Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (38)

Пон-дю-Гар

В течение на следващите четири-пет дни баща и син постепенно навлязоха в руслото на ежедневието. Възникна предпазливо двустранно партньорство, приличаха на двама боксьори в началните рундове. На нито единия не му се искаше да поеме риска да бъде нокаутиран. Майкъл особено предпочиташе да играе на сигурно. Стараеше се да си спести реплики от рода на „Не дойдох заради теб“. От тях нямаше полза за никого — или поне не за него.

В събота, деня, в който на Клей му домъчня за вкъщи повече от обикновено, двамата отново тръгнаха по реката, само че този път надолу по течението, и на моменти той се изкушаваше да заговори.

Отначало само за най-прости неща.

С какво се занимаваше Убиеца, работеше ли нещо?

Откога точно живееше тук?

После обаче по-изпитателно, а може би и по-умолително: Какво, по дяволите, чакаха? Кога щяха да започнат да строят? Този мост някакво губивреме ли беше?

Спомни си за Кери и стария Макандрю — как задаването на въпроси щеше да й създаде спънки. В неговия собствен случай обаче всичко това си имаше предистория.

Като момче, което от малко обичаше разказите, някога го биваше в задаването на въпроси много повече от сега.

 

 

Почти всяка сутрин Убиеца отиваше на брега на реката.

Можеше да си стои там с часове.

После се връщаше и започваше да чете или да си води записки върху купчина хвърчащи листове.

Клей излизаше да се пошляе сам.

Понякога поемаше нагоре, към големите каменни блокове. Сядаше на някой от тях и тъгуваше в усамотение за дома и всички там.

В понеделник отидоха до града за провизии.

Прекосиха речното корито, сухото дъно.

Качиха се на приличния на червен сандък автомобил.

Клей изпрати писмо до Кери и кратко съобщение до всички у дома, адресирано до Хенри.

Докато първото представляваше подробен разказ за кажи-речи всичко, което се бе случило досега, второто бе в характерния за братята стил.

Здравей, Хенри,

Тук всичко е наред.

А при теб?

Предай на останалите.

Клей

Спомни си как Хенри му бе предложил да си купи телефон и тази мисъл му се стори някак прилягаща за случая — бележката приличаше много повече на текстово съобщение, отколкото на писмо.

Дълго се терза дали да напише адреса на подателя и реши да го попълни само върху плика, предназначен за Хенри. Дали да каже на Кери? Двоумеше се. Не искаше тя да се чувства длъжна да му отговаря. А може би се боеше, че няма да го направи.

 

 

В четвъртък вечерта всичко се промени или поне мъничко. Клей дойде и седна при него по собствена воля.

Бяха във всекидневната и Майкъл не каза нищо, а само хвърли предпазлив поглед към момчето на пода, недалеч от прозореца. Отначало Клей се беше зачел в последната от книгите на великодушната Клодия Къркби, но сега насочи вниманието си към един алманах, посветен на мостовете — именно него прелистваше най-често. Заглавието не беше особено интригуващо, но самата книга обожаваше — „Най-великите мостове“.

Известно време му беше трудно да се съсредоточи, но около половин час по-късно, когато стигна до любимата си страница, на лицето му разцъфна първата усмивка.

Пон-дю-Гар.

Думата „велик“ бледнееше пред великолепието на този мост, който служеше и като акведукт.

Построен от римляните.

Или от дявола, ако се вярва на легендите.

Докато разглеждаше арките му — шест огромни в основата, единайсет на средния ред и трийсет и пет — на най-горния — на устните му се появи усмивка, която започна да се разтяга все по-широко.

Щом се усети, побърза да я заличи от лицето си.

На косъм беше.

Убиеца едва не го видя.

 

 

В неделя вечерта Майкъл откри Клей в руслото — там, където то отрязваше пътя.

Спря на известно разстояние зад момчето и заговори:

— Трябва да замина за десет дни.

Значи все пак работеше.

В рудниците.

Шест часа на запад, оттатък родния му град, Федъртън. Докато той говореше, отначало залязващото слънце изглеждаше някак лениво, далечно. Дърветата хвърляха удължени сенки.

— Можеш да си отидеш вкъщи или да останеш тук.

Клей стоеше с лице, загледано към хоризонта.

Сега небето изглеждаше като след тежко сражение, от раните му се процеждаше кръв.

— Клей?

Момчето се извърна към него и за пръв път даде израз на някаква близост, разкри частица от себе си — каза му истината.

— Не мога да се върна у дома. — Все още бе твърде рано да опита. — Не мога да се върна, още не.

В отговор на това Майкъл извади нещо от джоба си.

Беше брошура от агенция за недвижими имоти със снимки, на които бяха изобразени местността, къщата и един мост.

— Ето — каза той. — Хвърли му един поглед.

Мостът беше наистина красив. Проста конструкция от железопътни траверси и дървени греди, свързваща двата бряга на същото място, на което стояха в момента.

— Намирал се е тук?

Убиеца кимна.

— Какво мислиш?

Клей не виждаше причина да лъже.

— Харесва ми.

Убиеца зарови ръка във вълнистите си коси. Разтърка едното си око.

— Реката го отнесе малко след като се преместих тук. Почти никакъв дъжд не е падал оттогава. От много време е все така сушаво като сега.

Клей направи крачка към него.

— Оцеля ли нещо?

Майкъл посочи няколкото загнездени в земята греди.

— Само това?

— Само това.

Аленият грохот, беззвучният излив от кръв на хоризонта все още бушуваше.

Върнаха се в къщата.

На стъпалата Убиеца се обърна към Клей.

— Заради Матю ли? — Сякаш не изговори, а му подаде думите. — Споменаваш името му доста често насън. — Поколеба се. — Споменаваш ги и четиримата, честно казано, както и други. Имена, които не съм чувал.

Кери, помисли си Клей, но вместо това Майкъл каза „Матадор“.

— Матадор в петото бягане? — попита той.

Тук прекали.

Риташ си късмета.

Клей го изгледа и той разбра. Върна се към първоначалния си въпрос.

— Матю ли ти каза, че не можеш да се върнеш?

— Не, не съвсем.

Нямаше нужда да казва нищо повече.

Майкъл Дънбар беше наясно с алтернативата.

— Сигурно ти липсват.

Вътрешно у Клей забушува ярост срещу него, но я стаи.

В ума му се въртяха мисли за момчета, задни дворове и щипки за простиране.

Той се вгледа в Убиеца и рече:

— А на теб?

 

 

В ранен, безумно ранен час, около три сутринта, Клей забеляза до леглото си сянката на Убиеца. Запита се дали и у него това извиква също толкова силно спомена за последния път, когато бе стоял така, в онази ужасна нощ, когато ни бе напуснал.

Най-напред си помисли, че е някакъв натрапник, но скоро успя да различи силуета му. Тези ръце на палач би могъл да разпознае навсякъде. В следващия миг долови снишения му глас.

— Пон-дю-Гар?

Тихо, съвсем тихо.

Значи все пак го беше видял.

— Той ли ти е любимият?

Клей преглътна и кимна в тъмното.

— Да.

— Кои други?

— Старият каменен мост в Регенсбург. Мостът на поклонника.

— Това са три свода.

— Да.

Още мисли, гръб в гръб.

— В такъв случай харесва ли ти Закачалката^[1]?

Закачалката.

Големият мост, гордостта на града.

Големият мост далеч у дома.

Друг вид арка, дъга от метал, която се извиваше над пътните платна.

— Обожавам я.

— В женски род?

— За мен поне — да.

— Защо?

Клей стисна очи и пак ги отвори.

Пени, помисли си той.

Пенелъпи:

— Просто така.

Какво изобщо имаше да се обяснява тук?

 

 

Убиеца бавно заотстъпва към вътрешността на къщата.

— Доскоро — каза той. А после, в пристъп на надежда и безумство, добави: — Знаеш ли легендата за Пон-дю-Гар?

— Трябва да поспя.

Разбира се, че я знаеше, по дяволите.

* * *

На сутринта обаче, когато го забеляза — нарисуван върху хартия с плътен черен въглен — Клей се спря посред кухнята на празната къща.

Пръстът му се спусна към листа и докосна очертанията им.

Окончателен план на моста: първа скица

В ума му изникнаха мисли за Кери, мисли за арки и той отново се изненада от собствения си глас:

— Мостът ще е направен от теб.