Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (83)

Две входни врати

След деня, когато откри комбинацията за велосипеда, на Клей му оставаше да се изправи пред две входни врати. Първата принадлежеше на дома на Енис Макандрю, малко извън квартала на хиподрумите.

Къщата бе от най-големите.

Стара и красива, с покрив от ламарина.

Огромна дървена веранда.

Клей често обикаляше наоколо.

Навсякъде из дворовете цъфтяха камелии, тук-там — гигантски магнолии. Изобилие от старовремски пощенски кутии. Рори със сигурност би ги одобрил.

Не беше броил колко пъти бе кръстосвал околните улици — така както някога бяха правили и Пени, и Майкъл. Накрая, вече по тъмно, той неизменно спираше пред една определена врата.

Беше масивна и червена.

Понякога различаваше отделните мазки боя.

Околните врати грееха във великолепието си.

Клей знаеше — не и неговата.

 

 

И втората врата.

По диагонал, малко по-надолу по „Арчър стрийт“.

Тед и Катрин Новак.

Клей редовно я наблюдаваше от верандата и седмиците се отливаха по калъпа на дните, отминаващи в труд рамо до рамо с мен. Все още не можеше да става и дума за „Бърнбъро“, за гробището или за покрива. И за нищо на света — за Окраището. Мъкнеше вината след себе си като окови.

Един ден се огънах и го попитах не смята ли да се върне при реката и моста, но той само сви рамене.

Да, знам — веднъж го бях пребил от бой за това, че бе заминал за там.

Ясно беше обаче, че трябва да довърши започнатото.

Това неговото не беше живот.

 

 

Най-накрая го стори, изкачи стъпалата до входната врата на Макандрю.

На прага се появи възрастна жена.

Косата й беше накъдрена и боядисана — и тук мнението ми ще се размине с неговото, защото тази врата също грейна — и не за друго, а заради доблестта му да застане пред нея.

— Мога ли да ви помогна?

А Клей, в най-лошата си форма и най-добрата си светлина, каза:

— Извинете ме за безпокойството, госпожо Макандрю, но ако не възразявате, дали има възможност да поговоря със съпруга ви? Казвам се Клей Дънбар.

Възрастният човек, който го чу отвътре, позна името му.

 

 

Семейство Новак също го познаваха — като момчето, което бяха виждали на покрива отсреща.

— Влизай — казаха те и бяха толкова влудяващо мили, толкова добри, че сърцето му се късаше.

Направиха чай, Тед стисна ръката му и го попита как е. Катрин Новак се усмихваше, усмивка, която я крепеше да не умре или да не заплаче, а може би и двете, Клей не можеше да реши.

Както и да е, когато им заразказва, той се стараеше да не поглежда към мястото, където бе седяла Кери в онзи ден, докато слушаха по радиото провеждащото се на юг състезание — тогава, когато големият кестеняв кон се бе провалил. Чаят му изстиваше недокоснат.

Разказа им какво означаваше за тях събота вечер.

За матрака и полиетиленовото покривало.

За Матадор в петото бягане.

Каза им, че я е обикнал още първия път, когато го бе заговорила, и че той и само той бе виновен за всичко. Клей се пропука, но не се пречупи, понеже не заслужаваше сълзи или съчувствие.

— През нощта, преди да падне от коня — призна им той, — ние се срещнахме там, бяхме голи и…

Той млъкна, защото Катрин Новак — с пламнали рижо — руси коси — стана от мястото си и се приближи до него. Нежно го изправи от стола, прегърна го силно и потупа прилепналата му къса коса, а на него му беше толкова приятно, че сърцето му се сви.

— Ти дойде при нас, ти дойде — каза тя.

Виждате ли, у Тед и Катрин Новак нямаше обвинителност, поне не към това бедно момче.

Не друг, а те я бяха довели в града.

Именно те бяха наясно с рисковете.

 

 

А ето как мина и срещата с Макандрю.

Представете си рамкирани фотографии с коне.

Рамкирани фотографии с жокеи.

Светлината в къщата бе оранжева.

— Знам кой си — рече Макандрю и сега той самият изглеждаше някак смален, седнал във фотьойла си с вид на прекършена клонка. Още в следващата глава отново ще се върнем към последвалите му думи, думи, които бе изрекъл преди време. — Ти си изсъхналото дърво, което й казах да отсече. — Косата му бе жълто-бяла. Носеше очила. Химикал, затъкнат в джоба. Очите му проблясваха, но безрадостно. — Сигурно си дошъл да ме обвиняваш, а?

Клей седна на отсрещния фотьойл.

Застина с изопнат гръб и погледна треньора.

— Не, сър, дойдох да ви кажа, че бяхте прав.

Макандрю се стъписа от изненада.

Обърна се заинтригувано към момчето и каза:

— Какво?

— Сър, аз…

— Наричай ме Енис, за бога, и говори по-високо.

— Добре, аз…

— Казах — говори по-високо.

Клей преглътна.

— Вината не е ваша, а моя.

Не му разказа онова, което бе споделил със семейство Новак, но се постара Макандрю да разбере.

— Не е успяла да ме прогони напълно от ума си, разбирате ли, така се е случило. Сигурно е била преуморена или не е могла да се съсредоточи…

Треньорът бавно кимна.

— Унесла се е в мисли, докато е яздела.

— Да, струва ми се, че това е станало.

— Бил си с нея предишната нощ.

— Да — отговори Клей и се изправи да си върви.

Тръгна си, но когато вече бе стигнал подножието на стълбите, Енис и жена му се появиха на входа и старият човек му извика:

— Ей, Клей Дънбар!

Клей се обърна.

— Нямаш идея в какво съм виждал да се забъркват жокеите през годините и са го правили — внезапно в гласа му се долови дълбоко съчувствие — за неща, които не са стрували и наполовина колкото теб. — Той слезе по стъпалата и застана на портата до момчето. После каза: — Чуй ме, синко. — За пръв път Клей забеляза в дъното на устата му килнатия надясно зъб с метална коронка. — Мога да си представя какво ти е струвало да дойдеш и да ми кажеш всичко това.

— Благодаря ви, сър.

— Защо не влезеш вътре?

— По-добре да си вървя.

— Добре, но ако има нещо — каквото и да е — което мога да сторя за теб, само ми кажи.

— Господин Макандрю?

Сега старецът спря, мушнал вестник под мишница, и повдигна леко глава.

Клей се канеше да го попита колко добра бе или можеше да стане Кери като жокей, но знаеше, че и двамата не биха понесли този въпрос, затова опита нещо друго.

— Бихте ли продължили да тренирате? — попита той. — Не би било справедливо, ако спрете. Не е ваша…

Енис Макандрю се изопна, намести вестника под мишницата си и тръгна нагоре по пътеката, като мърмореше на себе си: „Клей Дънбар…“. Ще ми се обаче да се беше изразил по-ясно.

Трябваше да спомене нещо за Фар Лап.

(В едни други води, които вече прииждат.)

 

 

Последното, което му оставаше да направи в дома на Тед и Катрин Новак, бе да ги открие: запалката, ковчежето и писмото.

Родителите й не знаеха за тях, защото не бяха докосвали леглото й. Кутията бе скрита под него.

Матадор в петото бягане.

Кери Новак в осмото бягане.

Кингстън Таун не може да победи.

Тед прокара пръсти по гравираните думи.

Това, което обаче най-много озадачи Клей и в крайна сметка му даде малка утеха, беше вторият от двата предмета, които сега лежаха в кутията. Първият беше снимката, изпратена от баща му — с момчето, стоящо на моста — но вторият не й бе даден от никого, беше нещо, което бе откраднала и той никога нямаше да узнае кога точно го бе направила.

Беше избеляла, но зелена и продълговата.

Кери бе идвала тук, на „Арчър стрийт“ 18.

Беше си откраднала една щипка.