Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (14)

Грешкоправката

Някога, в пълноводните води на Дънбаровото минало, имаше една жена с множество имена, и каква жена бе само.

Най-напред рожденото й име: Пенелъпи Лесчушко.

После онова, което й бе дадено пред пианото: Грешкоправката.

Някъде мимоходом я бяха наричали Рожденичката.

Прякорът, който сама си бе дала, беше Булката със счупения нос.

И най-сетне името, което носи до смъртта си: Пени Дънбар.

Напълно подобаващо, тя бе дошла от място, най-подходящото описание за което бе израз, зает от книгите, с които бе израсла.

Идваше от водния безкрай.

 

 

Преди много години, подобно на мнозина други преди нея, тя бе пристигнала тук с куфар в ръка и посърнал взор.

Останала поразена от смазващата светлина.

Този град.

Тъй нажежен, просторен и бял.

Слънцето й се струвало като някакъв варварин, като викинг в небесата.

Плячкосвало и грабело.

Похищавало всичко — от най-високия бетонен блок до най-нищожната капачка в океана.

В някогашната й родина в Източния блок слънцето най-често било детска играчка, джунджурийка. Там, в онази далечна земя, господари били облаците и дъждът, ледовете и снегът, а не смешното жълто дребосъче, което показвало лика си от време на време — топлите дни сякаш също се раздавали с купони. Дори и в мършавите, ялови следобеди имало вероятност от висока влажност. Ръмеж. Мокри крака. Ето такава била комунистическа Европа през своя бавен залез.

В много отношения всичко това определяло и нея. Търсеща бягство. Сама.

Или по-точно — самотна.

Никога нямаше да забрави безпределния ужас при кацането.

От въздуха, от кръжащия самолет градът й изглеждал изоставен на произвола на някаква негова собствена марка вода (от соления вид), ала вече на земята, много скоро изпитала върху себе си пълната ярост на истинския тиранин: лицето й моментално плувнало в пот. Стояла под открито небе с още цял орляк, стадо, не — сбирщина — също тъй стъписани и лепнещи хора.

След продължително чакане цялото това множество било подбрано вкупом нанякъде. Вкарали ги в нещо като асфалтиран хангар. Електрическите глобуси греели с флуоресцентна светлина. От тавана до пода въздухът представлявал завеса от зной.

— Име?

Нищо.

— Паспорт?

— Przepraszam^[1]?

— О, боже! — Мъжът с униформата се поизправил на пръсти и се заоглеждал над главите и ордите новопристигнали имигранти. Каква сбирщина жалки, изнемогващи от жега лица! Открил онзи, когото търсел. — Хей, Джордж! Билски! Тук имам една за теб!

Сега обаче жената, която, макар и почти на двайсет и една, приличала на шестнайсетгодишна, сграбчила здраво лицето му. Стискала сивия си паспорт с такава сила, сякаш искала да го удуши.

— Паршпорт.

Усмивка, примиренческа.

— Добре, скъпа. — Мъжът разгърнал страниците на паспорта и се опитал да разгадае името й. — Лесказна… какво?

Пенелъпи, боязлива, но упорита, го извадила от затруднението.

— Лес-чуш-ко.

Не познавала никого тук.

Хората, заедно с които живяла в продължение на девет месеца в лагера в австрийските планини, били поели в други посоки. Докато онези семейства били изпращани едно след друго на запад през Атлантическия океан, на Пенелъпи Лесчушко й било отредено да предприеме едно по-дълго пътуване и ето че най-после се озовала тук. Оставало й само да се настани в лагера, да научи английски по-добре и да си намери работа и квартира. И последно, но по-важно от всичко останало — да си купи библиотечка. И пиано.

Тези няколко неща били всичко, което искала от новия свят, проснал се палещ пред нея, и с времето ги получила. Получила не само тях, а и много други.

 

 

Със сигурност сте срещали представители на онази особена порода хора, чиито истории са ви карали да се дивите с какво са заслужили подобна злочеста съдба.

Майка ни, Пени Дънбар, бе една от тях.

Странното при нея беше, че никога не би се нарекла човек без късмет. Би пригладила кичур руса коса зад ухото си и би заявила, че няма за какво да съжалява — че е получила много повече, отколкото е загубила — и голяма част от мен е съгласна с това. Другата част обаче си дава сметка, че лошият късмет винаги бе успявал да я застигне, често в най-важните моменти от живота й.

Майка й беше починала при раждането й.

Беше си счупила носа в деня преди сватбата.

И, разбира се, смъртта й.

Смъртта й не беше за изпускане.

 

 

По време на раждането й проблемът бил във възрастта и прекалено силните напъни. И двамата й родители били твърде стари за деца и след часове борба и интервенции на операционната маса телесната обвивка на майка й не издържала — останала да лежи разнебитена и мъртва. Баща й, Валдек Лесчушко, бил разнебитен, но жив. Отгледал дъщеря си възможно най-добре. Бил ватман и притежавал много качества и чудатости, а една от тях била, че хората го оприличавали на Сталин — но не на самия вожд, а на негова статуя. Може би заради мустаците. Може би имало и нещо друго. Преспокойно причините биха могли да са неговата скованост или мълчаливостта му, мълчаливост с чутовни измерения.

В усамотението на дома им се разкривали и други негови особености. Така например притежавал всичко на всичко трийсет и девет книги, а от две от тях бил направо обсебен. Възможно е това да се е дължало на факта, че бил израсъл в Шчечин, на брега на Балтийско море, или че имал влечение към гръцката митология. Независимо от причината обаче той винаги се връщал към тях — два епоса, чиито герои браздели морската шир. Държал ги на изметнатата, дълга лавица в кухнята, разположени някъде по средата, под буквата О.

„Илиадата“. „Одисеята“.

Докато другите деца били приспивани от родителите си с приказки за кученца, котенца и понита, Пенелъпи отрасла с бързоногия Ахил, находчивия Одисей и още цяла плеяда древни имена и прозвища:

Облакосбореца Зевс, да речем.

Афродита с пленителната усмивка.

Хектор, който обръща враговете в бягство.

Съименницата й: преданата Пенелопа.

Сина на Пенелопа и Одисей: Телемах разсъдливия.

И един от вечните й любимци: Агамемнон, могъщия цар на мъжете^[2].

Нощ след нощ тя лежала в леглото си и се реела в омаята на Омировите образи и многократната им повторителност. Отново и отново древногръцките войски спускали своите кораби във виненочерната шир на морето или плавали из водния безкрай. Развивали платната и поемали към розовопръстата Зора, а притихналото малко момиче се чувствало запленено, бледото му като хартия лице засиявало. Бащиният глас долитал все по-слабо, като затихващия плисък на вълните, докато най-сетне детето потъвало в сън.

Троянците можели да се завърнат на другия ден.

Дългокосите ахейци пак щели да спускат своите кораби, пак щели да я поведат със себе си още на следващата нощ.

 

 

Наред с това Валдек Лесчушко дал на дъщеря си още едно жизнеутвърждаващо умение — научил я да свири на пиано.

Знам какво си мислите най-вероятно.

Че майка ни е била високообразована.

Шедьоври на древногръцката литература вместо приказки за лека нощ?

Уроци по класическа музика?

Тук бъркате.

Това бяха отломки от друг свят и друго време. Скромната сбирка от книги, предавана от поколение на поколение, била почти единственото семейно имущество. Пианото било спечелено на карти. Това, което по това време не знаели нито Валдек, нито Пенелъпи, било, че и двете щели да изиграят съдбовна роля.

Те щели да го сближат с момичето повече от всичко.

Пак те щели да ги разделят завинаги.

 

 

Обитавали апартамент на третия етаж.

В жилищен блок, подобен на всички останали.

Погледнат отдалеч, домът им представлявал самотна светлинка в туловището на бетонен Голиат.

Отблизо бил полупразен, но въпреки това тесен.

До прозореца изправен стоял инструментът — черен и снажен, гладък като коприна — и в установени часове сутрин и вечер старият мъж сядал до дъщеря си със строго и твърдо изражение. Парализираните му мустаци лагерували в долчинката между носа и устата му. Помръдвал единствено, когато обръщал нотните листове.

Пенелъпи свирела, съсредоточила немигащ поглед в нотите. В началото изпълнявала детски песнички, а по-късно, когато баща й я изпратил на уроци, които не бил в състояние да си позволи, дошъл ред на Бах, Моцарт и Шопен. Често през часовете, отредени за упражняване, единственият, който примигвал, бил светът зад стъклото на прозореца. Той се менял от мразовит до ветровит или пък се прояснявал до мрачен. Когато сядало пред пианото, момичето се усмихвало. Бащата прочиствал гърлото си. Метрономът подхващал своето цъкане.

Понякога, докато свирела, тя долавяла дишането му. Това й напомняло, че е жив човек, а не статуята, заради приликата му, с която хората го взимали на подбив. Дори когато усещала гнева, надигащ се у него, в отговор на поредния й щурм от грешки, той неизменно оставал застинал в нещо средно между каменна безизразност и крайно раздразнение. Искало й се поне веднъж да го види как избухва — как се плесва по крака или заскубва сивеещия гъсталак на косите си. Нещо, което никога не се случило. Вместо това баща й се въоръжил с клонка от смърч и я наказвал с пестелив удар по кокалчетата всеки път щом китките й се смъквали надолу или обърквала нотите. Една зимна утрин, когато все още била бледо и прегърбено от боязън дете, Пенелъпи получила двайсет и седем удара — по един за двайсет и седемте допуснати музикални прегрешения. Именно тогава баща й й измислил прякор.

Към края на урока, на фона на сипещия се зад прозореца сняг, той я спрял и уловил дланите й в ръцете си — били нашарени от белези, малки и топли. Стиснал ги силно, но нежно между пръстите си обелиски.

— Już wystarczy — казал той — dziewczyna blędów…

… което тя ни превеждаше като: „Достатъчно, Грешкоправке…“.

Тогава била на осем.

Когато навършила осемнайсет, баща й решил да я измъкне.

 

 

Проблемът, естествено, бил комунизмът.

На теория — велика идея.

На практика — хиляди ограничения и недъзи.

Докато растяла, Пенелъпи не ги забелязвала.

Че кое дете забелязва?

Нямала база за сравнение.

В течение на години тя дори не подозирала в какво строго охранявано време и място живеела. Не си давала сметка, че макар всички да били равни, това било само привидно. Не поглеждала нагоре към бетонните балкони и не й правело впечатление как хората наблюдавали.

Докато облаците по високите етажи на политиката се сгъстявали все повече, правителството продължавало да държи под контрол всичко — от работата и съдържанието на портфейла до мислите и убежденията — или поне мислите и убежденията, които хората изказвали гласно. Ако някой бъдел дори само заподозрян във връзки със „Солидарност“, дисидентското профсъюзно движение, можел да бъде сигурен, че ще плати висока цена. Както казах, хората наблюдавали.

Истината е, че тази страна винаги е била сурова и безрадостна. Земя, в която през различни векове са безчинствали нашественици, прииждащи от всевъзможни посоки. Ако човек все пак трябва да избира, би казал, че е повече сурова, отколкото безрадостна, а комунистическата ера с нищо не се различавала. Това в крайна сметка били времена на хроничен недостиг на хранителни продукти и безкрайно висене от опашка на опашка за всичко — от лекарства до тоалетна хартия.

И какво можели да сторят хората?

Редели се по опашките.

Чакали.

Температурите падали под нулата. Това не променяло нищо.

Хората стояли по опашките.

Чакали.

Защото друго не им оставало.

* * *

Което отново ни връща към Пенелъпи и баща й. За момичето всичко това нямало голямо значение или поне все още нямало.

За него това било детство като детство.

Пианото, мразовитите детски площадки и „Уолт Дисни“ в събота вечер — една от многобройните дребни отстъпки пред света, който все така упорито продължавал да лежи някъде на запад.

Баща й пък — баща й бил предпазлив.

Бдителен.

Държал главата си сведена, политическите си разбирания кътал в сенките на устата си, но и това не му давало голяма утеха. Да стои настрана от неприятностите, докато цялата система се разпадала, можело да гарантира не че ще оцелее, а просто, че ще оцелее по-дълго от останалите. Нескончаемата зима отслабвала хватката си само за да се завърне по-бързо от всякога и ето го отново на неизменната работа.

Кратки, разграфени часове.

Дружелюбен, но без приятели.

А после у дома.

Притихнал, но с напиращи отвътре въпроси.

Има ли изобщо някакъв изход?

Отговорът добил очертания и Валдек предприел съответните действия.

Изход не за него самия.

Може би обаче за момичето.

 

 

Какво още да кажем за годините, които изминали междувременно?

Пенелъпи пораснала.

Баща й видимо остарял, мустаците му придобили цвят на пепел.

Ако трябва да сме честни, имало и хубави времена, чудесни времена — макар да бил стар и суров, понякога, може би веднъж в годината, Валдек изненадвал дъщеря си и се надбягвал с нея до трамвайната линия. Обикновено се случвало на път за някой от платените уроци по пиано или за поредния музикален рецитал. Докато била в първите класове на гимназията, той влизал в ролята на схванат, но надежден танцов партньор, а кухнята се превръщала в зала за двама. Тенджерите се раздрънчавали. Паянтовата табуретка се катурвала на земята. Ножове и вилици хвърчали по пода и момичето се смеело, а маската на мъжа се пропуквала и той се усмихвал. Най-миниатюрният дансинг на света.

Един от най-ярките й спомени беше тринайсетият й рожден ден, когато на прибиране към вкъщи се отбили на детската площадка. Чувствала се пораснала за подобни неща, но въпреки това седнала на една от люлките. Десетилетия по-късно щеше за сетен път да преразкаже тази случка на четвъртия си син — любителя на истории — в един ден през последните месеци от живота си, сгушена заедно с него на дивана, в полудрямката, полуунеса на морфина.

— От време на време — щеше да подхване тя — отново виждам топящия се сняг, бледите недостроени сгради. Чувам поскърцването на веригите. Усещам допира на ръкавиците му върху кръста си. — В онези дни усмивката й бе като разпната, лицето й се разпадаше. — Помня как виках от страх, онзи страх, който изпитваш, когато си се залюлял прекалено високо. Умолявах го да спре, но всъщност не исках да спира.

И тъкмо това бе направило нещата толкова трудни впоследствие.

Искрящото от багри сърце сред повсеместната сивота.

От дистанцията на времето заминаването й й се струваше не освобождение, а изоставяне. Колкото и баща й да обичал онези старогръцки мореплаватели, не искала те да бъдат единствената му утеха. Каква полза от бързоногия Ахил в тази страна, скована в сняг и лед? Той би премръзнал до смърт. И нима Одисей с цялата си находчивост можел да му осигури компанията, която му била нужна, за да продължи да живее?

За нея отговорът бе недвусмислен.

Не би могъл.

 

 

Накрая, разбира се, неизбежното се случило.

Тя навършила осемнайсет.

Планът за бягството й бил задействан.

Това му отнело две дълги години.

На повърхността всичко вървяло добре: завършила училище с добри оценки и започнала работа като секретарка в близката фабрика. Водела протоколите на заседанията и отговаряла за всеки химикал. Движела цялата бумащина и държала под отчет и последния телбод. Това била длъжността й, мястото й в йерархията и със сигурност положението й било по-добро, отколкото на мнозина други.

По същото време започнали по-сериозните й музикални ангажименти — понякога акомпанирала, имала и самостоятелни изяви. Валдек усърдно насърчавал заниманията й и не след дълго Пенелъпи започнала да пътува за участия. Съблюдаването на ограниченията постепенно отслабнало както поради повсеместния хаос в държавата, така и поради далеч по-стряскащия факт, че макар човек винаги да можел да намери начин да избяга на Запад, всеки имал близки, които оставали. Така или иначе, понякога тя получавала разрешение да пътува зад граница, а веднъж дори се промъкнала оттатък Желязната завеса. Никога, нито за миг не й минало през ума, че в същото това време баща й подготвял почвата за бягството й — за себе си тя била щастлива.

По онова време страната вече се била озовала на колене.

Щандовете на магазините били къде почти, къде напълно празни.

Опашките се извивали по-дълги от всякога.

Много пъти, сред лед, в лапавица или дъжд, двамата чакали с часове за хляб, а когато дойдел редът им, се оказвало, че е свършил — и скоро той си дал ясна сметка за положението. Разбрал.

Валдек Лесчушко.

Статуята на Сталин.

И тук има доста ирония, защото баща й не й казал нито дума, решил вместо нея, заставил я да бъде свободна или най-малкото — наложил й този избор.

Ден след ден той кроял своя план и ето че накрая моментът настъпил.

Щял да я изпрати на концерт във Виена, в Австрия — някакъв уелски фестивал, айстедфод или нещо подобно — и щял да й даде да разбере, че за нищо на света не бива да се връща.

И това, поне за мен, е началото на нашето собствено съществуване, началото на братята Дънбар.