Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bridge of Clay, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2021)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Маркъс Зюсак

Заглавие: Мостът на Клей

Преводач: Светлозара Лесева

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: австралийска

Печатница: „Симолини“ — София

Излязла от печат: 23.07.2019

Редактор: Силвия Йотова

Художник: Elisabeth Ansley; Arcangel Gable Denims; 500px and Roman Borodaev; Shutterstock

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-117-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10832

История

  1. — Добавяне

Изрисуваното пиано

И тъй, двамата щели да се оженят.

Пенелъпи Лесчушко и Майкъл Дънбар.

От гледна точка на времето дотогава щели да изминат приблизително година и седем месеца.

В други, по-неподдаващи се на измерване отношения, до женитбата им довели един гараж, пълен с портрети, и едно изрисувано пиано.

Десен завой и автомобилна катастрофа.

И една форма — геометрията на кръвта.

 

 

Този период ни се разкрива най-вече чрез мимолетни сцени. Време, сгъстено до откъслечни мигове.

Понякога те са пръснати нарядко — като зимата и как се учела да шофира. Или септември и дългите часове край пианото. Цял ноември с нескопосните му опити да си изкълчи езика с родния й език, а после — периодът от декември до февруари, и дори до април, и гостуването им, поне няколко пъти, в града, в който Майкъл бил израсъл, с неизбежната му пот и знойните талази.

Промеждутъкът, разбира се, бил запълнен с ходене на кино (изобщо не гледал кога и дали се смее Пенелъпи) и новооткритата й страст към видеото — вероятно най-големия й учител. Обичала да записва филмите, които давали по телевизията, за да упражнява английския си: цял каталог със заглавия от осемдесетте — от „Извънземното“, през „Далеч от Африка“ и „Амадеус“, та до „Фатално привличане“.

Разбира се, неизменното присъствие: „Илиадата“ и „Одисеята“. Мачовете по крикет по телевизията (Нима наистина било възможно да се играят по цели пет дни?). И соленият вкус на безбройните разходки с корабче по искрящите води, осеяни с бели зайчета от морска пяна.

Понякога у Пенелъпи се завихряла попътната струя на съмнението — в моментите, когато виждала как Майкъл изчезва в онова неприкосновено кътче дълбоко в себе си. Отново вътрешното пространство на не-Аби, пейзаж едновременно безбрежен и ялов. Застанала до него, тя викала името му:

— Майкъл. Майкъл?

Той се стряскал:

— Какво има?

Достигали до самите граници на гнева и запъвали нозе в опората на дребното раздразнение, ясно усещайки колко скоро то можело да се задълбочи. Но тъкмо когато си мислела, че Майкъл ще й каже: „Повече не идвай, не ми се обаждай“, дланта му лягала върху ръката й. С изтъркулването на месеците страховете й се уталожили.

 

 

Понякога обаче моментите се разтягат.

Замръзват и се раздиплят в цялата си детайлност.

За Клей такива бяха епизодите, които Пени му бе разказала през последните месеци от живота си, по времето, когато се усещаше замаяна и прегряла от морфина и изпитваше отчаяна нужда да предаде всичко съвсем достоверно. Най-запомнящи се бяха два такива момента, и двата, развиващи се вечерно време, през интервал от точно дванайсет месеца.

Пенелъпи ги виждаше като заглавия:

„Нощта, в която той най-сетне ми показа“.

И „Изрисуваното пиано“.

 

 

Денят и в двата случая е 23 декември, навечерието на Бъдни вечер.

Първата година двамата вечеряли в кухнята на Майкъл и щом приключили, той й казал:

— Ела, ще ти покажа.

Завел я в гаража.

Странно, но през всичките месеци, откакто се познавали, никога не била стъпвала вътре. Вместо да минат през страничния вход, той вдигнал голямата ролетна врата. Грохот като от преминаващ влак.

Когато запалил осветлението и отмахнал завесата от чаршафи, Пени останала поразена — защото сред разлетелите се валма прахоляк пред нея се открили безброй платна, опънати върху дървени рамки. Някои били огромни. Някои — колкото скицник. На всяко едно била изобразена Аби, понякога като жена, понякога като момиче. На едни била дяволита, на други — сдържана. Често косите й се спускали чак до кръста. Понякога били късо подстригани, а тя държала пресушените им водопади в ръцете си. Винаги обаче вдъхвала усещането, че самата тя е жизнена сила, и почти неотклонно държала наблюдателя във властта си. Пенелъпи осъзнала, че всеки, който погледнел тези картини, щял да прозре, че чувствата на художника са били много по-силни, отколкото разкривали портретите. Усещането струяло от всеки положен и от всеки спестен щрих. От прецизността, с която платното било опънато върху рамката; от неизправените грешки — като дирята покапала бледоморава боя върху глезена й или ухото, плаващо на милиметър от лицето й.

Съвършенството било без значение.

Всичко било точно каквото трябвало да е.

Съзерцавайки една от картините, най-голямата, на която Аби стояла с нозе, потънали в пясъка, Пени изпитала усещането, че би могла да я помоли за обувките, протегнати напред в щедро разтворената й длан. През цялото време, докато изучавала портретите, Майкъл седял до зеещата врата, облегнал гръб на стената, и когато им се нагледала, тя се приближила и се настанила до него. Коленете и лактите им се докосвали.

— Аби Дънбар? — попитала Пенелъпи.

Майкъл кимнал.

— По баща Хенли, а понастоящем — нямам представа.

Тя почувствала как сърцето й запърхва учестено в гърлото. Бавно го въдворила на мястото му.

— Аз… — Той за малко да се спре. — Съжалявам, че не ти показах по-рано.

— Значи можеш да рисуваш?

— Можех. Вече не.

Отначало Пенелъпи започнала да разсъждава какво да мисли за всичко видяно и как да постъпи, но после решително се отказала от това. Не го попитала дали би я нарисувал; не, нямало да се съревновава с онази жена. Вместо това докоснала косата му. Прокарала пръсти през нея и казала:

— Тогава просто не ме рисувай. — С усилие на волята тя намерила смелост да продължи: — Прави други неща…

За Клей този спомен бе особено скъп, защото на Пени не й бе никак леко да му разкаже всичко, което последвало (но пък смъртта е мотиватор и половина): как Майкъл станал и я последвал, как тя го отвела до мястото, на което стоял, когато Аби го изоставила — същото място, на което дълго лежал напълно съсипан.

— Казах му — беше разказала тя на момчето; по онова време вече представляваше покъртителна гледка. — Казах му: „Покажи ми точното място, на което си стоял“ — и той ми го посочи веднага.

Да, застанали на същото онова място и дълго време вземали един от друг и си давали, агонизирали и се съпротивлявали, докато всичко нежелано било прокудено. Той долавял дъха й, стоновете й и пълноводието на взаимното им сливане. Продължили дотогава, докато било нужно, а в промеждутъците лежали и разговаряли. Често Пенелъпи започвала първа. Казала му, че като малка се чувствала самотна и искала да има поне пет деца, а Майкъл охотно приел. Дори се пошегувал: „Боже, дано всичките да не са момчета!“. Трябвало е да внимава повече с приказките.

— Ще се оженим.

Това бил той — думите сами се изплъзнали от устата му. И двамата били ожулени и изпонатъртени — ръцете, коленете, лопатките им.

Майкъл подел отново:

— Ще намеря начин да ти предложа. Може би по това време догодина.

Пени се поразмърдала изпод него, здраво прилепена към тялото му.

— Разбира се — казала тя — добре. — Целунала го и го привлякла към себе си. А после последно, едва промълвено: — Още веднъж.

 

 

Следващата година бил ред на второто заглавие.

Изрисуваното пиано.

23 декември.

Било понеделник вечер и светлината навън добивала ален цвят.

Откъм съседските хлапета, които играели хандбал, се носела глъч.

Пенелъпи току-що била минала покрай тях.

В понеделник винаги се прибирала по това време, малко след осем и трийсет, след като приключела с чистенето в една адвокатска кантора, и тази вечер тя направила същото, каквото и всеки друг път.

Оставила чантата си до вратата.

Приближила се до пианото и седнала пред него, но този път доловила нещо различно. Отворила капака и видяла думите, които били изписани върху клавишите, буква по буква, простичко, но изящно:

|П|Е|Н|Е|Л|Ъ|П|И| |Л|Е|С|Ч|У|Ш|К|О|

|М|О|Л|Я| |Т|Е| |О|М|Ъ|Ж|И| |С|Е| |3|А| |М|Е|Н|

Не бил забравил.

Не бил забравил… и тя покрила устата си с длан, усмихвала се, очите й блестели и докато стояла нерешително над буквите, всички съмнения били изтласкани надалеч и дори, поне засега, напълно разсеяни. Не й се искало да обезпокои думите или да размаже боята. Нищо, че била изсъхнала преди часове.

Скоро обаче събрала кураж.

Съвсем леко оставила пръстите си да легнат върху клавишите в средата на МОЛЯ ТЕ ОМЪЖИ СЕ…

Извърнала се през рамо и извикала.

— Майкъл?

Когато не последвал отговор, тя отново излязла навън. Момчетата вече ги нямало, били останали само градът, аленият въздух и „Пепър стрийт“.

Той седял сам на стъпалата пред къщата си.

 

 

По-късно, много по-късно, докато Майкъл Дънбар спял в единичното легло в апартамента й, което двамата често делели, Пени влязла обратно в тъмната дневна.

Запалила лампата.

Намалила светлината до приглушен полумрак и седнала на столчето пред пианото. Ръцете й бавно се плъзнали към горните октави и засвирили. Нежно, ала ясно и звънко, Пенелъпи започнала да натиска клавишите, по които по-рано вечерта самата тя също рисувала с остатъка от боята.

Изсвирила нотите за |Д|А|.