Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (35)

Затопек

Като говорим за Майкъл и Аби Дънбар, струва ми се време е да се запитаме:

В какво се е заключавало щастието им?

Каква е истината?

Ама истинската.

Да започнем с рисуването.

Безспорно, Майкъл рисувал добре, нерядко великолепно, умеел да улавя лицата и да вижда обектите по самобитен начин. Умеел да пресъздава всичко това върху платно и хартия, но дълбоко в себе си знаел, че нещата опират до следното: полагал двойно по-големи усилия от състудентите си, които до един били по-продуктивни. Истинското му дарование се изчерпвало с една област и той се бил вкопчил в нея с все сили.

Най-добре му се удавало да рисува Аби.

 

 

На няколко пъти бил на път да напусне художествената академия.

Единственото, което го възпирало, била мисълта да признае поражението си пред нея. Така че продължавал да дерзае. Някак успял да избута следването благодарение на добрите си писмени работи и проблясъците на гениалност, които го спохождали, когато, къде по-явно, къде не толкова, я вмъквал на заден план. В тези случаи винаги се намирало някой да каже: „Хей, ето този фрагмент тук ми харесва“. Търпението и просветлението били територия, запазена само за Аби.

За дипломната си работа използвал стара врата, върху която, двустранно, изрисувал пак нея. Върху едната страна на дървената плоскост тя се пресягала към дръжката, а на другата била изобразена как се отдалечава. На влизане представлявала девойка, момиче с училищна униформа, онази своеобразна сплав от мършавост и мекота и безкрайно дълги коси. На гърба на вратата — с обувки на висок ток, къса коса и строго делови вид — сегашната Аби изпращала поглед през рамо към онова, което лежало по средата. Още преди да получи оценката си, Майкъл вече знаел каква ще е тя. И не бъркал:

Идеята с вратата е доста шаблонна.

Техниката е издържана, без да е нищо особено, но признавам, че ми се прииска да разбера повече за момичето.

Ще ми се да знам какво се е случило с него между двата момента.

Каквото и да лежало в света, заключен между тези две изображения, човек можел да каже, че от другата страна я чакали хубави неща — много от които, както се оказало впоследствие, щяла да преживее без него.

 

 

Когато се върнали в града след сватбата, наели малка къща на „Пепър стрийт“. Номер трийсет и седем. Аби започнала работа в банка — взели я още в първата, където подала молба — а Майкъл работел по строежите и рисувал в гаража.

Било изненадващо колко бързо започнали да се появяват първите пропуквания.

Не била изминала и година.

Излезли наяве някои неща, като това, че всичко било по нейна идея: къщата, която наели; поръбените с черна ивица чинии.

Ходели на кино, когато тя предложела, и докато нейната диплома й осигурила моментален тласък в кариерата, той продължавал да тъпче сред скелетата и панелите: сякаш тя била жизнена сила, а той бил просто животът. Отначало краят изглеждал ето така:

Нощ.

Легло.

Аби въздъхнала.

Майкъл вдигнал глава, за да я погледне.

— Какво има?

Тя казала:

— Не така.

Последвали „Покажи ми“ и „Не мога да те уча цял живот“ и „Какво имаш предвид?“, докато накрая тя седнала в леглото и заявила:

— Искам да кажа, че не мога да ти показвам всичко, не мога да те направлявам непрекъснато. Трябва да се научиш сам.

Майкъл останал потресен с какво спокойствие нанасяла ударите под погледа на притискащия се в прозореца мрак.

— През цялото време, откакто сме заедно, не помня някога изобщо да си…

Тя млъкнала.

— Какво?

Едно кратко преглъщане, толкова й трябвало да се подготви.

— Поемал инициативата за нещо.

— Инициатива? Инициатива за какво?

— Не знам — за всичко — къде да живеем, какво да правим, какво да ядем, къде, кога и как да…

— Господи, аз…

Тя се поизправила в леглото още малко.

— Никога не си ме обладавал истински. Не си ме карал да се чувствам така, сякаш на всяка цена трябва да ме имаш. Чувствам се като…

Предпочитал да не знае.

— Как?

С малко по-мек тон.

— Като момчето, което привлякох върху себе си на пода у дома…

— Аз…

Но нямало какво повече да се каже.

Просто „аз“.

Аз и пустотата.

Аз и чувството за потъване и дрехите, метнати върху стола — но Аби не била приключила.

— А може би и всичко останало, както казах…

— Всичко останало?

Сега стаята била като съшита от отделни парчета — само за да може да бъде раздрана.

— Не знам. — Аби седнала още по-изправено, сякаш за кураж. — Може би, ако не бях аз, още щеше да си у дома при умниците, чиято всяка втора дума е „задник“, бачкаторите и подобните им. Може би още щеше да чистиш онзи лайнян кабинет и да мяташ тухли по строежите.

Той изгризал сърцето си, а с него и голяма част от мрака.

— Но аз пръв дойдох при теб.

— След като кучето ти умря.

От това още повече го заболяло.

— Така, значи. Интересно ми е от колко ли време се каниш да изровиш… кучето?

(Играта на думи не била умишлена, убеден съм.)

— Не съм смятала да го правя. Просто ми се изплъзна. — Тя скръстила ръце, но не за да се прикрие — била гола и прекрасна, а ключиците й — безкрайно прави. — А може би винаги съм го чувствала някъде вътре в себе си.

— Ревнувала си от едно куче?

— Не! — За пореден път измествал темата. — Просто… чудя се защо ти отне месеци, месеци чакане и гледане от оградата, преди да се решиш да дойдеш! Надявал си се аз да го сторя вместо теб, да те догоня по шосето, нали?

— Не си правила нищо подобно.

— Разбира се, че не. Не бих могла. — Вече не знаела накъде да гледа и забила поглед право пред себе си. — Господи, ти просто не схващаш, нали?

Последните думи били като погребален звън — тиха и жестока истина. Макар и за кратко, усилието, което това признание й струвало, я изтощило и тя отново плъзнала тялото си върху неговото, а бузата й натежала като камък на шията му.

— Съжалявам — казала Аби. — Ужасно съжалявам.

По някаква причина обаче той не можел да спре дотук. Може би имал нужда да прегърне наближаващия крах.

— Само ми кажи. — Вкусът на гласа му. Бил сух и песъчлив. Думите й били подхвърлени като тухли и той ги погълнал една по една. — Кажи ми как да оправя нещата.

Внезапно изпитал чувството, че се бори на олимпийски финали по дишане, но къде бил Емил Затопек, когато имал нужда от него? Защо не бил тренирал като смахнатия чех? Атлет с неговата издръжливост със сигурност би имал сили да понесе нощ като тази.

Но бил ли в състояние Майкъл да го стори?

Отново:

— Само ми кажи и ще поправя нещата.

— Но точно в това е въпросът.

Гласът на Аби бил хоризонтален, като пуснат отвисоко върху гърдите му. В него нямало тревога или усилие. Нито желание да поправя или нещо да бъде поправено.

— Може би няма какво да поправиш — казала тя. — Може би. — Точката увиснала във въздуха. После подела отново. — Може би просто не сме един за друг, както сме си мислели.

Последно конвулсивно поемане на въздух, сетен дъх:

— Но аз… — Гласът му секнал, заглъхнал. — Толкова много.

— Зная — и у нея имало огромно, искрено съжаление, от онова, най-безжалостното. — И аз, но може би това не е достатъчно.

Ако в този момент го била убола с топлийка, кръвта му щяла да изтече.