Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (51)

П. M., змията и Муун

Купили къщата, разбира се, и нещата започнали да се случват.

Майкъл продължил да работи по строежите, с вечно набити с прах ръце, а Пени — да чисти чужди къщи и офиси и да учи английски — и така, докато моментът назрял. Започнала да се замисля за ново поприще, но се двоумяла между две различни области: първата — какво друго, ако не музика. Другата — английски като втори език.

Може би решаваща роля изиграли спомените.

Асфалтираният хангар.

Жегата, стигаща от тавана до пода.

— Паспорт?

— Przepraszam?

— О, боже…

Избрала английския.

Кандидатствала в университета, твърдо решена да продължи да чисти вечер — в една счетоводна фирма, в юридическата кантора — и един ден писмото, че е приета, пристигнало. Майкъл я заварил седнала до кухненската маса. Стоял недалеч от същото онова място, където много години по-късно едно муле с изучаващ поглед щеше да го приклещи и да го подложи на разпит.

— Е?

Седнал близо до нея.

Загледал се в емблемата и бланката.

Някои хора ознаменуват подобни събития с шампанско или вечеря в хубаво заведение, ала в този случай Пени сторила нещо различно: останала на мястото си, облегнала глава на рамото на Майкъл и прочела писмото още веднъж.

 

 

И просто така времето продължило своя ход.

Засадили растения в градината.

Половината оцелели. Половината загинали.

През ноември 1989 година гледали падането на Берлинската стена по телевизията.

През процепите в оградата откъм задния двор често се мяркала конска плът, а и другите чудатости на квартала не били за пренебрегване — като това, че можело да се види как понякога следобед мъж или жена излиза на пътя и вдига знак „стоп“, за да спре движението, а отзад се задава гледач, повел поверения му кон — вероятно вписан за надбягванията на „Хенеси“ на следващия ден с мижав коефициент от рода на 10:1.

Последната и най-важна особеност на района обаче още по онова време били изоставените терени — човек просто трябвало да е наясно къде да се оглежда за тях. В някои случаи, както знаем отлично, подобни места могат да бъдат натоварени с огромно значение и тъкмо едно такова се намирало недалеч от железопътната линия. Разбира се, Окраището и издъхващата писта на „Бърнбъро“ щяха да се превърнат във важна част от тази история, но и ролята на въпросното съоръжение бе не по-малко повратна.

Така че, умолявам ви да го запомните.

Всичко това бе свързано с мулето.

 

 

Един ден, три години след постъпването на Пени в университета, телефонът в къщата на „Арчър стрийт“ 18 иззвънял: доктор Уайнраух.

Адел.

Била издъхнала на масата в трапезарията, най-вероятно късно през нощта, малко след като натракала на машината писмо до своя приятелка.

— Изглежда го е довършила, свалила е очилата и просто е отпуснала глава до ремингтъна — казал той и в това имало нещо тъжно и болезнено, но същевременно и прекрасно.

Последна, смъртоносна комбинация.

Отривиста окончателна точка.

Естествено, веднага заминали за Федъртън и Майкъл си дал сметка, че е късметлия в сравнение с Пенелъпи. В неговия случай поне имали възможността да застанат в църквата край ковчега, макар обилно да се обливали в пот. Могъл да се обърне към стария пенсиониран лекар, да забие поглед във вратовръзката, която висяла на шията му като отдавна повреден часовник.

— Съжалявам, синко.

— Съжалявам, докторе.

По-късно, обратно в старата къща, те приседнали край масата, на която все още лежали очилата със сини рамки и пишещата машина. Известно време Майкъл се изкушавал да постави нов лист и да напечата няколко реда. Не го сторил обаче — просто стоял там и я гледал. Пенелъпи донесла чай, изпили го, обикаляли из града, а като се върнали, застанали в задния двор, до банксията.

Когато го попитала дали ще вземе пишещата машина у дома с тях, Майкъл отговорил, че тя вече е намерила своя дом.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. — И тогава си дал сметка за нещо. — Всъщност мисля, че знам точно какво да направя.

Каквато и да била причината, усещал, че точно така трябва да стане. Отишъл в бараката, намерил същата онази стара лопата и изкопал още една яма — вляво от кучето и змията.

После за последен път седнал пред пишещата машина.

Намерил три рула полиетилен, здрав и гладък, и я опаковал така плътно, че буквите ясно се различавали — най-напред Q и W, после средната част на клавиатурата: F и G, H и J. И ето че там, в стария заден двор в този град в задния двор на света, Майкъл взел пишещата машина, положил я в ямата и я погребал в земята.

П. М., змията и Муун.

Това не го споменаваш в обявата за продажба на имота.

 

 

След като се прибрали у дома, животът трябвало да продължи и точно така се случило. Майкъл оставал с нея до късно вечер, докато пишела и проверявала писмените си работи. Когато дошло време за практическия стаж, била разпределена в гимназия „Хайпърно“. Най-лошото училище в целия град.

Първия ден се прибрала като пребита.

— Изядоха ме жива.

На втория ден било още по-зле.

— Днес пък ме изплюха.

Понякога, напълно изгубила контрол и над учениците, и над себе си, тя им се разкрещявала неистово, а хлапетата вече си представяли как я довършват. Един ден, на път да се пръсне от гняв, изревала: „ТИШИНА!“, след което промърморила на себе си: „Лайненца такива“, и класът избухнал в смях. Гаврите и забавленията на пубертетчетата.

Фактите обаче, както добре знаем, сочеха, че колкото и тъничка, и болезнено крехка да изглеждаше, Пени Дънбар бе майстор в оцеляването напук на всичко. Нямала проблем да прекарва обедната почивка с цели класове — кралицата на скуката и задържането след часовете. Смазвала ги с организирано мълчание.

В крайна сметка се оказало, че била първият кандидат от години, който издържал учителския стаж до края, и й предложили място на пълен ден.

Пени напуснала работата си като чистачка.

Колежките й я извели да полеят случая.

На другия ден Майкъл седял заедно с нея до тоалетната чиния. В един момент я потъркал по гърба и й казал утешително:

— Това ли са ти трофеите на свободата?

Тя повърнала и прохлипала, но през смях.

 

 

Един следобед в началото на следващата година, когато Майкъл дошъл да я вземе от работа, я заварил обкръжена от три огромни момчета — грамади от пот, прически и ръце. Тръгнал да слиза от колата, но тогава видял: държала томче на Омир и им четяла на глас, вероятно някоя от по-бруталните сцени, понеже младежите гримасничели и тържествували.

Носела рокля с цвят на мента.

Щом видяла, че Майкъл я чака, Пени захлопнала книгата, а момчетата се отдръпнали да й сторят път. „Довиждане, госпожице, довиждане, госпожице, довиждане, госпожице“ и тя се качила в колата.

Това обаче не значи, че й било лесно — никак даже.

Понякога, когато излизал за работа, Майкъл я чувал как се самонахъсва в банята — помагало й да издържи предстоящия ден. В такива случаи само я питал: „Този път кой е?“ — защото учителстването се било превърнало в занимания с най-коравите хлапета, в схватки един на един. Понякога й отнемало час, понякога няколко месеца, но винаги успявала да ги сломи. Част от тях дори я вземали под покровителството си. Ако някой решал да се държи зле с нея, го замъквали в тоалетните и натиквали главата му в писоарите. Не закачай Пени Дънбар.

Наименованието на предмета й — английски като втори език — съдържало голяма доза ирония, защото за мнозинството от учениците й английският бил майчин език, само дето едва сричали — и тъкмо тези хлапета били най-гневните.

Пени хващала всяко от тях и го настанявала до прозореца.

Изваждала метронома, който си носела от вкъщи. Ученикът се вторачвал невярващо и питал:

— Какво, по дяволите, е това?

На което тя отговаряла твърдо:

— Чети в такт с него.

 

 

Рано или късно, нямало как да не се случи.

След четири години преподаване в гимназията една вечер тя се прибрала у дома с тест за бременност и този път щяло да има празненство, само че не веднага, щели да почакат до събота.

Междувременно на следващия ден двамата отишли на работа както обикновено.

Майкъл изливал бетон на един обект.

Казал на неколцина приятели на строежа — те спрели каквото вършели и му стиснали ръката.

Пенелъпи била в „Хайпърно“ и вразумявала едно войнствено, но красиво момче.

Четяла заедно с него, седнала до прозореца.

Метрономът поцъквал в такт.

В събота отишли в изискания ресторант в Операта и постояли най-горе, на стъпалата. Големият стар мост си висял както обикновено и фериботите пристигали на кея. По-късно следобед, когато си тръгвали, в пристанището бил акостирал кораб. Крайбрежната алея гъмжала от народ — фотоапарати и орляци засмени хора. До зданието със стъклени стени стояли те двамата — Майкъл и Пени Дънбар — а долу, в подножието на стълбите, се били появили пет момчета… и те слезли по стъпалата да ни приветстват.

И тогава закрачихме всички заедно — през словесна и човешка навалица и отеклия от слънце град.

А редом с нас бе поела смъртта.