Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (72)

Робите

Трябва да му се признае на зрелия Майкъл Дънбар.

Този път едно нещо беше свършил добре.

Фотографията бе произведение на изкуството.

Когато Клей се върна в Силвър, го намери в кухнята, близо до фурната.

— Значи й я даде?

Хлътналите му очи бяха пълни с надежда.

Ръцете му изглеждаха някак неясни, несъсредоточени.

Клей кимна.

— Много й хареса.

— И на мен също. Имам и една, която направих по-рано — и прочитайки мислите на сина си, добави: — Лесно е да те издебне човек, докато си на моста. Изгубваш се в някакъв друг свят.

И Клей даде правилен отговор. Но стори и още нещо, за пръв път откакто бе дошъл.

— Помага ми да забравя — каза той, отлепи очи от земята и погледна към Майкъл. — Но не съм сигурен, че го искам. — Там, край умивалника, сега стоеше небезизвестната Грешкоправка, русокосата Пени Дънбар. — Ей… татко? — Това страшно стъписа и двамата, а след миг последва и продължение. — Знаеш ли… тя наистина много ми липсва. Липсва ми ужасно, татко. Липсва ми ужасно.

И тогава, с няколко стъпки светът се преобърна.

Той се приближи до момчето и го привлече към себе си.

Сграбчи го през шията и го взе в прегръдката си.

Таткото се превърна в баща.

* * *

А после се върнаха към строежа на моста.

Сякаш нищо не се беше случило.

Трудеха се на скелето и се молеха сводовете да се получат, а най-добре — да издържат вечно.

Наистина е странно обаче, като се замисли човек за това, за въздушното пространство между бащи и синове и особено между този баща и този син. Зад всяка изречена дума, ако изобщо бъде изречена, се спотайват стотици мисли… В този ден и в дните, които се изредиха след него, Клей чувстваше това по-остро от всякога. Отново и отново, искаше да му разкрие толкова много неща. Понякога вечер решаваше да отиде при него да поговорят, но размисляше и с разтуптяно сърце намираше убежище в спалнята. Спомняше си толкова ярко някогашното момче, което молеше да му разкажат за Федъртън. После го носеха на конче до леглото.

Упражняваше се до пустеещото старо писалище, върху което лежаха сандъчето и книгите. В ръката си държеше перцето на Т.

— Татко?

Колко ли пъти щеше да репетира?

Веднъж почти пристъпи под тежката светлина на кухнята, но отново се отдръпна назад, в коридора. Следващия път се насили да влезе. В ръката си здраво стискаше „Каменоделецът“ и сега Майкъл Дънбар го усети:

— Влизай, Клей, какво криеш там?

И Клей застана пред него в капана от светлина. Протегна напред ръката, в която държеше книгата.

— Просто… — каза той.

— Просто… — вдигна я по-високо. Толкова бяла и захабена, с изпомачкано, обезобразено гръбче. Сега пред него лежеше цяла Италия, с фреските по таваните и всички онези счупени носове.

— Клей?

Майкъл беше по джинси и тениска, дланите му — изронен бетон. Може би очите им щяха да си приличат, ако в зениците на Клей не гореше онзи неугасим огън.

Някога и коремът му бе от бетон.

Помниш ли?

Тогава ти имаше вълниста коса. И сега си е къдрава, но е по-прошарена, понеже веднъж вече умря, а си и поостарял малко, и…

— Клей?

И той най-накрая го направи. Кръвта бликна през камъка. Книгата, протегната към Майкъл.

— Ще ми разкажеш ли за „Давид“ и „Робите“?