — и Клей изскочи на повърхността, борейки се да си поеме дъх.