Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (68)

Конят от Ривърина

От онзи момент на паркинга на „Хенеси“ бе поставено началото на нещо ново. На повърхността всичко си беше както преди: зимата продължаваше с пълна сила — тъмни утрини, бистра светлина, мостът, неуморният труд.

В последвалия низ от състезания Кери спечели четири надбягвания, с което натрупа актив от общо шест победи. Все така изскачаше от радиото край реката, а Клей обичаше да седи и да си я представя. Имаше класирания и на трето място, но нито едно на второ. Бе неспособна да завършва като подгласничка.

В сряда, в седмиците, когато Майкъл го нямаше, и на Клей му домъчняваше за всичко повече от обикновено, той вземаше радиото и дървеното сандъче и се отправяше нагоре към дърветата. Претегляше запалката в дланта си, прехвърляше щипката между пръстите си. Усмихваше се на ютията и перцето. Седеше сред изпопадалите парчета дървесна кора, наподобяващи макети или отливки на части от човешкото тяло: ръце и изпопадали лакти. Понякога скачаше на крака, докато слушаше как тя щурмува последния фърлонг:

Давай, Кери, изведи го начело!

Кавалкада от коне:

Каяма, Наруи и Енгадийн.

(Изглежда й вървеше на населени места.)

Косачката. Редника.

Понякога Войната на Розите.

Яздеше го само с поводи и пети.

А после дойде един ден, а с него и един кон, чийто жокей бе изтеглен от състезанието: изкълчено рамо. На Кери се падна да го замести. Носеше името на провинциално градче някъде в Ривърина^[1] — и това щеше да промени всичко за нея и да преобърне хода на нещата за нас.

Кон на име Кутамандра.

Бе настъпил август и сутрините бяха доста мразовити. Навсякъде се въргаляха дъски и дървения. Руслото бе осеяно с камари блокове и камъни. Трудеха се в мълчание, с голи ръце и сякаш строяха трибуна, а може би в известен смисъл бе точно така.

Клей придържаше огромните греди.

— Не тук — казваше Майкъл Дънбар. — Ето там.

И той ги пренаместваше.

Много нощи, след като баща му си легнеше, Клей се връщаше в руслото на реката. Заглаждаше дървото, където трябваше да е гладко, и триеше камъните един в друг, за да се напаснат. Понякога Майкъл донасяше чай и двамата сядаха заедно върху блоковете и наблюдаваха делото си под погледа на дървените монолити, които ги заобикаляха.

Понякога се покатерваше на кръжилото, което растеше с всеки ден, с всеки свод. Първото, което издигнаха, беше нещо като пробно скеле (скеле за скелето), но второто изникна по-бързо и по-здраво — овладяваха занаята в крачка. Неведнъж Клей се сещаше за една снимка — небезизвестната фотография на Брадфийлд, проектанта на Закачалката. Двете полудъги на моста вече се засрещаха по средата и той бе застанал с по един крак от всяка страна. Пролуката отдолу, зейнала като смъртта.

 

 

Както винаги Клей слушаше радио. Наред с това, и двамата обичаха да въртят касетата с „Ролинг Стоунс“. Записът бе пълен с емблематични парчета, но любимото му бе „Товарно животно“ — може би в чест на Ахил, но по-скоро молба към Кери. Тя бе скрита навсякъде в песните.

После дойде една събота към края на месеца и разбира се, радиото бе включено за надбягванията. В шестата гонка беше станал инцидент при стартовата порта. Конят се казваше Сега вече сънуваш. Жокей беше Франк Елтъм. Животното се бе подплашило от една чайка и бе създало големи неприятности. Елтъм бе успял да се задържи на гърба му, но точно когато бе сметнал, че е овладял положението, конят отново бе направил опит да го хвърли и това бе краят — рамото.

Сега вече сънуваш бе напуснал състезанието, но се отърва невредим.

Жокеят беше изпратен в болница.

В последното бягане за деня той трябваше да язди истинска изгряваща звезда — многообещаващия Кутамандра — и сега собственикът не спираше да тормози треньора Макандрю да му намери най-добрия заместник.

— Наистина няма кого. Това са всичките ми хора.

Опитните жокеи до един вече бяха ангажирани и се налагаше да пробват новачката.

Старият треньор изви глава назад и извика:

— Хей, Кери.

Кери изгаряше от желание да препусне с този кон.

Когато й дадоха екипа в червено, зелено и бяло, тя на мига се отправи към Лайнарника — както бе по-известна съблекалнята на жените жокеи, понеже си беше точно това, стара тоалетна — и много скоро се появи, готова да се състезава.

И още в онзи момент вече знаеше.

Конят щеше да победи.

Понякога, както сама казваше, просто усещаш.

Макандрю също го почувства.

Бе спокоен, но смразяващо категоричен:

— Откъсни се напред още на старта и не спирай, докато не стигнеш „Глоуминг Роуд“. — И Кери Новак кимна.

Треньорът я изпрати с шляпване по гърба.

 

 

В Силвър, край Аману, чуха съобщението за непредвиденото включване и щом Клей внезапно спря работата си по кофража, Майкъл Дънбар изведнъж осъзна съвсем ясно.

Тя е.

Кери Новак.

Това е името.

Когато дойде време за последната гонка, те седнаха да слушат и стана точно както Макандрю беше казал. Кери изведе Кутамандра начело. Не бе настигнат от съперниците си нито веднъж. Беше едър, с тъмнокафява окраска — кестеняв. Неустрашим и бърз като вятъра. Победи с цели четири дължини.

* * *

Ето какво се случи по-нататък.

В течение на месец септември, когато Майкъл се върнеше от работа в мините, двамата с Клей си стискаха ръцете и се хвърляха да строят като хали.

Режеха, мереха, въртяха трионите.

Изчукваха краищата на камъните, работеха в съвършен синхрон.

Когато завършиха скрипеца, изпитаха устойчивостта му, като вдигнаха една от сводовите пазви. Отначало сдържаните полукимвания скоро прераснаха в щастливо кимане — въжетата бяха яки като троянци, колелата на макарите — от преоценена стомана.

— Понякога и мините могат да бъдат от полза — рече Майкъл и Клей с готовност се съгласи.

Имаше моменти, когато забелязваха как светлината се мени, сякаш слънцето потъваше в пастта на небето. Черни облаци се струпваха в планините, но после, изглежда, се разотиваха тежко, всеки по пътя си. Все още нямаха работа тук, но часът им със сигурност наближаваше.

Когато дойде време, се заеха с проектирането на мостовото платно — най-горната, хоризонтална част на конструкцията.

— Дърво? — каза Майкъл Дънбар.

— Не.

— Бетон?

Не, не би ги удовлетворило нищо друго, освен пясъчник.

 

 

А ето какво се случи още по-нататък.

Собственикът хареса младата жокейка.

Името му бе Харис Синклер.

Каза, че е неустрашима и му носи късмет.

Нравеше му се бъбривата й коса (човек би си помислил, че може да говори, бе казал той), беше слабичка и здраво стъпила на земята.

В хода на подготовката за пролетния карнавал^[2] Кутамандра спечели още две състезания в конкуренция с по-добри, по-опитни съперници. Кери разказа на Клей колко й харесва да язди този кон, който обичаше да препуска пред всички останали, и как те двамата бяха най-неустрашимите на трасето. Беше събота вечер, огласяна от воя на вятъра. Двамата отново бяха на Окраището. „Излиза от вратичката и просто тича“, каза тя и вятърът отнесе думите й. Дори и когато веднъж бе финиширал втори (първото второ място за Кери), собственикът я бе възнаградил с подарък — утешителна студена бира.

— Ти сериозно ли? — беше казал старият Макандрю. — Дай ми проклетото нещо.

— О, по дяволите, извинявай, хлапе.

Беше от онези обръгнали делови хора, някакъв адвокат. Имаше дълбок глас, обичаше да командва и създаваше впечатление, все едно току-що е обядвал. Човек можеше да се обзаложи, че храната е била на ниво.

 

 

Към началото на октомври мостът вече бавно добиваше плът, а престижните пролетни надбягвания стартираха. Част от тях се провеждаха тук, в града, но повечето бяха на юг — на „Флемингтън“ и други легендарни хиподруми като „Колфийлд“ и „Мууни Вали“^[3].

Макандрю щеше да замине с три коня.

Единият беше Кутамандра.

Сега обаче възникна спор между него и собственика. Докато отначало Синклер виждаше в лицето на Кери многообещаващ жокей — и по асоциация собственото си величие — второто й място му бе дало повод за съмнения. Досега в много от бяганията можеха да се възползват от правото конят да се състезава с по-леки тежести, понеже Кери бе още чирак^[4]. В големите състезания обаче това не важеше. Един следобед тя ги чу; бяха в офиса на Макандрю, осеян с графици и мръсни чинии със следи от закуска. Бе застанала отвън и подслушваше, допряла ухо до мрежата на вратата.

— Виж, просто проучвам възможностите, ясно? — каза дебелогласият Харис Синклер. — Знам, че е добра, Енис, но това е състезание от първа група.

— Състезание като състезание.

— За наградата „Сънлайн-Нордърли“!

— Да, но…

— Енис, чуй ме…

— Не, ти ме чуй. — Гласът му на бостанско плашило я прониза. — Тук не става въпрос за чувства, а за това, че тя е ездачът за този кон — и точка. Ако през следващите три седмици претърпи нараняване, бъде отстранена или започне да прекалява с пастите, съгласен съм, ще я сменим, но сега? Ако нещо не е счупено, няма да го поправям. Трябва да ми се довериш, ясно?

Отвори се бездна от разколебано мълчание и накрая Макандрю проговори отново.

— Кой тук е проклетият треньор?

— Добре… — каза Харис Синклер, а момичето се препъна назад и хукна.

Забрави за велосипеда, вързан с верига за оградата, и се затича с все сили към вкъщи, при Тед и Катрин. Дори вечерта вълнението й продължаваше да е толкова силно, че не можа да заспи и избяга, излезе и прекара нощта сама на Окраището.

За нещастие не чу думите, които последваха.

— Но, Енис — каза Харис Синклер — аз съм собственикът.

Беше толкова близо, на косъм, и я смениха.