Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (32)

Къщата на убиеца

На отвъдния бряг на пресъхналото речно корито Клей се здрависа с Майкъл Дънбар в падналата тъмнина и сърцата им кънтяха в ушите. Земята изстиваше. За миг той си представи как реката избликва — просто за да има някакъв шум, нещо за отвличане на вниманието. Тема за разговор.

Къде беше проклетата вода?!

Малко преди това, когато се видяха, те изследваха лицата си, сетне ги сведоха. И едва когато разстоянието помежду им намаля до няколко метра, срещнаха очите си за повече от секунда.

Земята беше като оживяла.

Окончателен мрак и все същото мъртвило.

— Да ти помогна с багажа?

— Не, благодаря.

Дланта на баща му беше ужасно лепкава. Очите му нервничеха, примигваха отчаяно. Лицето му беше отпуснато, походката — изнурена, а гласът — дрезгав от неупотреба. Клей усети това. Беше му до болка познато.

Когато стигнаха до къщата и седнаха на стъпалата, Убиеца сякаш потъна в тях. Ръцете му замряха странно разперени. После обхвана лицето си с длани.

— Ти дойде.

Да, помисли си Клей. Дойдох.

Ако насреща му беше някой друг, който и да било, щеше да се пресегне, да сложи длан на гърба му и да му каже, че всичко е наред.

Но с него не можеше.

В главата му се въртеше една-единствена мисъл и нейното повторение.

Дойдох. Дойдох.

Днес не беше способен на повече.

След като Убиеца се посъвзе, двамата продължиха да стоят още доста време на стъпалата, преди най-сетне да влязат в къщата. Колкото повече се приближаваше към нея човек, толкова повече приличаше на болна от краста.

Ръждиви улуци, парцали боя.

Бе задушена от избуял буренак.

Върху отъпканата пътека напред блестеше луна.

Вътре ги посрещнаха кремави стени и мощен взрив пустота; всичко тук лъхаше на самотност.

— Чаша кафе?

— Не, благодаря.

— Чай?

— Не.

— Нещо за хапване?

— Не.

Известно време седяха сред безмълвието на дневната. Върху една малка масичка имаше натрупани книги, списания и чертежи на мостове. Диванът ги погълна и двамата, бащата и сина.

Господи.

— Съжалявам, малко е шокиращо, нали?

— Няма проблем.

Страхотно се погаждаха, няма що.

Накрая се изправиха и момчето бе разведено на обиколка из къщата.

Не отне много време, но не беше лошо да знае къде ще спи или къде е банята.

— Ще те оставя да си разопаковаш нещата и да си вземеш душ.

В спалнята имаше дървено писалище, върху което Клей подреди и последната от книгите. Прибра дрехите си в гардероба и седна на леглото. Желаеше единствено да си е у дома — сигурно би заридал, ако в онзи момент можеше просто да влезе през вратата при нас. Да поседи на покрива с Хенри. Да наблюдава как Рори се олюлява по „Арчър стрийт“, помъкнал на гръб ако ще и пощенските кутии на цял квартал.

— Клей?

Той надигна глава.

— Ела да хапнеш.

Стомахът му ръмжеше.

Приведе се напред, със залепнали за пода крака.

Отвори капака на дървеното ковчеже, взе запалката в ръка и се загледа в гравирания надпис и в новата щипка.

Поради цял куп причини не беше в състояние да се помръдне от мястото си.

Още не, но скоро.