Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (9)

Идиотите

Стените на съблекалнята бяха посърнали от графити — от онзи вид аматьорски творения, които извикват единствено неудобство и срам. Клей беше седнал бос и не им обръщаше внимание. Пред него Томи чистеше корема на Роузи от заплетените стръкчета трева, но след малко кучето се приближи до него. Клей нежно избута муцуната му с длан.

— Дънбар.

Както се и очакваше, в съблекалнята имаше още шест момчета, всяко от които стоеше в своето малко пространство от графитите. Пет от тях бъбреха и се майтапеха помежду си. Шестото, скотоподобен хлапак на име Старки, си беше довело момиче и се перчеше:

— Хей, Дънбар.

— Какво?

— Не ти, Томи, тиквенико дребен.

Клей вдигна поглед.

— Дръж. — Старки метна по него ролка хартиено тиксо, която го улучи в гърдите и се приземи на пода. Роузи се спусна след нея и я захапа в уста. Клей се зае да я наблюдава как се бори с тиксото, а Старки продължаваше да се надъхва.

— Просто не искам да ми минаваш с разни извинения, когато те попилея след малко. Освен това, имам ярък спомен, че преди години ни пробутваше тоя тъп номер с лепенките на стъпалата. Да знаеш колко натрошено стъкло има по пистата… Не искам да си нараниш нежните крачета.

— Ярък ли рече? — попита Томи.

— Какво сега, като съм непрокопсаник нямам право да имам богат речник ли? Теб те нарекох „тиквеник“ и виж как ти приляга.

На Старки и приятелката му тази шега се стори много забавна и Клей неволно изпита симпатия към нея. Гледаше червилото й и размазаната й глуповата усмивка. Харесваше му как презрамката на сутиена й някак нехайно се плъзгаше по рамото й. Не му бе неприятен и начинът, по който двамата със Старки се докосваха и сякаш се размазваха един в друг — нозете й, обкрачили бедрото му, притиснатите й слабини. Изпитваше единствено любопитство, нищо повече. Първо на първо, тя не беше Кери Новак. Второ, в това нямаше нищо лично. За зрителите отвън момчетата в съблекалнята бяха бурмички в една прекрасна машина — гротескно забавление. За Клей те бяха нещо като събратя. Колко повече можеха да го наранят? Колко още можеше да издържи?

Знаеше, че скоро ще трябва да тръгнат към пистата, така че се облегна назад, притвори очи и си представи, че Кери е тук до него — топлината и сиянието на ръцете й. Луничките върху лицето й бяха като убождания от топлийка — дълбоки и алени, и същевременно толкова мънички. Наподобяваха чертеж или още по-точно — онези детски рисунки за свързване на точките. В скута й лежеше книгата, която обичаха да четат и да си разменят — с бледа корица и надпис с начупени бронзови букви: „Каменоделецът“.

Подзаглавието й гласеше: Всичко, което сте искали да знаете за Микеланджело Буонароти — неизчерпаем източник на величие. Във вътрешността й, още в самото начало личеше неравната ивица от липсваща страница — онази с биографията на автора. Вместо книгоразделител между листовете бе затъкнат талон от скорошни залагания.

„Ройъл Хенеси“, Гонка #5

#2 — Матадор

Вид залог: Победител: $1

Скоро тя се изправи, а после се облегна на Клей.

Усмихна се по привичния си заинтригуван начин, сякаш заставаше лице в лице с всичко. Приближи се още по-близо и започна: положи долната си устна върху неговата горна, а книгата остана помежду им. Тогава той бе разбрал, че светът е такъв и всичко в него не е нищо повече от видение.

Докато изричаше любимия пасаж, устните й продължаваха да се докосват до неговите — три, четири, пет пъти — после съвсем леко се отдръпна назад:

— Събота?

Кимване, защото в събота вечер, след малко повече от три дни, щяха да се срещнат наяве, на любимия му, отдавна изоставен хиподрум. Място на име Окраището. Двамата щяха да лежат будни един до друг. Косите й щяха да подраскват кожата му часове наред. Ала той нямаше да ги отмахне или приглади.

— Клей. — Тя започна да избледнява… — Време е.

Но на него не му се искаше да отваря очи.

Междувременно едно момче със заешки зъби, на което викаха Пора, бе излязло от съблекалнята, а Рори се отби да ги види, както правеше винаги. Всеки път, когато се вясваше на стадиона заради доброто старо време, срещата минаваше точно както сега.

Той мина по тунела и когато влезе в унилата съблекалня, дори Старки спря да се лигави с момичето. Рори вдигна пръст и силно го притисна към устните си. Разроши косата на Томи почти грубо, застана пред Клей и се надвеси над него. С усмивка на уста той започна да го изучава небрежно с чудноватите си очи от старо желязо.

— Ей, Клей. — Нямаше как да устои на изкушението. — Продължаваш да се забъркваш в глупости, а?

Клей му се усмихна в отговор, не можеше да не го стори.

Усмихваше се, но не вдигна поглед.

— Готови ли сте, момчета?

С хронометър в ръка, Хенри им даде знак, че е време.

Когато Клей се изправи, Томи го попита нещо, нещо, което беше част от ритуала.

Посочи небрежно към джоба му.

— Искаш ли да ти я пазя, Клей?

Клей не каза нищо, но не беше и нужно.

Отговорът винаги бе един и същ.

Дори не поклати глава.

Момчетата оставиха графитите зад себе си.

Преминаха по обратния път през тунела.

Изплуваха на светло и добиха очертания.

Двайсетината идиоти, наредили се поравно от двете страни на пистата, ги посрещнаха с ръкопляскания. Идиоти аплодираха идиоти, грандиозна гледка. Това го умееха най-добре.

— Давайте, момчета!

Гласовете бяха топли. Ръкопляскащи ръце.

— Тичай здравата, Клей! Закопай ги, синко!

Жълтата светлина прииждаше упорито иззад трибуните.

— Не го убивай, Рори!

— Удряй здраво, Старкърс^[1], копеле грозно такова!

Смях. Старки се закова на място.

— Ей! — Вдигна пръст той и издекламира реплика от някакъв филм: — Може първо да се поупражнявам върху теб.

Ни най-малко не се засегна от „копеле“ или „грозно“, но нямаше да преглътне „Старкърс“. Хвърли поглед назад и видя как приятелката му се насочва неуверено към дървените седалки на трибуните. Нямаше работа при онази измет, един от тях й стигаше. С провлачена походка Старки понесе едрото си тяло след останалите.

Отначало всички бяха застанали на началната отсечка, но скоро момчетата от съблекалнята се отдалечиха напред. На стотния метър щяха да бъдат Редкия, Магуайър и Зън-зън. Първите двама бяха надарени с пъргавина и сила, а третият, с телосложение на тухлена постройка, имаше задачата да смаже Клей.

На втория пост бяха разпределени Шуорц и Старки, единият от които бе съвършеният джентълмен, а другият — дипломиран гадняр. Особеното при Шуорц обаче беше, че макар да бе изключително, безкомпромисно справедлив, на терена нямаше милост. После щеше да се разтича в белозъби усмивки и да раздава приятелски потупвания. Ала при сектора за мятане на диск щеше да връхлети върху Клей като бързия влак.

Залагащите също се раздвижиха.

Започнаха да се стичат към най-горния ред на трибуната, за да имат видимост оттатък затревения терен.

Момчетата на пистата бяха готови.

Пощипваха бедрените си мускули.

Разтягаха се и се пляскаха по ръцете.

Тримата при стотния метър се бяха наредили през коридор. Телата им бяха обгърнати от сияен ореол, краката им бяха в пламъци. Залязващото слънце зад тях.

На двустотния метър Шуорц извиваше глава наляво-надясно. Руса коса, руси вежди, съсредоточен поглед. Старки се изплю на настилката. Бакенбардите му бяха мърляви, вирнати нащрек, перпендикулярно на бузите. Косата му бе като изтривалка за обувки. Той отново впери поглед напред и се изплю.

— Хей — рече Шуорц, без да откъсва очи от стотния метър. — Всеки момент ще започне.

— Е, и?

Последен, на финалната права, може би на петдесет метра от края й, стоеше Рори, съвсем непринудено, сякаш в моменти като тези имаше някаква логика; сякаш за това бяха родени.