Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (97)

Футбол в реката

В началото на декември го направихме.

Просто се качихме в комбито и потеглихме.

Клей можеше да си говори колкото иска, че трябва да изчакаме да довърши моста. На нас обаче ни бе дошло до гуша, така че един ден разтоварих инструментите и работните си принадлежности от колата и изправихме седалките. Роузи идваше с нас. Томи се пробва да издейства разрешение и за Хектор, но му казахме да не прекалява — и, Господи, не спряхме да мислим за Клей през целия път.

Онези талази пусто пространство.

Пътувахме в почти пълно мълчание.

Междувременно в небето започваха да се струпват облаци, което ни изправяше пред два възможни сценария.

Не беше изключено бурите да отминат без валежи и тогава Клей и Майкъл щяха да чакат години, преди здравината на моста да бъде подложена на проверка. Другият вариант беше водите да придойдат, докато отчаяно се мъчеха да завършат делото си.

Настъпил бе може би най-великият миг, когато трябваше да свалят кофражните форми — кръжилата — и да изпитат устойчивостта на сводовете. Сега те бяха мъже, говорещи на различен език — мъже, отдадени не на смъртта, а на съграждането: обсъждаха якостта на пазвите и споделяха надеждите си, вложени във всеки ключов камък.

Ала накрая простотата бе надделяла над всичко или поне бе така за Майкъл, който застанал сред руслото, бе рекъл само:

— Стискай палци копелето да удържи.

Беше същото, както когато видиш перки в океана — убеден си, че са стадо делфини, но всъщност как би могъл да го знаеш? Няма как да си сигурен, не и преди да се доближат.

Дълбоко в сърцата си двамата бяха уверени, че са направили всичко по силите си.

Бяха сторили мислимото, за да го създадат съвършен. Пясъчникът сияеше в светлината на утрините.

— Готов ли си? — бе попитал Майкъл. Клей бе кимнал.

И като най-висша форма на проверка, баща ни бе застанал отдолу.

— Клей, ти остани там — бе казал той — стой настрани, на светлото. — И се бе заел с окончателното отстраняване на кръжилата, а сводовете не им измениха и удържаха. На устните му се бе появила усмивка и смехът я бе последвал.

— Идвай — бе казал Майкъл — ела тук, Клей, ела тук отдолу!

Застанали в прохода под свода, те се бяха прегърнали като две хлапета.

Помня момента, в който го съзряхме.

Мостът изглеждаше напълно завършен, а пясъчникът бе съвсем гладък.

— Господи — рече Рори — вижте го само.

— Хей — извика Хенри — ето го и него!

И той изскочи от колата в движение.

Препъна се и се разсмя, после се затича към Клей, вдигна го на ръце и го повали на земята.

И пак поредната история.

За това как обичат момчетата и братята.

Вечерта играхме футбол в речното русло.

Беше нещо, което просто нямаше как да пропуснем.

Комарите едва смогваха да ни настигнат.

Земята беше адски твърда, така че внимавахме да не се блъскаме силно при борбата за топката. Имаше и моменти, когато се спирахме и просто съзерцавахме с изумление моста — монументалното платно и сводовете близнаци. Той се възправяше пред нас като религиозен символ, като катедрала, издигната от баща и син. Бях застанал до лявата арка.

И осъзнах, че той наистина е направен от него.

Не само от камък, а и от самия Клей.

Какво друго можех да сторя?

Толкова много неща не знаех все още, но си мисля, че ако имах представа, нямаше да чакам толкова дълго, преди да се обърна към баща ни, застанал между Ахил и Роузи… и да го повикам.

— Хей!

И пак:

— Хей! — извиках аз и този път за малко да се изпусна да го нарека „татко“, но вместо това казах „Майкъл“; и там сред речното русло, той също погледна към мен. — Трябваш ни в единия отбор, за да станем поравно.

И странно, но той се обърна към Клей.

Това бяха неговата река, неговият мост и съответно — неговото игрище. Клей му кимна и Майкъл дойде.

Дали си побъбрихме задушевно как трябва да се държим един за друг, особено във времена като тези?

Не, разбира се, все пак бяхме Дънбар.

Хенри беше следващият, който го заговори.

Даде му основни инструкции:

— Позволено е да тичаш под сводовете. И да риташ топката отгоре. Схвана ли?

— Схванах — и макар за частица от секундата, върху лицето на Убиеца се мерна усмивка отпреди много години.

— И също така — добави Хенри, за да доведе нещата докрай — кажи на Рори да престане да мами…

— Не съм мамил!

Продължихме да играем сред кръвта на слънцето.