Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (73)

Ръката сред пясъчните хълмове

В много отношения може да се твърди, че котаракът бе най-голямата ни грешка — животното имаше цял куп безобразни привички.

Течаха му лиги почти неконтролируемо.

Имаше отблъскващ зловонен дъх.

Козината му се скубеше на фъндъци, сипеше пърхот и избутваше храната си извън купичката, когато ядеше.

Повръщаше.

(— Гледайте! — извика Хенри една сутрин. — Точно до обувките ми.)

— Радвай се, че не е вътре в тях.

— Млъквай, Рори… Томи! Ела да изчистиш тая гадост!)

Мяучеше във всевъзможни часове на нощта — такова жално и пронизително виене! А какво да кажем за топкораздиращото месене, което започваше, щом се намърдаше в нечий скут. Понякога, докато гледахме телевизия, се примъкваше ту върху един, ту върху друг от нас, заспиваше и събаряше къщата с мъркането си. Рори го ненавиждаше повече от всички и най-добре бе обобщил всеобщото мнение:

— Томи, ако тази котка отново започне да ми кълца топките, заклевам се, ще убия копеленцето — и вярвай ми, ти си следващият.

Томи обаче изглеждаше много по-щастлив отпреди. Хенри пък го подучи как да отговаря:

— Той просто се опитва да ги открие, Рори! — И дори самият Рори не можа да остане сериозен, разсмя се и да не повярваш, потупа великодушно едрия котарак, който тъкмо точеше нокти в скута му.

Не след дълго щяха да дойдат рибката, птицата и Ахил, но преди тях бе ред на кучето. И не друг, а именно Хектор проправи пътя им към дома.

* * *

По това време бе настъпил месец декември и един-единствен факт оставаше неизменен:

Клей бе виртуоз на 400 метра.

Вземаше разстоянието на един дъх.

Нямаше конкуренция сред момчетата в Чизъм, но тепърва щеше да влиза в съревнование с по-силни съперници. През новата година предстояха зоналните и регионалните кръгове по лека атлетика и ако там се представеше достатъчно добре, щеше да бяга на щатското първенство. Проучвах нови методи за трениране и прибягвах към изпитани средства за мотивация. Започнах оттам, откъдето бе тръгнал и самият той — от библиотеката.

Прелистих куп книги и статии.

Прерових дивидитата.

Струпах всичко, което намерих за леката атлетика, и четох, докато една жена не застана зад гърба ми.

— Ехо? — каза тя. — Младежо? Девет часът е. Затваряме.

 

 

Някъде през седмиците, предшестващи Коледа, той го направи.

Хектор се измъкна от къщата и потъна вдън земя.

Започнахме да го издирваме и донякъде ситуацията напомняше времето, когато търсехме Клей, само че този път и той беше с нас. Сутрин обикаляхме всички заедно, останалите — и след училище, а аз отново се включвах, когато се върнех от работа. Ходихме дори обратно до „Уедърил“, но котаракът просто се бе изпарил. Даже шегите вече не предизвикваха смях.

— Ей, Рори — каза Хенри веднъж, докато обикаляхме улиците. — Поне топките ти имат време да позараснат.

— Да, нали, супер, прав му път.

Томи се движеше някъде по периферията на групичката ни, страшно ядосан и тъжен. Щом ги чу, той се втурна срещу тях, нахвърли се отгоре им и се опита да ги повали на земята.

— Копелета такива! — Болката се заизлива от него. Блъскаше ги и ги удряше с юмруци. Замахваше насреща им с момчешките си ръце. — Копелета такива, шибани задници!

Стояхме сред притъмнялата улица и отначало Хенри и Рори обърнаха случката на шега.

— Мамка му! Не знаех, че Томи ругае така добре!

— Нали? Бива си го!

Но после усетиха върху себе си онези негови очи и болката, стаена в десетгодишната му душа. По същия начин както Клей се бе прекършил онази нощ, в бъдещето, в кухнята в Силвър, така Томи се прекършваше сега. Когато падна на пътя на длани и колене, Хенри бе първият, който се наведе и протегна ръце към него, а после и Рори се приближи и го хвана за раменете.

— Ще го намерим, Томи, ще го намерим.

— Липсват ми — каза той.

Всички се скупчихме върху него.

Тази вечер връщането към вкъщи премина в мълчание.

 

 

Когато другите си легнеха, двамата с Клей сядахме в дневната с дивидитата и купчинката книги, които бях взел от библиотеката. Гледахме филми за Олимпийските игри и безконечни документални програми. Всичко, което имаше общо с бягането.

Моят любим филм беше „Галиполи“, който ми бе препоръчан от библиотекарката. Първата световна война и леката атлетика. Страшно ми харесваше чичото на Арчи Хамилтън — треньорът със сурово лице и хронометър в ръка.

— Какво са краката ти? — питаше той Арчи.

Арчи отговаряше:

— Стоманени пружини.

Гледахме го отново и отново.

Фаворитът на Клей беше „Огнените колесници“.

1924 г.

Ерик Лидъл, Харълд Ейбрахамс.

Най-много му харесваха два епизода.

Първият беше моментът, когато Ейбрахамс за пръв път вижда Лидъл да се състезава и казва следното: „Лидъл? Не съм виждал такъв устрем, такова себераздаване у друг лекоатлет… Тича като див звяр“.

Вторият бе с любимия му Ерик Лидъл.

— Откъде идва тази твоя сила, да тичаш до финала?

— Отвътре.

Произнесено от Иън Чарлстън с възхитителен шотландски акцент.

 

 

С минаването на времето започнахме да се чудим. Дали пък не трябваше да пуснем в местния вестник обява за изгубен, пък макар и дразнещ тигров котарак?

Не — никога не бихме направили нещо толкова логично.

Вместо това на двамата с Клей ни хрумна друго.

Продължихме да преглеждаме останалите обяви, дейност, чиято неизменна връхна точка бе мулето. Докато тичахме из квартала, той често кривваше към онази уличка, а аз се заковавах на пътя и извиквах: „НЕ!“.

Клей ме поглеждаше разочаровано.

Свиваше рамене, сякаш ми казваше: „Хайде де!“.

За да отклоня атаките му, отстъпих, когато се появи нещо друго — една обява, закачена до приюта за животни: тригодишно женско бордър коли.

Лично отидох да го взема, но какъв беше потресът ми, когато се прибрах с новата придобивка и пред очите ми се разкри следната гледка: всички бяха на верандата, смееха се и ликуваха, и сред тях беше кой мислите? — проклетият Хектор. Копелето се беше върнало!

Слязох от колата.

Вторачих се в опърпания от битки, останал без каишка котарак. И той ме погледна — от самото начало бе знаел всичко.

Това животно притежаваше забележителна ехидност.

За момент ми се стори, че ще ми отдаде чест.

— Предполагам, че ще трябва да върна кучето — казах аз, а Рори запокити Хектор настрани. Котаракът прелетя цели пет метра, надавайки пронизително, смразяващо кръвта мяучене. (Обзалагам се, че беше доволен, че си е у дома.) Сега Рори се приближи към мен с наперен вид.

— Взел си на малкото копеленце и куче, а? — Но в гласа му се долавяше приветствена нотка.

Какво направи Томи ли?

Томи взе Хектор, за да го защити от нас, приближи се до колата и я отвори. Прегърна с две ръце котарака и кучето и каза:

— Боже, не мога да повярвам. — После погледна към Клей (толкова е странно, че знаеше какво да направи) и го попита:

— Ахил?

И пак отрицателно завъртане на главата.

— Всъщност кучето е момиче — обадих се аз.

— Добре тогава, ще я нарека Роузи.

— Нали знаеш, че не е…

— Знам, знам, небето е — и за миг всички пак бяхме заедно.

Главата му лежеше в скута й в дневната.

 

 

В една ранна неделна утрин в средата на декември поехме на юг към един плаж в сърцето на националния парк. Официалното му име бе „Златотърсача“, но местните му викаха „Анзаците“.

Спомням си колата и пътуването дотам.

Усещането за гадене и недоспалост.

Очертанията на дърветата в сумрака.

И вече напластилата се миризма на килими, дървения и лак.

Помня как тичахме по пясъчните дюни и колко прохладни бяха по изгрев, но и колко изтощително бе това бягане — на върха краката ни се подкосяваха.

Веднъж Клей стигна догоре преди мен, но да не си мислите, че се просна да си почива или пък се отърколи в пясъка, което, вярвайте ми, си беше истинско изкушение. Не, нищо такова. Обърна се и се протегна към мен и брега и океана отвъд — ръката му ме хвана и ме издърпа и двамата се строполихме на земята в обятията на болката.

Когато ми разказа за това по-късно — тогава, когато ми изповяда всичко — той рече:

— Мисля, че това беше един от най-славните ни моменти. И ти, и морето бяхте в пламъци.

 

 

По това време Хектор не просто се беше завърнал.

Беше ясно, че повече не възнамерява да ни напуска, никога.

Трябва да съществуваха поне четиринайсет двойника на проклетия котарак, понеже накъдето и да се обърнехме, той тутакси се материализираше. Ако човек се приближеше до тостера, Хектор се оказваше ту вляво, ту вдясно от него, курдисан сред пръснатите трохи. Ако пък решеше да поседи на дивана, откриваше, че котаракът пърпори върху дистанционното. Имаше даже случай, когато отидох до тоалетната, а той вече беше там и ме наблюдаваше от казанчето.

Роузи пък обичаше да тича около сушилника и неуморно обикаляше ажурната му сянка. Можехме с часове да разхождаме това куче с черни крака, бели лапки и пръски от зеници и злато. Но дори и тогава, щом се приберяхме, то започваше да прави своите кръгчета около простора. Едва сега вниквам в значимостта на всичко това. Най-вероятно се бе опитвала да събере стадото на спомените или поне техния мирис, а може би и по-лошо — неспокойните духове.

И в този смисъл, по онова време в къщата на „Арчър стрийт“ 18 непрекъснато витаеше някакво безпокойство. За мен това бяха смъртта, отсъствието и натрапчивото усещане за пакостливост. Всичко това щеше да доведе до пълната лудост по Коледа — по-конкретно на Бъдни вечер — когато братята ми домъкнаха вкъщи птицата и рибката.

Прибрах се, значи, аз от работа този ден.

Хенри грееше, беше извън себе си от екстаз.

Малко по-късно изрекох дебютното си: „И-сусе Христе!“.

Както стана ясно, бяха ходили до магазина за домашни любимци с намерението да купят златна рибка като допълнение към менажерията, но на Томи много му бе харесал приютеният там гълъб. Докато слушал историята му — как пасмина скорци го били нападнали и го кълвели настървено, та чак се наложило собственикът на магазина да го спасява — птицата кацнала на пръста му.

— А не ти ли хрумна, че може да си го е заслужил? — попитал Рори, но Томи следвал инстинктите си. Бил готов с разглеждането на рибките. Гълъбът стърчал леко наклонен настрани, вкопчен в ръката му.

— Ето — казал той — тази ще е.

Люспите на рибката били като перушина.

Опашката й — като златно гребло.

След това не им бе останало нищо друго, освен да донесат новите питомци у дома, а на мен — да стоя стъписан на вратата. И докато Томи ни съобщаваше имената им, какво можех да сторя, освен да прибягна до богохулство?

Самият той вече бе разбрал всичко.

Никой от новите му любимци не бе роден за име като Ахил.

— Златната рибка е Агамемнон — уведоми ме той — а гълъбът ще се казва Телемах.

Мощният цар на мъжете и момчето от Итака.

Синът на Пенелопа и Одисей.

Небето бе погълнато от залеза, а Рори гледаше Хенри.

— Ще го убия това лайненце.