Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (60)

Централната гара

Клей се изкушаваше да остане още, но не можеше.

Най-много се измъчваше, че щеше да изпусне следващото състезание на Кери, на „Уорик Фарм“^[1], но тя го беше насърчила да замине. Малко преди да го остави на Окраището онази събота, му бе казала следното:

— Ще се видим, когато си дойдеш, Клей. Ще бъда тук, обещавам.

Клей я бе изпроводил с поглед надолу по пътя.

Раздялата с нас беше като предния път.

Знаехме за тръгването му, без по въпроса да се казва и дума.

И същевременно всичко бе абсолютно различно.

Този път, разбира се, липсваше цялата онази сериозност, понеже каквото трябваше да се случи, се бе случило. Беше време да продължим напред.

В понеделник вечер, когато най-после седнахме да догледаме „Ергенско парти“, Клей се изправи да върви. Багажът му вече бе изнесен в коридора. Рори го изгледа втрещено.

— Няма да тръгнеш точно сега, нали? Още дори не са качили мулето в асансьора!

(Направо си е страшничко в каква степен животът ни приличаше на този филм.)

— Магаре е — каза Томи.

Отново Рори:

— Не ми пука, ако ще да е кръстоска между куортър и тъпо шетландско пони!

Двамата с Томи прихнаха дружно.

После се обади Хенри:

— Хайде, Клей, вдигай крака — и като се престори, че го понася към кухнята, той го тръшна на дивана, и то два пъти, понеже първия път Клей направи опит да се надигне. Когато все пак успя да се освободи, Хенри приклещи главата му в ключ и започна да тича наоколо, влачейки го със себе си. — А това как ти се струва, лайно дребно такова, а? Не е като в блока на Нужника, нали?

Зад гърба им ергенското парти съвсем изтрещяваше и Хектор побърза да се изстреля от стаята. В същия миг Томи се метна на гърба на Клей, а Рори ми подвикна:

— Ей, ела тук да ни удариш едно рамо!

Бях застанал на входа на дневната.

Облегнах се на касата на вратата.

— Хайде де, Матю, помогни ни да го заковем!

Като се има предвид в колко добра форма се намираше Клей, не е странно, че дъхът се изтръгваше от дъното на гърдите им. Най-накрая се насочих към тях.

— Добре, Клей, дай да ступаме тия нещастници.

Най-сетне, след края на боричкането, а и на филма, за пръв и единствен път откарахме Клей до Централната гара.

Бяхме с колата на Хенри.

Аз и той — отпред.

Останалите трима плюс Роузи — отзад.

— Мамка му, Томи, това куче трябва ли да пъхти толкова силно?

На гарата всичко беше точно както можете да си го представите.

Кафееният мирис на спирачките.

Нощният влак.

Оранжевите светлинни глобуси.

Клей беше със спортния сак, в който вместо дрехи носеше дървеното сандъче, книгите от Клодия Къркби и „Каменоделецът“.

Влакът всеки момент щеше да тръгне.

Стиснахме си ръцете — всеки от нас с Клей.

Когато беше стигнал до средата на влака, Рори се провикна след него.

— Ей, Клей!

Той се обърна.

— Топките, да не забравиш?

И с щастливо изражение брат ни се качи във вагона.

И отново, и отново онази загадка — как всички ние застанахме като на пост на перона сред мириса на спирачки и куче.