Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (6)

Нашествието на гърците

Убиеца изпита срамно облекчение, когато в дневната откри и другите — останалата част от, както често ги наричахме, менажерията от смахнати домашни любимци на Томи. А имената им ако чуете! Някои биха ги сметнали за възвишени, други — за напълно абсурдни. Най-напред забеляза златната рибка.

Бе проследил един кос поглед, плъзнал се към прозореца. Там, върху етажерката се намираше аквариумът, чийто обитател упорито се хвърляше с глава към стъклото, блъскаше се и политаше назад.

Люспите му бяха като перушина.

Опашката — като златно гребло.

АГАМЕМНОН.

Присъствието му бе оповестено от надпис със зелен флумастер, надраскан със сгъчкан момчешки почерк върху полуобелена лепенка в основата на аквариума. Убиеца познаваше това име.

По-нататък, върху изкорубения диван, между дистанционното и един мръсен чорап, спеше едър звяр от котешкия вид със сива тигрова окраска, гигантски черни лапи и опашка като удивителна. Подвизаваше се под името Хектор.

В много отношения Хектор бе най-презряното животно в къщата. Дори в жега като днешната той се беше свил на кравай като тлъста космата буква С, без да броим опашката, която бе забита в корема му като проскубан меч. Всеки път, когато се нагласяше в нова поза, от него се разхвърчаваха валма козина, но той продължаваше да спи с ненакърнено достойнство и мъркаше ли, мъркаше. Достатъчно беше някой да се доближи до него, за да включи мотора. Даже и този някой да е убиец. Хектор никога не бе блестял с прозорливост.

Най-сетне върху библиотечката имаше продълговат, голям птичи кафез.

Вътре, застинал в непреклонно, но щастливо очакване, стърчеше един гълъб.

Вратичката зееше широко отворена.

Един-два пъти, докато си стоеше или се разхождаше наоколо, лилавата му глава започваше да подскача нагоре-надолу с впечатляваща пестеливост, движенията му се отличаваха със съвършен ритъм. С това, общо взето, се изчерпваха ежедневните занимания на гълъба в очакване на мига, когато щеше да кацне върху Томи.

Напоследък го наричахме Тели.

Или Т.

Но никога, по никакъв повод не споменавахме пълното му, влудяващо име:

Телемах.

Един бог знае колко мразехме Томи заради тези имена.

Единствената причина, поради която му се разминаваше, беше, че всички ние разбирахме.

Хлапето знаеше какво прави.

 

 

След като направи няколко крачки навътре в стаята, Убиеца се озърна.

Като че ли с това присъстващите се изчерпваха.

Котарак, птица, златна рибка, убиец.

И мулето в кухнята, разбира се.

Доста безобидна банда.

В причудливата светлина, сред тегнещия зной, в обкръжението на останалите обитатели на дневната — използвания и малтретиран прастар лаптоп, изпонакапаните с кафе подлакътници на дивана, натрупаните като каменни могили учебници по килима — Убиеца изведнъж почувства как нещо заплашително извисява снага зад гърба му. Само дето не му извика: „Бау!“.

Пианото.

Пианото.

Господи, помисли си той, пианото.

Дървено, орехово, с вертикален корпус, то стоеше в ъгъла със захлопната паст, потънало в море от прах.

Вглъбено и спокойно, дълбоко опечалено.

Едно пиано, какво толкова.

Ако това ви се струва безобидно, пак си помислете, защото левият крак на Убиеца започна да потръпва конвулсивно. Сърцето му се сви с такава сила, че малко му оставаше да се втурне навън.

Колко неподходящ момент на верандата да изтрополи първият чифт нозе.

* * *

Ключ, врата, а после Рори и нито миг, за да се окопити. Каквито и думи да си беше подготвил Убиеца, те бяха излетели от гърлото му, пък и в стаята липсваше въздух за дишане. Само вкус на туптящо сърце. Успя да зърне момчето едва за секунда, защото то профуча през коридора като светкавица. Най-големият му срам беше, че не можа да познае кой е.

Аз или Рори?

Хенри или Клей?

Ясно беше, че не е Томи. Момчето бе твърде едро. Усети единствено полъха от нечие движещо се тяло, а сега откъм кухнята се разнесе и гръмогласен възторжен рев.

— Ахиле! Ах ти, нагло копеле!

Хладилникът се отвори и затвори и сякаш по даден знак Хектор вдигна поглед. После тупна на килима и запротяга задните си крака с онези типично котешки несигурни движения. После се помъкна към кухнята и влезе от другата й страна. Гласът мигом се промени.

— Какво, по дяволите, искаш пък ти, Хекторе, купчина лайна такава? Само да си ми скочил пак в леглото довечера и ще те очистя, заклевам се. — Шумолене на торбички от хляб, отваряне на буркани. Нов изблик на смях. — Добрият стар Ахил, а? — Естествено, не беше изгонил мулето навън. Щеше да накара Томи да се оправя с него. Или пък още по-хубаво, нямаше да казва нищо, за да го завари в кухнята. Това щеше да е безценна сцена, дума да няма.

Ново мярване в коридора, също тъй светкавично като на влизане, захлопване на входната врата и това беше.

 

 

Както можете да си представите, на Убиеца не му бе лесно да се съвземе от това преживяване.

Многобройни удари на сърцето, многократни вдишвания и издишвания.

Главата му се отпусна на гърдите, мислите му въздаваха благодарност.

Златната рибка продължаваше да се блъска в аквариума.

Птицата го наблюдава известно време и закрачи напред-назад из кафеза като полковник. Скоро и котаракът се завърна. Влезе в дневната и се разположи, сякаш беше на аудиенция. Убиеца бе сигурен, че животното чува пулса му — грохота му, триенето. Сам той го усещаше в китките си.

Едно бе сигурно.

Трябваше да поседне.

Побърза да намери убежище на дивана.

Котаракът се облиза и се метна напред.

Убиеца погледна през рамо и го съзря в полет — масивно сиво кълбо ивици и козина. Напрегна тяло и го улови. За един миг, ако не и повече, се чудеше: да го потупа ли по гърба, или не? На самия Хектор му беше все едно — курдисан в скута му, той мъркаше, сякаш щеше да събори къщата. Не стига това, ами и започна да меси с извадени нокти, като безмилостно ги забиваше в краката му. Сега пък се връщаше още някой.

Направо не беше за вярване.

Идват си.

Идват си.

Момчетата си идват, а аз седя тук, приклещен под най-тежката питомна котка в историята. Все едно бе затиснат от наковалня, само че не обикновена, а мъркаща.

 

 

Този път беше Хенри, който закрачи целеустремено към кухнята, отмятайки косата от очите си. На него ситуацията там му се стори далеч не толкова забавна, но със сигурност не и по-неотложна:

— Хубава си я свършил, Ахиле, благодаря за спомена. Сто процента Матю пак ще превърти довечера.

Брей, защо ли пък бих го сторил!?

После отвори хладилника и сега вече доброто му възпитание взе връх.

— Би ли си преместил главата, ако обичаш, друже? Благодаря.

Известно време от кухнята долиташе подрънкване — Хенри се суетеше напред-назад, мяташе кутийки бира в хладилната чанта — и малко след това отново излезе, отправяйки се към „Бърнбъро Парк“, а Убиеца се озова сам за пореден път. Какво ставаше тук?

Толкова ли никой не можеше да долови присъствието на убиец?

Не, нямаше да е толкова лесно и сега той отново остана сам със себе си, затиснат на дивана, потънал в размисъл за естествената си невидимост. Обзе го нещо средно между облекчение от милостта й и срам от безсилието й — и продължи да седи все така кротко и неподвижно. В привечерната светлина около него се изви циклон от разхвърчала се котешка козина. Златната рибка възобнови войната си със стъклото, а гълъбът закрачи с пълна сила.

Пианото го наблюдаваше в гръб.