Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (65)

Ръцете на палача

В пълноводните води на Дънбаровото минало изтекоха три години и половина. Клей лежеше в леглото и будуваше. Беше на тринайсет. Тъмнокос, още съвсем момче, мършав. Ударите на сърцето му го жегваха в притаената тишина. В очите му пламтяха огньове.

След миг се изхлузи от леглото и се облече.

Беше по шорти и тениска, бос.

Втурна се навън и се затича из кварталните улици, викайки с пълен глас. Крещеше, без да издаде звук:

Татко!

ТАТКО!

КЪДЕ СИ, ТАТКО?

Беше пролет, точно преди зазоряване, и той тичаше, устремен към телата на сградите, към предполагаемото местоположение на къщите. Автомобилните фарове, призраци близнаци, го осветяваха, подминаваха, отминаваха.

Татко, викаше той.

Татко.

Стъпките му се забавиха, после спряха.

Къде беше ти, Майкъл Дънбар?

 

 

По-рано същата година неизбежното се бе случило. Пенелъпи бе мъртва. Почина през март.

Умирането й се проточи три години, макар да й бяха дали шест месеца. Бе се оказала ненадминат опонент за този Джими Хартнъл на болестите: той можеше да я убива колкото си иска, но тя просто отказваше да умре. Когато най-накрая се предаде, тиранията се възцари на мига.

От баща ни, мисля, се надявахме да получим надежда, а също кураж и близост: да ни прегърне един по един, да ни изтръгне от дъното на унинието.

Но нищо такова не се случи.

Полицейската кола си замина.

Линейката заплава надолу по улицата.

Майкъл Дънбар тръгна към нас, срещу нас, после се обърна и пое навън, надалеч. Излезе на моравата и просто продължи да върви.

Пет момчета се озоваха изоставени на верандата.

 

 

Погребението бе от онези окъпани в светлина церемонии.

Слънчевото гробище на хълма.

Баща ни прочете откъс от „Илиадата“.

Те спуснаха корабите си в дружелюбното море.

Бе облечен с костюма от сватбения си ден, същия, който щеше да носи и след години, когато се изправи срещу Ахил. Тюркоазените му очи бяха угаснали.

Хенри произнесе реч.

Направи имитация на престорения й кухненски акцент и хората се разсмяха, но очите му бяха пълни със сълзи. Имаше и поне двеста хлапета от „Хайпърно“, строени в изрядните си училищни униформи: плътни, спретнати, тъмнозелени. И момичетата, и момчетата. Разказаха за метронома. Някои от тях Пени бе научила да четат. Най-коравите, мисля, приемаха смъртта й най-тежко. „Довиждане госпожице, довиждане госпожице, довиждане госпожице.“ Част от тях докосваха ковчега, когато минаваха покрай него под яркото слънце.

Церемонията се състоя на открито.

После щяха да я върнат вътре, за да я изгорят.

Плъзгането на сандъка в огъня.

Всъщност той напомняше на пианото, по-скоро на негов неугледен братовчед. Колкото и да го разкрасяваше човек, щеше да си остане къс масивно дърво с нахвърляни маргаритки отгоре. Тя не бе пожелала да разпръснат праха й или да го запазят като пясък в урна. Но ние платихме за малък паметник — надгробен камък, при който да идваме, който да ни напомня за нея и да я наглежда там, над града.

След края на службата тръгнахме редом с ковчега.

От едната страна бяхме Хенри, Клей и аз. От другата — Майкъл, Томи и Рори — също както когато играехме футбол у дома, само че жената, положена вътре, бе безтегловна.

Сандъкът тежеше цял тон.

Тя бе перце, зазидано в дървен блок.

След скромната траурна гощавка с чай и сладкиши ние петимата застанахме пред погребалния дом.

До един с черни панталони.

До един с бели ризи.

Приличахме на група мормони, но без благородните мисли.

Рори бе гневен и притихнал.

Аз — втори надгробен камък, но очите ми блестяха и горяха.

Хенри беше зареял поглед нанякъде.

Томи още бе мокър от струйките сълзи.

И разбира се, Клей, който отначало стоеше прав, а след това се отпусна и приклекна. В деня на кончината й бе открил в ръката си щипка и сега стискаше, докато дланта го заболя. После я скри обратно в джоба си. Никой от нас не го забеляза. Беше ярка и нова, жълта на цвят. Пръстите му импулсивно си играеха с нея. И той като всички нас чакаше баща ни, но баща ни бе изчезнал безследно. Стояхме и подритвахме сърцата си наоколо, като плът, целите меки и кървави. Градът блещукаше в ниското.

— Къде, по дяволите, е той?

Аз бях този, който най-сетне зададе горния въпрос, след като изминаха два часа, откакто го чакахме.

Когато се появи, баща ни отбягваше погледите ни, а ние отбягвахме неговия.

Беше приведен, с прекършена стойка.

Беше пустош в костюм.

 

 

Странно нещо е времето след погребение.

Навсякъде се търкалят тела и ранени.

Дневната приличаше на болнично отделение, само че от онези, които се виждат по филмите. Из нея се въргаляха няколко момчета, целите прегрели, натръшкани напреки. Заемахме формата на всичко, върху което легнехме.

Слънцето изглеждаше странно, но си грееше.

 

 

Що се отнася до Майкъл Дънбар, бяхме изненадани колко бързо започнаха да се появяват пукнатините дори и предвид състоянието му.

Баща ни се превърна в половин баща.

Другата половина лежеше мъртва до Пени.

Една вечер, няколко дни след погребението, той отново ни остави. Излязохме да го търсим — най-напред опитахме на гробището, а после и в „Голите ръце“ (тепърва ще се изясни какви бяха мотивите ни).

Какво беше стъписването ни, когато го открихме в гаража — лежеше на пода до едно петно от масло, на мястото, опустяло, след като полицията бе взела колата й. Единственото, което липсваше на тази сцена, беше галерия с портрети на Пени Дънбар, но пък той никога не я бе рисувал, нали?

Известно време продължи да ходи на работа.

Останалите тръгнаха пак на училище.

Аз самият от доста време се трудех в една фирма за подови настилки и килими. Дори вече бях купил старото комби от един колега, с когото от време на време работехме заедно.

 

 

В началото баща ни го привикваха на срещи в училищата и той се представяше като истински виртуоз шарлатанин в категория „ветеран от войната“ — добре облечен, гладко избръснат. Овладян. Справяме се, казваше, и директорите кимаха, а учителите се оставяха да бъдат заблудени. Нито за миг не прозряха бездната, която зееше в него. Бе добре скрита под дрехите.

Не беше като мнозина други, които намират утеха в алкохола, изстъпленията или насилието. Не, на баща ни му беше по-лесно да се затвори в черупката си — имаше го, но само телом. Седеше в празния гараж с чаша, от която дори не близваше. Идваше, когато го викахме за вечеря, но и Худини би останал впечатлен от него. Изчезваше бавно и невъзвратимо.

Напускаше ни ей така, малко по малко.

* * *

Що се отнася до нас, братята Дънбар, тези първи шест месеца изглеждаха горе-долу така.

Учителката на Томи го държеше под наблюдение.

В доклада й се казваше, че момчето се справя добре.

Тримата гимназисти бяха задължени да провеждат срещи с преподавател, който по съвместителство изпълняваше функциите и на нещо като училищен психолог. Най-напред им бяха назначили някакъв мъж, който впоследствие бе сменен от една страхотна сладурана, топлоръката Клодия Къркби. По онова време тя беше само на двайсет и една. Тъмнокоса и доста източена. Не носеше много грим, но винаги ходеше на високи токове. В кабинета й имаше окачени плакати — Джейн Остин с щангите и „Минерва Макгонагъл е бог“. Бюрото й бе отрупано с книги и ученически работи, които в момента проверяваше.

Често след посещението си при нея у дома те си разменяха типични за момчетата реплики, дрънкане, колкото да се намират на приказка.

Хенри:

— Добрата стара Клодия, а?

Рори:

— Хубави крака има Клодия.

Боксови ръкавици, крака и гърди.

За друго не бяха способни да мислят.

Моя милост:

— Млъквайте, за бога.

Но и аз си представях онези нейни крака, нямаше как да не си ги представя.

Самата Клодия в по-близък план: имаше очарователно потъмняло от слънцето петънце на бузата, точно по средата. Очите й бяха топли и кафяви. Водеше страхотни часове върху „Острова на сините делфини“ и „Ромео и Жулиета“. В ролята си на педагогически съветник се усмихваше много, но нямаше особена представа какво да прави. В университета бе карала кратък курс по психология, което й даваше нужната квалификация да се нагърбва с бедствия от мащабите на нашето. Изглежда беше най-новият кадър в училището и затова й стоварваха допълнителната работа — и когато момчетата й казваха, че всичко е наред, на нея отчаяно й се искаше да им вярва, вероятно най-вече заради надеждата това да е така. И две от тях, предвид обстоятелствата, наистина бяха добре, но с третото далеч не беше така.

 

 

Може би наистина дреболиите са онова, което в крайна сметка те убива — докато месеците пропадат към зимата. Неща като това да го виждаме как се прибира от работа.

Как седи в колата, понякога с часове.

Набитите с прах ръце върху волана.

Изчерпаните запаси от дражета за кашлица.

Празната кутийка „Тик-так“.

Това, че не той, а аз плащам сметката за водата.

А после и тази за електричеството.

Страничната линия на футболното игрище по време на мачовете през уикенда.

Гледаше, но не виждаше, а после спря да идва.

Ръцете му изгубиха някогашния си заряд, станаха отпуснати и лишени от смисъл. Бетонният му корем се превърна в ронлив хоросан. Умираше, превръщайки се в не-себе си.

Забравяше рождените ни дни, дори моя, осемнайсети подред.

Порталът към зрелостта.

Понякога се хранеше с нас и винаги се наемаше да измие чиниите, но после бързаше да излезе навън, да се върне обратно в гаража, или заставаше под сушилника в задния двор и тогава Клей отиваше при него — понеже той знаеше нещо, за което ние не подозирахме. Тъкмо от него се боеше баща ни.

В една от редките вечери, когато си беше у дома, момчето го бе заварило пред пианото, загледан в надписаните клавиши, и бе застанало там, зад гърба му, съвсем близо. Пръстите на баща ни били застинали по средата на ОМЪЖИ СЕ.

— Татко?

Нищо.

Искал да му каже — татко, всичко е наред, онова, което се случи…, всичко е наред, наред е, няма да кажа на никого. Нищо. Никога. Няма да им кажа.

И отново неизменната щипка.

Спеше с нея, носеше я винаги у себе си.

Понякога сутрин, след като бе лежал на нея през цялата нощ, Клей изучаваше отпечатъка върху крака си в банята — като рисунка, очертана с шаблон върху бедрото му. Понякога му се искаше баща ни да се приближи до него в тъмното и да го измъкне, както си спи, от кревата. Да го извлече през къщата, да го изтика в задния двор — нямаше да му пука дори да беше само по гащета, със затъкната на ластика щипка.

Може би тогава щеше да успее пак да стане просто дете.

Пак да се превърне в момчешки крака и кльощави ръце. Щеше да се блъсне с все сила в стойката на сушилника. Тялото му щеше да се забие в ръчката. Металът — да се вреже в ребрата му. Щеше да погледне нагоре между теловете — безмълвните редици от щипки. Въпреки тъмнината щеше да вижда очертанията и цветовете им. С радост би търпял да бъде пребиван часове наред, до сутринта, когато щипките щяха да засенчат града, да предизвикат слънцето на дуел и да го победят.

Но точно в това бе проблемът.

Баща ни не стори нищо подобно.

Продължаваше единствено онова постепенно натрупване.

Майкъл Дънбар скоро щеше да ни изостави.

Но най-напред ни остави сами.

 

 

Когато краят дойде, бяха изминали почти шест месеца от смъртта й.

Есента стана зима, зимата — пролет. Напусна ни, почти без да каже дума.

Беше събота.

Случи се по време на онова застъпване между много късните и много ранните часове.

Все още спяхме на триетажното легло, Клей бе по средата. Беше се събудил около четири без петнайсет. Видял го до себе си и заговорил на ризата и торса му:

— Татко?

— Заспивай.

Луната греела в завесите. Мъжът бил застинал неподвижно и Клей разбрал, затворил очи, направил както му било казано, но после отново се обадил:

— Заминаваш, татко, нали?

— Тихо.

За пръв път от месеци насам той го докоснал.

Навел се и го докоснал, с две ръце — ръцете на палач, без капка съмнение — положил ги върху главата и гърба му. Били прашни и корави. Топли, но захабени. Любящи, но жестоки и безобични.

Останал така дълго време, а когато Клей отново отворил очи, бил изчезнал. Най-накрая го бе направил. Някак обаче момчето продължаваше да чувства ръцете, които бяха докосвали и държали главата му.

В къщата вече бяхме петима.

Сънувахме и спяхме по стаите си.

Бяхме обикновени момчета, но същевременно нереални.

Продължавахме да лежим живи и да дишаме…

Понеже в онази нощ той ни бе убил.

Бе ни убил в съня ни.