Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (54)

Питър Пан

— Клей? Буден ли си?

Отначало не последва отговор, но Хенри знаеше, че Клей не спи. Една от странностите му беше, че почти винаги бе буден. Изненадващото беше, че сега той запали нощната лампа и проговори:

— Как си?

Хенри се усмихна.

— Всичко ме боли. Ами ти?

— Мириша на болница.

— Добрата стара госпожа Чилман. Това, с което ни наложи, много щипеше, нали?

Клей почувства прорязващата като светкавица болка в бузата си.

— Пак е по-добре от спирт — каза той — или от листерина на Матю.

 

 

Изминалата вечер беше пребогата на събития.

Всекидневната беше почистена.

Убедихме и рибката, и птицата да останат.

Историята за подвизите на Хенри беше доразказана, след като се преместихме в кухнята, а освен това получихме посещение от съседката, госпожа Чилман. Беше дошла да закърпи Клей, но както излезе, Хенри имаше по-голяма нужда от грижите й.

 

 

На първо време обаче да се върнем в кухнята: преди всичко Хенри трябваше да даде обяснения. Сега той не толкова разказа, колкото нахвърли пред нас какво се бе случило: спомена за Шуорц, Старки и момичето и съвсем не беше толкова весел колкото по-рано — аз също, впрочем. Даже бях готов да го замеря с чайника, а защо не и да го цапардосам с тостера по главата.

— Какво си направил? — Не вярвах на ушите си. — Мислех си, че си от по-умната част от тук присъстващите. Подобна глупост бих очаквал от Рори.

— Ей!

— Да — съгласи се Хенри — прояви малко уважение…

— На твое място не бих започвал пак с идиотщините. — Бях хвърлил око и на тигана, който безделничеше върху печката. Нямаше да е трудно да му намеря занимание. — Какво, по дяволите, стана всъщност? Биха ли те, или те газиха с камион.

Хенри докосна една от драскотините по лицето си, почти нежно.

— Добре, слушайте сега — Шуорц и Старки са добри момчета. Помолих ги за помощ, взехме пиячка, обаче после… — той спря да си пое дъх — те се разкандърдисаха, така че реших да се преориентирам към мадамата. — Хенри хвърли поглед към Клей и Рори. — Нали я знаете, онази с устните.

Искаш да кажеш с презрамката, помисли си Клей.

— Искаш да кажеш с циците — рече Рори.

— Същата. — Хенри кимна жизнерадостно.

— И? — попитах аз. — Какво направи ти, в крайна сметка?

Пак Рори:

— На тая мацка циците й са като земелки.

Хенри:

— Така ли смяташ? Земелки? За пръв път чувам нещо подобно.

— Вие двамата не свършихте ли, да му се не види?

Хенри изобщо не ми обърна внимание.

— По-добре земелки, отколкото пици — заяви той. Това си беше личен разговор между него и Рори, за бога. — Или понички.

Рори се изхили, после доби сериозен вид.

— Хамбургери.

— С пържени картофки ли да бъдат?

— И кока-кола. — Този път Рори се разкиска, кискаше се, за бога!

— Калцоне.

— Какво пък е калцоне?

— И-сусе Христе!

Въпреки това двамата се ухилиха, при което на Хенри му текна кръв от брадичката. Е, поне успях да привлека вниманието им.

— Какво ти става, Матю? — рече Рори. — Че това е най-хубавият разговор, който с Хенри сме водили от години!

— А вероятно и изобщо.

Рори се обърна към Клей.

— Ето на това му викам аз задушевна раздумка.

— Така — посочих аз към пространството между двамата — съжалявам, че прекъсвам дискусията ви за пиците, хамбургерите и калцонето и гукането ви за чифт брашнени…

— Видя ли? Брашнени! Даже Матю не можа да им устои!

— … но не бих имал против да узная какво, по дяволите, се е случило с Хенри.

Погледът на Хенри се зарея мечтателно по посока на мивката.

— И?

Той примигна и излезе от унеса си.

— Какво „и“?

— Какво се случи?

— А, да… — Хенри събра енергия и продължи. — Ами, както и да е, те двамата не искаха да ме удрят, така че тръгнах към момичето — вече бях доста пиян — и реших да се поотъркам в нея, така да се каже…

— И? — попита Рори. — Как беше?

— Не знам, поколебах се. — Тук той изпадна в задълбочен размисъл.

— После какво?

Хенри продължи, полуухилен, полумрачен.

— Ами… беше забелязала, че я заграждам. — Той преглътна и при спомена по тялото му пробяга тръпка. — Фрасна ме четири пъти в топките и три пъти в лицето.

Разнесоха се искрени възклицания: „Господи!“.

— Знам, знам, извади тежката артилерия.

Рори се екзалтира.

— Виждаш ли, Клей? Четири! Виж как се раздава момичето! А не като твоите глупости „два пъти в топките“.

Да му се не надяваш, Клей се разсмя с глас.

— После — най-сетне поднови разказа си Хенри — старият Старкърс и Шуорц ме довършиха… налагаше се.

Аз се озадачих.

— И защо?

— Не е ли очевидно? — каза той сухо. — Хвана ги шубе, че са следващите.

* * *

Беше доста след полунощ, когато Хенри рязко се изправи в леглото.

— Майната му — каза той — вече съм достатъчно трезвен. Отивам да прибера колата.

Клей въздъхна и се изтърколи от завивките.

Дъждецът, който ръмеше, бе като безплътен дух, през който човек можеше да мине.

Капките съхнеха, преди да са докоснали земята.

 

 

По-рано вечерта, не много след разплитането на загадката относно външния вид на Хенри и разговора за добре оформени гърди и тестени изделия, откъм задната врата се разнесе драскане, а откъм предната — тропане.

Отзад с безкрайно очаквателен вид стояха Роузи и Ахил.

Към кучето:

— Ти — вътре.

Към мулето:

— Набий си го най-сетне в дебелата чутура. Кухнята е затворена.

Чукането на входната врата бе придружено от глас.

— Матю, госпожа Чилман е!

Отворих и на прага застана дребна тантуреста жена с лице, осеяно с бръчки, и блестящи очи, в които нямаше и капка обвинителност. Отлично си даваше сметка, че в тази къща съществуваше един друг свят, пък и коя бе тя да съди другите? Дори след като разбра, че от семейството ни сме останали само ние петимата, никога не ме беше разпитвала как се оправяме. Притежаваше мъдростта на старото поколение — беше виждала момчета на възрастта на Рори и мен самия да бъдат изпращани като пушечно месо по фронтовете отвъд океана. В началото понякога ни навестяваше да ни донесе супа (страшно гъста и гореща) и до самата си кончина винаги ни викаше на помощ, когато имаше буркани за отваряне.

Тази вечер беше дошла с мисия.

Още от вратата заговори делово:

— Здравей, Матю, как си, рекох да проверя добре ли е Клей, малко е поочукан, а? После ще видя и ръцете ти.

Тогава откъм дивана се разнесе глас, сподирен от жизнерадостната физиономия на Хенри.

— Първо мен, госпожо Чилман!

— Господи боже!

Какво й имаше на тази къща?

Тласкаше всичко живо към богохулство.

* * *

Колата беше на паркинга на „Бърнбъро Парк“ и двамата тръгнаха натам пеш през влагата.

— Какво ще кажеш за няколко обиколки? — попита Клей.

Хенри чак се препъна от смях.

— Ако са с колата — може.

Малко по-късно вече пътуваха в мълчание по улиците и Клей отмяташе имената им в някакъв свой вътрешен каталог. „Емпайър“, „Карбайн“, „Чатъм стрийт“, а оттам — на „Глоуминг Роуд“, където се намираха „Хенеси“ и „Голите ръце“. Спомни си всички онези пъти, когато беше бродил по тези места с новодошлата Кери Новак.

Продължиха да кръстосват безцелно из квартала. Клей се вторачи някъде напред между двамата.

— Ей — каза той, когато спряха на светофара на „Флайт стрийт“ — ей, Хенри. — Докато говореше обаче гледаше не него, а в таблото. — Благодаря ти за това, което направи.

Трябваше да му се признае на Хенри, особено в подобни моменти — намигна на Клей с бушонираното си око и рече:

— Голяма работа е добрата стара мацка на Старки, а?

Последната спирка, преди да поемат към вкъщи, бе „Питър Пан Скуеър“. Стояха в колата, вперили поглед в предното стъкло и статуята, издигаща се в средата на площада. През пелената от дъжд Клей различи калдъръмената настилка и фигурата на коня, чието име носеше мястото. Върху постамента бе изписано следното:

ПИТЪР ПАН

ИСТИНСКИ ДОБЛЕСТЕН КОН

ДВУКРАТЕН ПОБЕДИТЕЛ В СЪСТЕЗАНИЕТО,

КОЕТО КАРА ДЪХА НА НАЦИЯТА ДА СПРЕ

1932, 1934

Извил глава настрани, конят сякаш ги наблюдаваше, ала Клей знаеше — всъщност той жадуваше за внимание или възможност да ухапе някой от съперниците си. Особено Рогила, Питър Пан ненавиждал Рогила.

Високо горе, Дарби Мънро, жокеят, също като че бе вперил поглед в автомобила. Хенри завъртя ключа в стартера. Когато двигателят запали, чистачките се заплъзгаха отмерено през интервал от около четири секунди. Сега конят и ездачът зад стъклото се проясняваха и замъгляваха в същия ритъм. Най-сетне Хенри наруши тишината.

— Хей, Клей — каза той и поклати глава — едва доловима усмивка, едва доловима обида. — Разкажи ми какъв е той сега.