Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (90)

Шегаджийката в коридора

Някога — и, слава богу, това е един от последните пъти, когато ще го напиша — в пълноводните води на Дънбаровото минало имаше една жена, която ни съобщи, че умира, и в онази нощ, в онази кухня светът се свърши. По пода се валяха момчета, обгърнати в пламъци. А на следващото утро слънцето пак изгря.

В този ден всички отворихме очи рано-рано.

Сънищата ни бяха като полет, като турбуленция.

Към шест часа се бяха поразсънили даже Хенри и Рори, пословичните поспаливци в семейството.

Беше март и светът бе удавен в отломки от лятото, а ние се скупчихме в коридора — кльощави ръце и закотвени плешки. Стояхме, но всъщност бяхме заседнали. Нямахме представа какво да правим.

Татко се появи и стори каквото можа — постави ръка на тила на всеки от нас.

Мъничък опит за утеха.

Проблемът беше, че когато се отдалечи, видяхме как се вкопчи в завесите и едната му длан легна върху пианото. Стоеше така и тялото му се разтърси. Слънцето нахлуваше топло и на талази, а ние стърчахме мълчаливо в коридора зад него.

Той ни увери, че е добре.

Но когато се обърна с лице към нас, тюркоазените му очи бяха угаснали.

А ето ни и нас петимата.

Хенри, Клей и аз бяхме по потници и стари шорти.

Рори и Томи — по бельо.

В този вид си бяха легнали.

Всички бяхме стиснали челюсти.

Коридорът беше изпълнен с умора, момчешки крака и пищяли. Застанали пред спалнята им, разпилени по посока на кухнята.

Когато излезе от стаята, майка ни бе облечена за работа, с джинси и тъмносиня риза. Копчетата й бяха резки от метал. Косата й се спускаше на плитка по гърба — изглеждаше, сякаш отива да поязди или нещо подобно, а ние я наблюдавахме предпазливо и тя просто не можа да се сдържи.

Беше русокоса, цялата — една плитка, грейнала.

— Какво ви става, банда? Да не е умрял някой?

И тези думи отприщиха нещо.

Пени се засмя, но Томи заплака и тя клекна до него и го прегърна и тогава всички ние — с потниците и шортите — се скупчихме отгоре й.

— Не сте ли малко тежички? — попита тя, макар много добре да знаеше отговора — нали бе смазана под всички тези тела.

Усещаше вкопчените в себе си момчешки ръце.

Татко гледаше безпомощно отстрани.