Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (24)

Смърт следобед

Животът на Пенелъпи вървял чудесно.

Годините прииждали и се оттичали.

От много време вече живеела не в лагера, а в самостоятелен апартамент на приземния етаж на улица, наречена „Пепър стрийт“. Името й харесвало.

Работела заедно с още няколко жени, някои си Стела, Мариън и Лин.

Трудели се на смени, две по две, и чистели из целия град. Разбира се, през това време спестявала за пиано на старо и чакала търпеливо да събере нужните й пари. Под леглото си в малкия апартамент на „Пепър стрийт“ била скрила кутия от обувки с навити на руло банкноти.

Продължавала да учи английски и всяка вечер чувствала езика все по-близък. Голямата й амбиция да прочете „Илиадата“ и „Одисеята“ от кора до кора изглеждала все по-реална. Често седяла до късно след полунощ с речник на масата до себе си. Много пъти заспивала в кухнята, положила лице настрани, с изръбена буза, притисната към топлината на страниците. Това бил неизменният й имигрантски Еверест.

Колко типично и съвършено.

Такава си беше Пенелъпи.

Докато този подвиг се извисявал все по-близо пред нея, светът се сгромолясал.

Случило се точно както в онези две книги.

Тъкмо когато войната била на път да бъде спечелена, някой бог се изпречвал на пътя. В този случай не бог, а едно зачеркване.

Получило се писмо.

С него я уведомявали, че баща й бил починал, намерили го навън.

Тялото му се било свлякло до една стара пейка в парка. Очевидно лицето му било наполовина покрито със сняг, а стиснатата в юмрук ръка — притисната към сърцето. Не, не било жест на родолюбие.

Погребението се бе състояло, преди да й изпратят писмото.

Скромна церемония. Той бил мъртъв.

В онзи следобед кухнята била огряна от слънце и когато изпуснала писмото от ръката си, то се люшнало като хартиено махало. Пликът се плъзнал под хладилника и застанала на четири крака, в течение на дълги минути тя се пресягала навътре — навътре, мъчейки се да го извади.

Господи, Пени.

Ето къде си била.

Ето те с колене, костеливи и разтегнати, на пода пред разхвърляната маса. Със замъглени очи и хлътнал гръден кош, с лице, долепено до земята — буза и ухо — и вирнат във въздуха кльощав задник.

Благодаря на бога за това, което бе направила после.

Възхищавахме се на това, което бе решила да сториш.