Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (20)

Къщи от хартия

Приливът настъпва с триумф, предшестван от усилна борба — и вероятно най-правдивото, което можем да кажем за навлизането на Пенелъпи в живота на този град, е, че непрестанно се чувствала раздвоена и удивена.

От една страна била огромната й признателност към това място, което я било приютило.

От друга — страхът от цялата тази новост и жега.

И най-сетне — угризенията:

Стоте години, които той нямало да доживее.

Колко себично, колко коравосърдечно било от нейна страна да замине.

Когато пристигнала, било ноември и макар обичайно това да не е най-горещата част от годината, понякога се случва да има една-две седмици, през които наближаващото лято безмилостно напомня за себе си. Ако съществува неподходящо време човек да пристигне тук, то би изглеждало като тогава — синоптична карта с всичко на всичко два елемента: жега, влажност, жега. Горещината измъчвала дори местните.

На всичко отгоре било очевидно, че е натрапница — стаята й в лагера се намирала под абсолютната власт на армия от хлебарки и боже милостиви, не била виждала такива страховити гадини. Били направо огромни! От само себе си се разбира — и кръвожадни. Битките за територия с тях били ежедневие.

Съвсем не е изненада, че първото нещо, което си купила, било спрей срещу насекоми.

Второто — чифт джапанки.

Ако не друго, дала си сметка, че в тази страна човек можел да стигне далеч с калпави обувки и стабилни запаси „Байгон“. Тази мисъл й помогнала да издържи. Дни. Нощи. Седмици.

* * *

Самият лагер бил забутан из дебрите на разръфаната рогозка от предградия.

Там Пенелъпи започнала да изучава езика още от азбуката. Понякога се разхождала извън лагера покрай редиците причудливи къщи — всяка от които стърчала сред огромна, спретнато окосена морава. Приличали на направени от хартия.

Когато попитала учителя си по английски — по-точно нарисувала къща, а после му посочила и самия лист — той избухнал в гръмък смях.

— Знам, знам! — Но после й отговорил. — Не, не е хартия. Фибро. Фиброцимент.

— Фи-бро.

— Точно така.

Друго интересно за лагера и многобройните му малки квартири е, че по едно нещо много си приличал с града — дори и в това ограничено пространство бил успял да се разрасне безредно във всички посоки.

Имало хора с всякакъв цвят на кожата.

Носела се реч от всички краища на света.

Срещали се и горди люде с високо вдигнати глави, и печални образи с увесени носове. И други, които криели съмненията си зад фасадата на неизменна усмивка. Обединявало ги едно — всички те, в една или друга степен, търсели обществото на сънародниците си. Земляшката кръв вода не става и тъкмо тя сплотявала имигрантите.

Действително, Пенелъпи открила в лагера хора от своя край и дори неколцина съграждани. Често те се отнасяли много гостоприемно с нея, но всички били тук с близките си — а семейната кръв е по-гъста от земляшката.

От време на време я канели на рожден или имен ден или на набързо спретната трапеза с вудка, пиероги^[1] баршч^[2] и бигос^[3] — но странно, колко бързала да си тръгне. Уханието на храната в душния въздух било също толкова не на място колкото и тя самата.

Но не това я терзаело.

Но единственото, което я хвърляло в истински ужас, бил моментът, когато тези мъже и жени се изправели на крака и давайки воля на гласа си, запявали „Сто години“. Пеели за дома — за идеализираната родина, сякаш нямали причини да я напуснат. Говорели за близки и приятели така, като че думите можели да стопят разстоянието, което ги деляло.

Ала както споменах, друг път изпитвала благодарност. Така се случило и на Нова година, когато в полунощ излязла да се поразходи из лагера.

Някъде наблизо имало фойерверки — виждали се между сградите. Огромни червени и зелени букети разцъфвали в небето, долитали далечни възгласи и Пенелъпи се спряла да погледа.

Усмихнала се.

Съзерцавала магията на светлините в небето, а после седнала встрани от каменистия път. Обвила тялото си с ръце и започнала да се люлее, съвсем лекичко. Piękne, помислила си тя, красиво е, и тук щяла да живее занапред. Тази мисъл я накарала да притвори очи, пламенно, и да заговори на къкрещата земя.

— Wstań — казала тя. И отново. — Wstań, wstań.

Стани.

Ала не помръдвала.

Не още.

Но скоро.