Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (69)

Оцеляването на братята Дънбар

В дома на „Арчър Стрийт“ 18 останахме само ние петимата.

Бяхме братята Дънбар все пак, щяхме да се справим с живота.

Кой както можеше.

Клей, разбира се, беше мълчаливецът, но най-напред стана известен като чудака — онзи, който тичаше като луд из квартала, момчето, което можеше да бъде открито на покрива. Беше огромна грешка, че го накарах да се качи горе онзи ден — плашещо бързо това му стана навик. А що се отнася до обиколките му из предградията, осъзнахме, че винаги ще се връща, за да поседи на покрива в компанията на керемидите и гледката.

Когато го попитах дали може да потичам с него, той сви рамене и скоро поставихме едно ново начало.

Трениране, бягство.

Съвършена болка и щастие.

 

 

Междувременно ето какво ни сервира Рори.

Беше си поставил за цел да го изключат от училище. Всъщност още след детската градина искаше да се махне оттам и сега смяташе да се възползва от предоставилата му се възможност. Даде да се разбере, че не съм негов настойник или родител, като чисто и просто извърши преврат. Беше откровен и безпрекословен.

Вандализъм. Системно отсъствие от часове.

Реплики към преподавателите къде да си натикат домашните.

Консумация на алкохол на територията на училището.

(„Това е само бира, не разбирам защо вдигаш толкова пара!“)

Единственото хубаво нещо в тази история беше срещата ми с Клодия Къркби, първия път, когато го отстраниха.

Помня как почуках на вратата и влязох, и съчиненията, пръснати по бюрото й. Темата беше върху „Големите надежди“, а работата, която лежеше най-отгоре, бе получила четири от максимум двайсет точки.

— Господи, не е на Рори, нали?

Тя се опита да събере листовете.

— Не, Рори всъщност получи една точка, и то само за това, че я предаде. Написаното беше пълна безсмислица.

Но не това бе причината да съм тук.

— Значи е отстранен? — попитах аз.

— Отстранен е.

Беше пряма, но много добронамерена и ме удиви, че говореше за случая с чувство за хумор. Отстраняването не беше шега работа, но долових нещо в самия й тон. Мисля, че се опитваше да ме успокои. Някои от дванайсетокласниците изглеждаха по-възрастни от нея и това ме изпълни с необяснимо щастие. Ако не бях напуснал училище, щях да съм завършил предната година. Този факт ми се струваше някак значим.

Скоро обаче тя премина по същество.

— Значи, нямате възражения срещу отстраняването му.

Кимнах.

— А вашият…

Бях сигурен, че се кани да каже „баща“. Още не бях уведомил училището, че ни е изоставил, но все някога щяха да разберат.

— В момента отсъства, но мисля, че и аз мога да се погрижа.

— Вие сте…

— На осемнайсет съм.

Не беше нужно да го удостоверявам, понеже изглеждах малко по-възрастен, или поне е така в представите ми. Клей и Томи например винаги са ми изглеждали по-малки, отколкото бяха в действителност. И днес, след всички тези години, ми се налага да си припомням, че Томи вече не е на шест.

Продължихме да разговаряме още известно време.

Тя каза, че наказанието е само за два дни.

И естествено, да не забравяме другото.

Гледката наистина си заслужаваше — имам предвид прасците, глезените — макар да не изглеждаха точно както си ги бях представял. Просто бяха… ами, не знам… нейни. Няма как да го опиша другояче.

— Значи се срещнахте с директорката? — прекъсна ме тя, тъй като се бях отнесъл с поглед в пода. Когато вдигнах очи, видях написаното на дъската. Почеркът бе хубав, заоблен и наклонен. Нещо за Ралф и Прасчо^[1], темата за християнството. — Говорихте ли с госпожа Холанд?

Кимнах отново.

— А дали… трябва да задам този въпрос. Дали… мислите ли, че е заради…

Бях запленен от топлината на очите й.

Клодия Къркби ми действаше като утринно кафе.

Окопитих се.

— Смъртта на майка ни?

Тя не каза нищо повече, но и не отклони погледа си от мен. Заговорих на бюрото и разпилените листове.

— Не. — Пресегнах се към един от тях и понечих да прочета написаното, но се възпрях навреме. — Винаги си е бил такъв. Мисля, че просто сега така си е наумил.

Щяха да последват още две отстранявания, още посещения в училището от моя страна — и ако трябва да съм честен, не се оплаквах.

Това бе Рори в най-романтичната му светлина.

Същински Пък^[2] с юмруци.

 

 

После Хенри, който бе поел по свой собствен път.

Слаб като клечка. Гъвкав ум.

Първият му проблясък на гениалност беше хрумването му да припечелва покрай клиентелата на „Голите ръце“. Идеята го бе осенила при вида на застаряващите пиячи, които редовно висяха пред кръчмата. Беше забелязал, че до един са съпроводени от кучета и че горките животни са затлъстели — диабетици като стопаните си.

Една вечер, на връщане от пазар с Клей и Рори, той оставил на земята пликовете с покупки.

— Какви, по дяволите, ги вършиш? — попитал Рори. — Вдигай проклетите торби.

Хенри отправил поглед към кръчмата.

— Вижте ги ония типове там. — Беше на четиринайсет и много устат. — Вижте ги само, всички са казали на госпожите, че отиват да разходят кучето.

— Какво?

— Гледай, де, да не си сляп? Излизат уж на разходка, а идват да пият в кръчмата. Погледни на какво са заприличали горките ретрийвъри! — Сетне се запътил натам. Пуснал на мъжете кривата си усмивка, за пръв, но не и за последен път. — Някой от вас, мързеливци такива, да иска да му разходя кучето?

Разбира се, много го бяха харесали, направо се бяха влюбили в него.

Развеселило ги беше чистото му безочие.

По този начин Хенри заработваше по двайсетачка на вечер в течение на месеци.

 

 

После и Томи и това, което случката с него вещаеше.

Беше се изгубил в града, докато търсел музея.

По онова време беше едва на десет, пък и вечните изчезвания на Клей ни бяха предостатъчно. Е, Томи поне се обади. Позвъни ни от една телефонна будка много далеч от вкъщи и отидохме да го приберем с колата.

— Ей, Томи! — провикна се Хенри. — Нямах представа, че знаеш за какво служат телефонните будки.

И онзи следобед си прекарахме направо страхотно. Няколко часа кръстосвахме с автомобила из града и покрай океана. Обещахме му да го заведем в музея някой друг ден.

 

 

Що се отнася до нас с Клей, тренировките ни започнаха една сутрин.

Хванах го насред поредното бягство.

Тъкмо се зазоряваше, когато се появи на вратата и ако остана изненадан да ме види до пощенската кутия, успя да го прикрие доста добре. Продължи да си върви най-небрежно. Поне беше започнал да носи обувки.

— Искаш ли компания? — попитах аз.

Той сви рамене, извърна поглед настрани и просто започнахме да тичаме.

Бягахме така всяка сутрин, после аз отивах в кухнята и пиех кафе, а Клей пак се качваше на покрива — и, да си призная, разбирах какво го привличаше.

Най-напред краката, направо пламваха от болка.

После гърлото и дробовете.

Но разбираш, че си тренирал наистина здраво, когато го почувстваш в ръцете си.

Тичахме нагоре до гробището. По протежение на „Посайдън Роуд“. На „Карбайн“ се движехме по средата — веднъж един автомобил наду клаксона и двамата се разделихме, кривнахме в противоположни посоки. Трамбовахме по посърналите плумерии. Наблюдавахме града от висотата на гробището.

Имаше и други чудесни утрини, в които се засичахме с боксьорите от „Трите цвята“, докато правеха ранната си тренировка.

— Привет, момчета — подвикваха ни те — привет, момчета.

Прегърбена стойка и заздравяващи скули.

Стъпките на разбитоноси боксьори.

Разбира се, един от тях беше Джими Хартнъл. Веднъж той се обърна назад към нас и като продължаваше да тича гърбом, ме повика по име. Като повечето от останалите имаше езерце от пот около врата на тениската си.

— Хей, Пианистче! — извика той. — Хей, Дънбар!

После ми помаха и продължи по пътя си. Друг път, като се видехме, си удряхме ръцете като футболисти при смяна — единият вън, другият вътре. Бягахме през всичките си проблеми.

Понякога имаше и допълнителни бонуси — младите жокеи от конюшните на Макандрю. Това бе едно от изискванията му — през първата година от чиракуването си трябваше да тренират през ден с момчетата от „Трите цвята“. Правилото бе неотменимо.

Помня и първия път, когато тичахме до „Бърнбъро“.

Беше неделя, изгревът — дело на подпалвачи.

Трибуните горяха като жилищна сграда — сякаш им бяха драснали клечката, а пистата вече бе полузадушена от бурени, пролежни рани и екземи. Тревният терен още не се беше превърнал в джунгла, но натам вървеше.

Направихме осем обиколки по 400 метра.

С почивки от по трийсет секунди.

— Още веднъж? — питах го аз.

Клей кимваше.

Онзи свят в стомаха му бе изчезнал, а страданието бе истинска прелест. Тук на „Бърнбъро“ той отново бягаше бос, с щипката в джоба на шортите… и понякога си мисля, че го бе планирал. Понякога си мисля, че е знаел.

Двамата щяхме да тичаме из улиците на квартала.

Той щеше да го издирва с поглед от покрива.

Но си мисля, че докато уж търсеше баща ни, всъщност вече си е давал сметка, че някъде там нещо го чака — а сега и аз самият го зная — понеже отвъд, сред света на предградията, ние двамата всъщност тренирахме да открием някой друг:

Тичахме в търсене на едно муле.