Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (49)

Къщата на „Арчър стрийт“ номер 18

След като Майкъл Дънбар се оженил за Булката със счупения нос, първата им работа била да изтикат пианото нагоре до „Пепър стрийт“ номер трийсет и седем. За целта се наложило да прибегнат до помощта на шестима по-яки съседи и — за разлика от предния път — каса бира. (И те като хлапетата от „Бърнбъро“ били на принципа: като ще е бира, да е студена.) Избутали пианото откъм гърба на къщата, където нямало стълби за изкачване.

— Всъщност май трябва да звъннем на онези хамали — казал Майкъл по-късно. Бил облегнал ръка на горния капак на пианото, сякаш двамата с него били стари приятели. — В крайна сметка знаят адреса.

Пени Дънбар само се усмихнала.

Едната й длан била положена върху инструмента.

Другата — върху него.

Няколко години по-късно се преместили и оттам — купили си къща, в която направо се влюбили. Намирала се не много далеч, в квартал, известен с хиподрумите си, а най-близката конна писта била кажи-речи в задния двор.

Огледът бил в събота сутрин.

Адресът: „Арчър стрийт“ 18.

Брокерът ги очаквал в къщата. Попитал ги за имената им. Както изглеждало, в този ден нямало заявен интерес от други купувачи.

Що се отнася до самата къща, тя имала коридор и кухня, три спални, малка баня и продълговат заден двор със стар сушилник тип „чадър“ и щом я зърнали, двамата начаса си представили: деца, поляна, градина и изблици на детски безпорядък. По собствените им виждания — същински рай, а само след малко съвсем щели да си изгубят ума.

Както си стояла с ръка около стълба на сушилника и поглед, отправен към облаците над главата й, Пени доловила някакъв звук. Извърнала се към брокера.

— Извинете, какъв беше този шум? — попитала го тя.

— Моля?

Това бил моментът, от който агентът се боял, тъй като предстоящото разкритие най-вероятно било причината останалите двойки, видели имота, да се откажат — въпреки че допреди това сигурно таели подобни надежди за бъдещия си живот тук като тези двамата. Навярно в представите си също виждали засмени хлапета, които влачели кукли през тревата и пръстта или играели футбол и се карали кой и дали използва нечестни тактики.

— Не го ли чувате? — настойчиво попитала тя.

Брокерът пооправил вратовръзката си.

— О, това ли?

Предната вечер, докато проверявали адреса в указателя, видели, че в съседство има терен, обозначен като Окраището. Сега Пени била убедена, че иззад къщата се дочува приближаващо чаткане на копита и разгадала придружаващия го мирис — на животни, слама и коне.

Агентът се опитал да ги подкара обратно към къщата.

Не се получило.

Пени тръгнала към тропота, който долитал откъм оградата.

— Хей, Майкъл? — казала тя. — Ще ме повдигнеш ли?

Той прекосил двора и се приближил до нея.

Ръцете му и тънките й като клечки бедра.

Когато надзърнала от другата страна, тя видяла конюшнята и пистата.

Зад оградата вървял тесен път, който завивал покрай двора. Единствената къща в съседство била домът на госпожа Чилман. Оттатък алеята се забелязвали тревна площ, полегнал върху склона строеж и задължителната бяла ограда около спортното съоръжение — отдалеч изглеждала като направена от клечки за зъби.

По този път в момента минавали гледачи, които водели подопечните си коне от пистата към конюшнята, и повечето от тях дори не я забелязали. Неколцина й кимнали мимоходом. Минута-две по-късно се появил възрастен гледач, зад когото вървял последният кон, и когато животното облягало главата си върху него, той го отпъждал с рязко тръсване на раменете. Тъкмо преди да я забележи, мъжът шляпнал коня леко по муцуната.

— Хайде — казал — излизай.

Пени, разбира се, се усмихнала при тази сцена.

— Ехо? — Тя прочистила гърлото си. — … Здравейте?

Конят я съзрял незабавно, но гледачът се бил отнесъл.

— Какво? Кой е там?

— Тук горе.

— Господи, миличка, удар ли искаш да получа!

Имал набито телосложение, къдрава коса и овлажнено лице и очи. Сега конят го задърпал към Пени. С изключение на бялата мълния, която се спускала надолу от ушите до носа му, целият бил с цвят на махагон. Гледачът видял, че няма смисъл да се мъчи да го обуздае.

— Добре, добре, отиваме. Давай, миличка.

— Наистина ли?

— Давай, потупай го, така и така е най-големият лигльо в конюшнята.

Преди да го стори, Пени проверила дали Майкъл е добре и да си кажем правичката, не че не била лека, но не била чак безтегловна и ръцете му започвали да треперят. Тя отпуснала длан върху лисината^[1] на коня, попипала великолепната бяла грапавина и не могла да сдържи насладата си. Взряла се в любопитните му очи. „Захарче? Да ти се намира захарче?“

— Как се казва?

— Ами, състезателното му име е Гордостта на града. — Сега той самият потупал коня по гърдите. — В конюшнята е по-известен като Лакомника, да се неначуди човек защо ли.

— Бърз ли е?

Мъжът се изсмял:

— Май наистина си нова тук, а? Конете от тази конюшня за нищо не стават.

Но въпреки всичко Пенелъпи била омагьосана. Когато конят започнал да я побутва с глава, просейки си по-груби ласки, тя се засмяла.

— Здравей, Лакомнико.

— Ето, дай му малко. — И той й връчил няколко поомърляни кубчета захар. — Да яде. И бездруго е пълна скръб.

Изпод нея Майкъл Дънбар си мислел за ръцете си и колко ли още щели да я издържат.

Брокерът пък си мислел: ПРОДАДЕНО.