Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (27)

Последна вълна

Както може да се очаква в семейство на момчета и млади мъже, дори не бе споменато, че един от нас заминава. Просто заминаваше и толкова.

Томи знаеше.

Знаеше го и мулето.

Клей отново бе прекарал нощта на Окраището и когато се събуди в неделя сутрин, кутията все още беше в ръцете му.

Седна и препрочете писмото.

Попипа запалката и гравирания надпис: Матадор в петото бягане.

 

 

Като се прибра у дома, пъхна в кутията залепения с тиксо адрес на Убиеца, прибра я навътре под леглото и легнал на килима, спокойно се зае да прави обичайните си коремни преси.

Някъде по средата на тренировката на вратата изникна Томи — Клей го виждаше с крайчеца на окото си при всяко връщане в изходно положение. На рамото му се мъдреше гълъбът Т. Плакатите на Хенри плющяха от вятъра. Повечето бяха на музиканти, от по-старите. Плюс няколко актриси, млади и женствени.

— Клей? — Триъгълниче от Томи се появяваше в зрителното му поле при всяко спускане назад. — Ще ми помогнеш ли с краката му после?

Клей довърши коремните преси и последва Томи в задния двор, където близо до сушилника беше застанал Ахил. Приближи се до него, подаде му захарче от отворената си длан, клекна и го потупа по единия крак.

Копитото се вдигна — чисто беше.

После второто.

Когато приключиха и с четирите крака, на Томи както обикновено не му се беше разминало без поражения, но нищо не можеше да се направи. Мулето, като си науми нещо…

За да го разведри, Клей извади още две кубчета захар.

Подаде му едното.

Дворът бе облян от утрото.

На верандата лежеше изтърбушен барбарон, беше се изхлузил от дивана. В тревата се търкаляше велосипед без кормило, а сушилникът източваше снага към слънцето.

Не след дълго Роузи се измъкна изпод навеса, който бяхме направили за Ахил отзад. Приближи се и започна да прави обиколки около простора. Захарта се топеше върху езиците им.

По едно време Томи каза:

— Кой ще ми помага с това, когато те няма?

В отговор Клей стори нещо, което изненада дори самия него.

Грабна Томи за яката и го метна върху гърба на Ахил.

— По дяволите!

Томи здравата се стресна, но бързо се отдаде на веселието, долепи тяло към шията на мулето и се разсмя.

 

 

След като обядваха, Клей се запъти към вратата, но Хенри го спря.

— Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш?

Кратко мълчание.

— На гробището. Може би на „Бърнбъро“.

— Чакай — рече Хенри, грабвайки ключовете си. — Идвам с теб.

Горе на хълма те се облегнаха най-напред на оградата, а после тръгнаха покрай гробовете. Когато стигнаха до онзи, който търсеха, приклекнаха за малко, погледаха, постояха със скръстени ръце под следобедното слънце и се взираха в тленните останки на лалетата.

— Пак ли нямаше маргаритки?

Двете момчета прихнаха сподавено.

— Хей, Клей?

Бяха прегърбени и същевременно някак вдървени. Сега Клей се обърна с лице към Хенри, който бе дружелюбен както обикновено, но и някак различен, с поглед, зареян отвъд статуите.

Отначало той каза само:

— Боже. — Продължително мълчание. — Господи, Клей. — Измъкна нещо от джоба си. — Ето, вземи.

От длан в длан.

Тлъста пачка банкноти.

— Вземи ги.

Клей се вгледа в парите по-отблизо.

— Твои са, Клей. Помниш ли залаганията на „Бърнбъро“? Няма да повярваш колко пари спечелихме. Не съм ти дал и един цент.

Но не, бяха повече, прекалено много, преспапие от банкноти.

— Хенри…

— Хайде де, вземи ги. — Клей се пресегна и пачката, купчинка продълговати листчета, се озова в дланта му. — Хей — рече Хенри. — Клей! — И този път погледът му открито срещна неговия. — Може да си купиш телефон като нормалните хора, по дяволите. И да вземеш да се обадиш, като пристигнеш там.

Клей, с усмивка на леко презрение:

Не, благодаря, Хенри.

— Добре, използвай и последния проклет цент за моста тогава. — Най-лукавото момчешко ухилване. — Просто ми върни каквото остане.

 

 

По-късно Клей отскочи до „Бърнбъро Парк“ за няколко обиколки и когато заобиколи руините на мрежата за мятане на диск, се натъкна на чудна изненада — на тристотния метър го очакваше Рори.

Клей се спря с ръце върху бедрата.

Рори го наблюдаваше с очите си от старо желязо.

Клей не вдигна поглед, но се усмихна.

Рори, който съвсем не се чувстваше разгневен или предаден, сега бе обзет от нещо средно между развеселеност от предстоящото млатене и пълно разбиране.

— Трябва да ти се признае, хлапе — каза той — куражлия си.

Клей се изправи, но остави Рори да продължи, без да казва нищо.

— Дали няма да те има три дни или три години… Знаеш, че Матю ще те убие, нали? Когато се върнеш.

Кимване.

— Ще бъдеш ли готов?

— Не.

— А искаш ли да бъдеш? — Рори се позамисли. — Или може би не смяташ да се връщаш.

Клей настръхна вътрешно.

— Ще се върна. Задушевните ни раздумки ще ми липсват.

Рори се ухили.

— Да, много забавно, виж… — Сега той започна да потрива дланите си една о друга. — Какво ще кажеш да се поупражняваме? Мислиш, че бях суров с теб? Ще видиш, като те хване Матю.

— Всичко е наред, Рори.

— Няма да устискаш и петнайсет секунди.

— Но пък мога да нося на бой.

Рори, крачка по-близо.

— Това ми е ясно, но дай поне да ти покажа как да издържиш малко по-дълго.

Клей насочи поглед към него, право в адамовата му ябълка.

— Не се притеснявай, късно е.

И Рори осъзна по-добре от всеки друг, че Клей беше готов, дори повече от готов — беше тренирал за това от години. Можех да го убивам колкото искам.

Той просто нямаше да умре.

 

 

Когато Клей се прибра вкъщи с пачката банкноти в ръка, тъкмо гледах филм, „Лудия Макс“, най-стария — подобаващо мрачен за случая. Отначало Томи се навърташе наоколо и ми се примоли да пуснем нещо друго.

— Не може ли поне веднъж да гледаме филм, който не е правен през осемдесетте? — рече той.

— Точно това правим. Този е от 1979 година.

— Това щях да кажа! Осемдесетте или преди това. Даже не сме били родени тогава. Къде ти! Защо просто не може…

— Знаеш защо — срязах го аз. После обаче направи онази физиономия, сякаш всеки миг ще ревне… — По дяволите, Томи, съжалявам.

— Не, не съжаляваш.

Прав беше, не съжалявах — малка част от това да си Дънбар. Когато Томи излезе, се размина с Клей, който тъкмо беше прибрал парите в кутията. Дойде и седна на дивана.

— Ей — рече той и ме погледна, но аз не откъснах очи от екрана.

— У теб ли е адресът?

Кимна и продължихме да гледаме.

— Пак ли осемдесетте?

— Не започвай сега и ти.

Гледахме мълчаливо до онази част, в която страховитият главатар на бандата казва: „Това тук е Кундалини… и си иска ръката!“, и тогава се обърнах към брат си, седнал съвсем близо до мен.

— Този май не се шегува, а? — казах аз.

Клей се усмихна, но не реагира.

Ние също.

 

 

През нощта, когато всички вече бяха по леглата, Клей остана в дневната. Телевизорът продължаваше да работи с намален докрай звук. Погледна към Агамемнон, златната рибка, който спокойно отвърна на взора му и нанесе прощален удар с глава по стъклото на аквариума.

После се приближи до кафеза и бързо, без предисловия, хвана гълъба. Стисна го, но лекичко.

— Хей, Т, добре ли си?

Птицата започна да поклаща глава нагоре-надолу и Клей усети дишането й. Почувства тупкането на сърчицето й изпод перата.

— Кротко, момче. — И той бързо и леко стрелна ръка към шията й и отскубна едно миниатюрно перце. Чисто и сиво, поръбено със зелено, то полегна в неподвижната му лява длан.

Клей върна гълъба на мястото му.

Т му отправи сериозен поглед и закрачи напред-назад из кафеза.

 

 

Беше ред на лавиците и настолните игри.

„Кариери“, „Скрабъл“, „Свържи четири пула“.

Най-отдолу — онази, която търсеше.

Отвори я, после за миг вниманието му бе привлечено от филма, който вървеше по телевизията.

Изглеждаше обещаващо — от черно-белите, момиче се караше с някакъв мъж в евтин ресторант… и в следващия миг — съкровищата на „Монополи“. Откри зарчето и хотелите, после напипа и торбичката, която търсеше, и скоро стисна миниатюрната ютия между пръстите си.

Клей, усмихващият се, се усмихна.

* * *

Почти полунощ. Бе станало по-лесно, отколкото можеше да бъде. Дворът бе разчистен от изпражненията на кучето и мулето, Бог да поживи памучните чорапи на Томи.

Не след дълго Клей застана под сушилника, по чиито телове, подредени по цвят, бяха накачени щипки. Пресегна се и лекичко свали една. Някога яркосиня, сега избеляла.

 

 

После коленичи близо до стълба.

Естествено, Роузи дотича, а Ахил застана на пост до него, побил копита, изопнал нозе. Гривата му беше вчесана, но тук-там имаше възелчета. Клей се протегна, наведе се напред и положи ръка върху глезена му.

След това, много бавно, хвана черно-белите лапки на Роузи.

Златото в очите й, сбогуване с него.

Обичаше този кос кучешки поглед.

После се отправи към дъното на двора и Окраището.

 

 

Всъщност не остана там много дълго, вече си бе тръгнал, затова и не отмахна покривалото. Не, единственото, което стори, беше да се сбогува и да обещае да се върне.

Обратно у дома, в къщата, в стаята, Клей погледна в кутията — щипката бе последното попълнение. Дори и в тъмното успя да види съдържанието й — перцето, ютията, парите, щипката и закърпената бележка с адреса на Убиеца. И разбира се, металната запалка, гравирана от нея за него.

Вместо да поспи, той запали лампата. Пренареди куфара си. Почете от книгите и часовете прелетяха край него.

Малко след три и половина Клей осъзна, че много скоро Кери щеше да излезе на път за конюшните.

Стана, прибра книгите в спортния сак и стисна запалката в дланта си. В коридора отново усети надписа, изящно гравиран върху метала.

Отвори безшумно входната врата.

Застана до перилата на верандата.

Преди милиони години бе стоял на същото това място заедно с мен. Ултиматумът пред вратата.

Не след дълго се появи и Кери Новак — на гърба си имаше раница, а до себе си тикаше планински бегач. Клей видя най-напред колелото, спиците му.

После и момичето.

Косата й беше разпусната, стъпките — бързи.

Носеше джинси. Обичайната бархетна риза.

Първото, което погледът й потърси, беше къщата на отсрещния тротоар и щом забеляза Клей, пусна колелото на земята. То остана да лежи настрани, подпряно на педала, а задната му гума продължи да се върти с тихо бръмчене. Кери бавно тръгна към него. Спря се точно по средата на улицата.

— Хей — рече тя — харесва ли ти?

Говореше тихо, но думите й прозвучаха, сякаш бяха извикани.

Възторжено неподчинение.

Тишината на „Арчър стрийт“ преди зазоряване.

През ума на Клей минаха много неща, които би могъл да каже, да сподели, да й разкрие, но вместо това от устата му излезе само:

— Матадор.

Дори от това разстояние забеляза не съвсем белите й, не съвсем прави зъби, когато усмивката й огря улицата. Най-сетне Кери вдигна ръка за поздрав и лицето й му се стори някак странно — недоумяващо какво да му каже.

Тя тръгна по пътя си, без да откъсва очи от него, а после го изгледа за един последен дълъг миг.

Довиждане, Клей.

Едва когато прецени, че вече е излязла на „Посайдън Роуд“, Клей отново погледна в ръката си, в която, смътно очертана, лежеше запалката. Бавно и спокойно той я щракна и пламъчето лумна право нагоре.

 

 

Ето какво се случи по-нататък.

В тъмнината на къщата Клей се приближи до всеки от нас — до мен самия, легнал изпружен в леглото, до сънливата усмивка на Хенри, до Томи и Рори, в цялата им нелепост. Като последна проява на добрина (и към двамата) изтръгна Хектор от гърдите на Рори и го преметна през рамо, сякаш беше част от багажа му. Когато излезе на верандата, той го пусна на земята, а котаракът, макар и да мъркаше, също разбираше, че Клей заминава.

Е?

Първо градът, после мулето, а сега и котаракът водеха разговора едностранно.

А може би не.

— Чао, Хектор.

Но Клей не тръгваше, не още.

Не, дълго време, поне няколко минути, той стоя там в очакване зората да се покаже над улицата — и когато тя го стори, беше златна и сияйна. Покатери се по покривите на „Арчър стрийт“ и заедно с нея дойде прилив от светлина, която тръбеше:

Някъде там, някъде там, имаше една грешкоправка и една далечна статуя на Сталин.

Рожденичка, която буташе пиано по улицата.

Искрящо от багри сърце сред задушаваща сивота и плаващи хартиени къщи.

Всичко това сега прииждаше — през града, през Окраището и „Бърнбъро“.

Наводняваше улиците и когато Клей най-сетне тръгна, бе посрещнат от светлина и набъбващи води. Те достигнаха глезените, а после и коленете му и когато зави зад ъгъла, покриваха кръста му.

Той отправи един последен поглед назад и се гмурна — навътре, в дълбокото — към един мост, отвъд миналото, към своя баща.

И заплува в златосияйните води.