Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (18)

Рожденичката

От само себе си се разбира, че Пенелъпи не се е явила за участие или репетиции, нито е успяла да се разходи из града с тюркоазените покриви. Останала на перона на „Вестбанхоф“, седнала върху куфара, облакътена на коленете си. Хладните й чисти пръсти дълго време си играли с копчетата на синята вълнена рокля. Накрая сменила билета за връщане с такъв за по-ранен влак.

Часове по-късно, когато дошло време влакът й да тръгва, тя се изправила на крака. Някакъв кондуктор, небръснат и възпълен, се надвесил от вратата на един от вагоните.

— Kommst einer?^[1]

Обзета от нерешителност, Пенелъпи само го погледнала, без да спира да върти между пръстите си едно от копчетата на роклята, това по средата на гърдите й. Куфарът стоял пред нея. Котва в нозете й.

— Nah, kommst du jetzt, oder net? — В размъкнатия му вид имало нещо пленително. — Идваш ли, или не? — Дори зъбите му били някак разхвърляни нарядко в устата му. Надвесил се като ученик от вагона и вместо да надуе свирката, извикал към локомотива: — Geht schon!^[2]

После й се усмихнал.

Отправил й широката си разчанчена усмивка, а Пенелъпи продължавала да стиска копчето, само че вече не на гърдите си, а в дясната си ръка.

 

 

Както предвидил баща й обаче, тя се справила.

Изтъкана от ранимост и с огромен куфар — но точно както предсказал Валдек, преборила се и успяла.

Изпратили я в лагера в градче на име Трайскирхен — армия от двуетажни легла и тоалетни с винено черни подове. Първият проблем бил да намери къде свършвала върволицата от хора. За свой късмет имала богат опит, Източна Европа я била научила всичко за опашките. Вторият проблем, с който се сблъскала, след като вече се озовала в лагера, бил да изтърпи маневрирането през дълбокия до глезените гьол нечистотии. Воден безкрай, и то какъв — това щяло да изпита нервите и издръжливостта й.

Хората на опашката имали безизразни лица и изпитвали умора и страх от всевъзможните неблагоприятни изходи, но най-много ги плашел един от тях. При никакви обстоятелства не бивало да ги върнат обратно.

След като пристигнала в лагера, я разпитали.

Взели й пръстови отпечатъци, довели преводач.

По същество Австрия представлявала зона за временно пребиваване и в повечето случаи обработката на бежанците и изпращането им в евтин хотел отнемало не повече от двайсет и четири часа. После започвало чакането на одобрение от някое посолство.

Баща й бил обмислил много неща, но не му било хрумнало, че петък не е подходящо време за пристигане в лагера. Наложило се да остане там през почивните дни, което не било много приятно, но тя издържала. В крайна сметка, по собствените й думи, не можело да се нарече ад. Не и в сравнение с това, което минало през главите на мнозина други. Най-страшното била неизвестността.

 

 

На следващата седмица я качили на друг влак, този път пътуващ по посока на планините към ново място, с още двуетажни легла. Така започнало дългото чакане.

Убеден съм, че имаше какво да изкопчим за деветте месеца там, но какво всъщност ми е известно за онова време? Какво знаеше Клей? Както се оказа, престоят на Пенелъпи в планините бе един от малкото периоди от живота й, за които не желаеше да разказва, ала когато все пак го правеше, говореше простичко и красиво и предполагам — бихте казали — прискърбно. Ето какво бе обяснила на Клей един ден.

Времето там било белязано от кратък телефонен разговор и от една стара песен.

Няколко малки фрагмента, разказващи цялото.

 

 

Още през първите дни забелязала, че много хора ходели да се обаждат по телефона от една стара кабинка край шосето. Стърчала като чуждоземен обект на фона на необятните гори и небе. Било видно, че звънят у дома — в очите им избивали сълзи и често, след като окачели слушалката, едва намирали сили да поемат по обратния път.

Като мнозина други Пенелъпи се колебаела.

Питала се дали е безопасно.

Слуховете, че държавните служби подслушват телефоните, били предостатъчни да накарат човек да си задава сериозни въпроси. Както казах по-рано, онези, които оставали, плащали висока цена.

Повечето хора имали на своя страна факта, че били заминали за по-дълги периоди от време. Защо да не се обадят на близките си през седмиците, в които отсъствали? За Пенелъпи обаче не било толкова просто — вече трябвало да се е прибрала. Дали едно обаждане не би изложило баща й на опасност? За щастие, заседявала се край телефонната будка толкова дълго, че привлякла вниманието на един мъж на име Тадек. По глас и телосложение приличал на дърветата.

— Искаш да се обадиш у дома ли, момиче?

Щом усетил нежеланието на Пенелъпи да говори, той се приближил и докоснал телефонната будка, сякаш да й покаже, че нищо лошо няма да й направи:

— Някой от семейството ти членува ли в движението? — После добавил по-конкретно: — Solidarność^[3]?

— Nie.

— Да си успяла да станеш трън в очите на някого, ако схващаш какво имам предвид?

Тук тя поклатила глава.

— Не ми се вярва.

Той се ухилил широко така, сякаш бил взел назаем зъбите на австрийския кондуктор.

— Добре тогава, извинявай, че питам. С родителите си ли искаш да се чуеш?

— Баща ми.

— И си сигурна. Не си се забърквала в неприятности?

— Сигурна съм.

— Ами той?

— Той е само един стар ватман — отговорила тя — който почти не говори.

— О, в такъв случай мисля, че няма опасност. В момента Партията е в такова окаяно състояние, че надали някой има време да се занимава с един стар трамвайджия. Трудно е да си сигурен за нещо в днешно време, но за това мога да ти гарантирам.

Тогава, бе ни разказала тя, Тадек вдигнал поглед оттатък боровете и коридорите от светлина.

— Добър баща ли беше той?

— Tak.

— И ще се радва да те чуе?

— Tak.

— Е, щом е тъй — Тадек се обърнал и й подхвърлил няколко монети — поздрави го от мен. — И с тези думи се отдалечил.

 

 

Телефонният разговор се състоял от осем кратки думи, които ни бе преразказала в превод:

— Ало?

Нищо. Само пращене в слушалката.

Той повторил.

Този глас, като цимент, като камък.

— Ало?

Почувствала се изгубена сред боровете и планината, а кокалчетата на ръцете й се белеели като кости.

— Грешкоправке? — попитал той. — Грешкоправчице, ти ли си?

Тя си представила как баща й стои у дома, в кухнята, видяла и полицата с трийсет и деветте книги — и с глава, притисната към прозореца на кабинката, някак събрала сили да отвърне:

— Да.

После леко окачила слушалката.

Планините били отстъпили встрани.

 

 

А сега и за песента — няколко месеца по-късно, една вечер в пансиона, където живеела. Притисната о стъклото луна. Датата била рожденият ден на баща й.

В онези години в Източна Европа се придавало по-голямо значение на имените дни, но извън родината сетивата на човек някак се обостряли. Пенелъпи била споменала за това пред една от жените.

Тази вечер нямало водка, но пък шнапсът бил в изобилие и скоро се появил поднос с чаши. Когато били раздадени на присъстващите, собственикът взел своята и погледнал към Пенелъпи. В салона се били събрали десетина и повече души и щом чула да изричат „За здравето на баща ти“ на родния й език, тя вдигнала очи и се усмихнала — само така можела да се удържи да не рухне.

В този момент друг мъж също се изправил.

Разбира се, това бил Тадек, който много прочувствено и красиво запял:

Sto lat, sto lat,

niech żyje, żyje nam.

Sto lat, sto lat,

niech żyje, żyje nam…

Това било повече, отколкото можела да понесе.

Още от първите дни и особено след телефонния разговор чувствата се трупали в душата й и вече не била в състояние да ги удържа. Изправила се и запяла, но вътре в нея нещо се скъсало. Пеела песента на народа си, песен за щастие и другарство, и недоумявала как е могла да изостави баща си. Словата напирали на могъщи талази от обич и самоненавист и когато дошъл краят, много от присъстващите ридаели. Всеки се питал ще види ли отново семейството си, благословен ли бил от съдбата, или прокълнат? Единственото, което със сигурност знаели, било, че вече нищо не е в техни ръце. Каквото имало да става, щяло да стане.

А ето какво гласят началните думи на песента:

Сто години, сто години,

да живееш сто години.

Докато пеела, Пенелъпи знаела, че той няма да ги доживее.

Повече нямало да го види.

 

 

През остатъка от престоя й в лагера на Пенелъпи й било много трудно да не се поддава на това чувство отново и отново, да не позволи то да я обладае, особено след като животът й бил толкова лек.

Всички се отнасяли с нея прекрасно.

Харесвали я — спокойствието й, вежливата й неувереност — и я наричали Рожденичката, най-често зад гърба й или настрани. От време на време, преди всичко мъжете, й казвали така и пред нея самата — на най-разни езици — когато чистела или перяла дрехите им или когато я видели да завързва обувките на някое дете.

— Dzięki, Jubilatko.

— Vielen Dank, Geburtstagskind.

— Děkuji, Oslavenkyně…

Благодаря ти, Рожденичке.

Измъчена усмивка разтърсвала тялото й.

* * *

Междувременно единственото, което й оставало, било чакането и спомените за баща й. Понякога й се струвало, че дерзае напук на него, но това се случвало в най-мрачните мигове, когато дъждът слизал с меч от планините.

В такива дни тя работела още повече и по-усърдно от друг път.

Готвела и чистела.

Миела съдове и сменяла чаршафи.

Така изминали девет месеца на горчива надежда, месеци без пиано, и тогава, най-сетне, една държава одобрила кандидатурата й. Пенелъпи седяла на ръба на двуетажното легло с пощенския плик в ръка. Зареяла поглед през прозореца, без да търси нищо отвъд; стъклото било бяло и замъглено.

Дори и сега неволно я виждам в съзнанието си там, сред онези алпийски висини, които навестяват въображението ми толкова често. Представям си я такава, каквато е била по онова време или както Клей я бе описал веднъж:

Бъдещата Пени Дънбар, готова да се нареди на една последна опашка, да полети далеч на юг и почти по права линия, право към слънцето.