Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (62)

Завръщане край реката

Този път не се бави сред дърветата, а премина по коридора от евкалипти и тихо излезе на светлото.

Изкопът беше на мястото си, ясно очертан и с гладки стени, само че сега бе разширен — както нагоре, така и надолу по руслото, което им осигуряваше по-просторно пространство за работа. Останалите отломки — пръст и съчки, клонаци и камъни — бяха разчистени или заравнени. Клей бръсна с длан гладко отъпканата земя. Вдясно от себе си забеляза следи от гуми.

Докато прекосяваше коритото, отново се спря и приклекна сред багрите. Преди не си беше давал сметка за цялото това многообразие, този нагледен урок по праистория, записан в скалите. Усмихна се и каза:

— Здравей, река.

Баща ни бе в къщата, потънал в сън на дивана, с полупълна чаша кафе до себе си. Клей го наблюдава известно време, след което прибра багажа си в спалнята. Извади книгите и старата дървена кутия, но „Каменоделецът“ остави добре скрит в сака.

По-късно двамата седнаха на стъпалата и въпреки захлаждането комарите се носеха на рояци и бяха все така настървени. Приземяваха се, леконоги, по ръцете им.

— Господи, истински чудовища са, нали?

Черните планини се възправяха в далечината.

Отвъд тях — живопис в алено.

Убиеца отново поде или поне направи опит.

— Как беше…?

Клей го пресече.

— Наел си машини.

Дружелюбна въздишка. Да не би да го бяха хванали в измама? Да не би да бе опорочил душата на моста?

— Знам, не е съвсем като Пон-дю-Гар, нали?

— Не — отговори Клей, но реши да не се заяжда. — Онзи мост обаче са го строили повече от двама души.

— Или дяволът, ако…

Той кимна.

— Зная.

Не можеше да му признае какво облекчение чувстваше, че тази тежка работа е отхвърлена.

Сега Майкъл пробва отново.

Довърши прехапания въпрос.

— Вкъщи?

— Бива.

Клей почувства погледа му върху позаздравелите синини.

Допи кафето си.

Впи зъби в ръба на чашата си, но не силно.

После спря и сведе поглед към стъпалата, очите му отбягваха момчето.

— Матю?

Клей кимна.

— Но вече всичко е наред. — Той се позамисли за момент. — Накрая Рори ме носи на ръце. — И пред него разцъфна съвсем лека усмивка.

— И са съгласни, че се върна — тук имам предвид?

— Разбира се — отговори Клей — трябваше да го сторя.

Той се изправи бавно и в него напираше още толкова много — толкова много неща, които искаше да му каже, толкова много, отложено по вътрешните ръбове: за Хенри, Шуорц и Старки (а да не забравяме и момичето), за Хенри и Питър Пан. За Клодия Къркби и мен. За всички нас там на гарата, застанали на пост край потеглящия влак.

И разбира се.

Разбира се, за Кери.

За Кери и „Ройъл Хенеси“, за умелия й пробив през плътната група коне… и загубата от Надуй парчето до дупка…

Но отново мълчанието надделя.

Неизказаността.

За да ги наруши, Клей се обади:

— Ще влизам вътре… докато все още ми е останала някаква кръв…

И тогава — но какво бе това?

Изненада.

Когато вече бе почти влязъл вътре, Клей се върна обратно, обзет от ненадейна, невъздържана приказливост, което в неговия случай означаваше цели осем думи.

Все още с чашата от кафе в ръка той каза:

— Тук ми харесва, харесва ми да съм тук.

Зачуди се защо го бе сторил. Може би, за да ознаменува началото на нещо ново — съсъществуването на „Арчър стрийт“ и реката — а защо не и своеобразното приемане на следния факт: принадлежеше еднакво и на двете места.

Клей беше разстоянието помежду ни.