Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (52)

Грандиозната поява

Разбира се, в тази вечер на юмруци, перушина и братя нямаше как Хенри да не се появи на сцената с подобаващ блясък.

Когато размишлявам за този епизод, виждам в него последния порив на колективното ни юношество. Тази вечер за всичко това, за Хенри и за нас щеше да настъпи онзи прелом, който Клей вече бе преживял, когато бе преминал за последен път по тунела на „Бърнбъро Парк“. През идните няколко дни, на приливи и отливи, щяхме да се вкопчваме в миналото в опит да го задържим, прощално кимване към последните остатъци от младостта и глупостта.

Но нямаше как да го върнем назад или да си останем същите.

А ето и какво се случи малко по-късно. Телевизорът работеше.

След големи разправии „Рейнман“ беше сменен с филм, който Рори ми беше подарил за една Коледа. „Ергенско парти“. По собствените му думи, щом се налагаше да гледаме разни глупости от осемдесетте, поне да бяха най-доброто. Според Хенри пък това бе апогеят на Том Ханкс, преди да започне да се снима в боклуци и да печели златни глобуси и не знам още какво. Всичко беше проучил.

Седяхме си, ние четиримата.

Аз бях наложил ръцете си с лед.

Рори и Томи се хилеха.

Хектор се беше постлал в скута на Томи като одеяло на стоманени райета и пърпореше.

Клей лежеше на дивана, гледаше филма мълчаливо и кротко кървеше.

Точно беше започнала любимата сцена на Рори — когато бившият на главната героиня се сгромолясва дибидюс през покрива на колата — когато Хенри най-после се завърна.

Най-напред се чу шум от стъпки.

После — подрънкване на изпуснати ключове.

После — влизане.

И най-сетне, в светлината, нахлуваща през вратата на всекидневната, изгря окървавена ухилена физиономия.

— Какво? — провикна се той. — Това някакъв майтап ли е, копелдаци такива? Гледате „Ергенско парти“ без мен?

Отначало никой не го удостои с поглед.

Всъщност Клей се опита, но не можа да помръдне.

Останалите бяхме прекалено погълнати от суматохата на екрана.

Едва след като въпросната сцена приключи, Рори забеляза как се е подредил Хенри, в резултат от което последваха няколко минути ругаене, слисано мълчание и богохулстване. Лично аз сложих финалния щрих с едно сочно, протяжно „И-сусе Христе…“.

Хенри пък, самата невъзмутимост, се пльосна на дивана и погледна към Клей.

— Съжалявам, че окъснях, хлапе.

— Няма проблем.

Та ето какъв бил планът на Хенри: да си дойде в горе-долу подобен вид малко преди Клей да пристигне, така че вниманието ми да бъде отвлечено. Проблемът се оказал в това, че на двете момчета от двустотния метър им трябвало доста повече време, отколкото си мислел — както и доста повече пиене — и естествено, накрая оставил колата на паркинга на „Бърнбъро“ и тръгнал да върви пеш. По това време обаче бил толкова пиян и смазан от бой, че почти се влачел до вкъщи — и действително, като погледна назад, това бе едно от най-идиотските и велики негови изпълнения. Беше го планирал и предизвикал, и цялото това усилие — заради Клей.

Сега Хенри го заоглежда с известно задоволство.

— Приятно ми е да те видя, все пак. Хубаво ли е пак да си у дома? Гледам, че Матю е опнал червения килим, да му се не види и якото копеле.

— Всичко е наред, изпросих си го. — Сега Клей се извърна към него и се стъписа от вида му. Устните му особено, направо не бяха за гледане; скулите му също бяха здравата разкрасени. — За теб обаче не съм сигурен.

— Ооо… — рече Хенри ведро — изпросих си го, старче, и още как.

— И? — Това беше моя милост, възправен сред всекидневната. — Ще ни разкажеш ли какво, по дяволите, става тук?

— Матю — въздъхна Хенри — прекъсваш ни филма. — Но отлично си даваше сметка за положението. След като се бе възползвал от услугите на Шуорц и Старки (а както се оказа — и от тези на момичето на Старки) да го направят на кайма, сега имаше реален шанс аз да довърша започнатото. — Е, господа — той се ухили и зъбите му приличаха повече на кости за бульон, целите в гъста алена пихтия — ако някой ден решите да се издокарате в този вид, имате нужда всичко на всичко от един русокос бойскаут с железни юмруци, бандитче с усмъртителен дъх и на последно място, но не и по значение, приятелката на втория, която удря по-здраво от двамата, взети заедно…

Хенри се опита да продължи разказа си, но не му се удаде, понеже в следващите няколко секунди цялата всекидневна сякаш се люшна и изви глава към екрана, където веселбата съвсем изщуряваше. Накрая той стана и тръгна през стаята, изтрополи покрай мен, награби телевизора и го стовари на пода.

— Мамка му! — изпищя Рори. — Ама той съсипва един от най-великите филми на всички времена! — В следващия миг той се хвърли в опит да задържи Хенри, но не успя да спаси настолните игри. Нито пък кафеза, който се сгромоляса с екот като от бурни аплодисменти на многохиляден стадион.

Малко след това всички се озовахме наклякали около Хенри, който лежеше проснат на килима сред кръв и котешки косми. И кучешки косми. И, боже — косми от мулето ли бяха това?

Беше изпаднал в несвяст.

Когато дойде на себе си, най-напред разпозна Томи.

— Младият Томи, а? Колекционерчето на домашни любимци… и Рори, Човека гюле на верига… а ти, ти сигурно си Матю, нали? Господин Благонадеждност. — И накрая, нежно: — Клейтън. Усмихващия се. Нямаше те години, цели години, човече!

Добре де, схванахме му мисълта.

Филмът продължаваше да върви на стоварилия се странично телевизор, кафезът се беше килнал на земята с изхвърчала вратичка — а по-наляво, близо до прозореца, сред цялата галимация лежеше прекатуреният аквариум. Чак сега забелязахме, че водата беше стигнала до краката ни.

Хенри се загледа във филма, кривейки глава, за да вижда по-добре, докато всички останали наблюдавахме Т, който се измъкна от клетката, заклатушка се покрай златната рибка и се запъти право към отворената входна врата. Очевидно гълъбът беше наясно с нещата — в следващите няколко часа изобщо не му трябваше да се навърта наоколо… Пък и явно здравата му беше прекипяло. Пристъпваше и подпърхваше, пристъпваше и подпърхваше. Липсваше му само куфар. Веднъж даже се обърна назад:

— Е, това беше — само дето не проговори възмутено птицата, накокошинвайки сиво-лилавата си перушина. — Вдигам се оттук, а пък на вас, банда — късмет и да ви вземат дяволите.

Златната рибка, Агамемнон, се замята насам-натам, жадно пое глътка въздух, мислейки я за течност, и заподскача по килима. Някъде на този свят трябваше да има изобилие от вода и проклет да беше, ако не я откриеше.