Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (55)

Войните заради пианото

В по-късните години бе напълно разбираемо.

Но истината е, че хората имаха погрешна представа относно нещата.

Мислеха си, че кончината на Пени и бягството на баща ни ни бяха направили каквито бяхме — и със сигурност тези събития имаха немалък принос да станем по-груби, по-твърди, по-издръжливи и бяха формирали у нас влечение към битките — но не това ни беше направило толкова корави. О, не, в началото имаше още нещо.

И то бе онова дървеното, голямото.

Пианото.

 

 

В действителност всичко започна с мен, в шести клас, и сега, докато пиша, се чувствам виновен и моля за извинение. В крайна сметка, това е историята на Клей, а аз заговорих за себе си, но точно тази част ми се струва важна. Отвежда ни някъде другаде.

Дотогава училището беше фасулска работа. Класът беше свестен, участвах във всеки футболен мач и почти не бях влизал в разправии, докато някой не взе, че разбра — започнаха да ми се подиграват, че свиря на пиано.

Никой не се интересуваше, че го правехме по принуда или че историята на инструмента бе белязана от бунтарство — Рей Чарлс бе самото въплъщение на понятието „готин“, а Джери Лий Луис бе палил разни неща. Ала в квартала на хиподрумите само един тип момчета свиреха на пиано и нямаше никакво значение колко прогресивен бе станал светът. Независимо дали си капитан на училищния отбор по футбол, или боксьор юношеска категория — пианото те превръщаше в едно-единствено нещо и то, разбира се, бе ето какво: стопроцентов хомосексуалист.

* * *

Всъщност от години беше общоизвестно, че свирим на пиано, макар да не сме особени виртуози. Това обаче беше без значение, тъй като в различни свои етапи детството има навика да се вкопчва ту в едно, ту в друго. Може да си си живял спокойно цяло десетилетие, само за да те разпънат на кръст, когато станеш тийнейджър. В първи клас може да се е смятало за голяма работа да колекционираш марки, а в девети този стар позор да възкръсне и да те преследва.

Както казах, за мен такъв момент настъпи в шести клас.

Едноличният виновник за всичко беше едно хлапе, което бе с половин глава по-ниско, но значително по-яко от мен и в действителност беше състезател по бокс в категорията за юноши — хлапе на име Джими Хартнъл. Баща му, Джими Хартнъл-старши, беше собственик на боксовата зала „Трите цвята“ на „Посайдън Роуд“.

А Джими — нямаше такова момче!

Беше с телосложение на малък супермаркет.

Компактен. И можеше да ти струва скъпо, ако му се опреш.

Имаше огромен риж бретон.

А ето как бе започнало всичко. Коридорът беше пълен с момчета и момичета и падащи под ъгъл ивици слънце и прах. Униформи, подвиквания, гъмжило от тела. Беше прекрасно и някак разсейващо как светлината струеше на надлъжни снопове, онези съвършени, сияйни лъчи.

Джими Хартнъл крачеше по коридора, луничав, уверен и право към мен. С бяла риза и сиви шорти. Лицето му — грейнало от задоволство. Самото въплъщение на училищния тормоз. Мирисът му беше мирисът на закуска, ръцете му — амалгама от кръв и мускули.

— Хей — рече Джими — това не е ли онзи, Дънбар? Дето свири на пиано. — И някак благодушно ме ръгна с рамо. — Вижте го шибаното педалче! — натърти той последната дума.

Това хлапе беше ходеща възхвала на курсива.

 

 

Нещата продължиха в този дух няколко седмици, може би месец и всеки път грубостите стигаха малко по-далеч. Рамото стана лакът, лакътят — юмрук в топките (макар и не тъй убийствен като ударите на Мацката със земелките), който скоро отстъпи пред класиката — сгащване в мъжката тоалетна и извиване на зърната на гърдите; чат-пат приклещване в ключ или задушаващи хватки по коридорите.

Хвърляйки поглед назад, в голяма степен си давам сметка, че да бъдеш малтретиран и справедливо поставян на място е един от трофеите на детството. Не много по-различно от прашинките, попаднали в слънчев лъч, които се премятат из въздуха.

Което не значи, че ми беше приятно.

И още по-малко — че нямаше да има ответна реакция.

Подобно на мнозина други, изпадали в подобно положение, не се изправих лице в лице с проблема или поне — не веднага. О, не, това би било пълна глупост, така че се съпротивлявах както можех.

Накратко, обвиних Пенелъпи.

Опълчих се срещу пианото.

 

 

Разбира се, има проблеми и проблеми, а същината на моя беше следната: в сравнение с Пенелъпи Джими Хартнъл беше просто душичка.

Макар по отношение на свиренето да не успя да ни пречупи съвсем, тя неотстъпно ни караше да се упражняваме. Беше се вкопчила в някаква отломка от Европа или може би по-скоро от един град, някъде на изток. По онова време дори си бе съчинила мантра за случая (и бог ми е свидетел — тази мантра се беше превърнала и в наша):

„Можеш да спреш да свириш в гимназията.“

Но това не ми помагаше в момента.

Едва бяхме преполовили първия срок, което значеше, че трябваше някак да оцелея още почти цяла учебна година.

 

 

Началните ми опити бяха доста нескопосни.

Ходене до тоалетната посред урока.

Закъсняване.

Лошо свирене напук.

Скоро започнах открито да й се опълчвам: отказвах да свиря определени произведения, а после и да свиря въобще. И макар Пени да подхождаше с безгранично търпение към онези объркани и побъркващи я хлапета от „Хайпърно“, те не я бяха подготвили за това тук.

Отначало се опита да ме вразуми с добро. „Какво те прихваща напоследък?“, питаше ме тя, или: „Хайде, Матю, ти не си такъв“.

Естествено, нищо не й казах.

На гърба ми се кипреше хубава синина.

Цяла седмица, а може би и повече, седяхме така пред пианото, Пени — отляво, аз — отдясно, вперил поглед в езика на музиката, в осминките, в танца на четвъртинките. Спомням си изражението върху лицето на татко, когато на излизане от стаичката за мъчения се натъкваше на поредната ни схватка.

— Пак ли? — питаше той.

— Пак — отговаряше тя и поглеждаше, но не към него, а право пред себе си.

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Чаша чай?

— Не.

Лицето й беше като на статуя.

 

 

Имаше и думи, процедени през зъби, най-често от моя страна. Когато говореше, Пенелъпи се владееше.

— Не искаш да свириш, така ли? — казваше тя. — Добре, ще си поседим тук, значи. — Спокойствието й бе вбесяващо. — Ще си седим така, докато се пречупиш.

— Няма да стане.

— Ще стане.

Обръщам поглед назад и се виждам пак там, пред надписаните клавиши на пианото. Рошавата тъмна коса, дангалашката фигура, блесналите очи — и със сигурност тогава те имаха особен цвят, сини и бледи като неговите. Виждам се как — обтегнат като струна, окаян — за пореден път заявявам: „Не, няма“.

— Скуката — възрази тя — ще те надвие. По-лесно ще е, ако започнеш да свириш.

— Това си е твое мнение.

— Моля? — не беше ме чула. — Какво каза?

— Казах — повторих аз и се обърнах към нея — че това си е твоето шибано мнение.

Тя се изправи.

Беше готова да експлодира до мен, но се овладя и не се издаде с нищо, дори с една искра. Седна и ме загледа.

— Добре — каза след малко — ще седим тук. Ще седим и ще чакаме.

— Мразя пианото — прошепнах — мразя и него, и теб.

Този път обаче Майкъл Дънбар ме чу.

Допреди няколко мига беше седял на дивана, но сега се превърна в Америка, втурна се във войната с гръм и трясък, с няколко скока преодоля дневната, извлече ме навън, в задния двор, и все едно беше самият Джими Хартнъл, ме изблъска покрай сушилника и ме навря под накичените с щипки телове. Усещах дълбокия му, могъщ дъх, който повдигаше и отпускаше раменете му, и ръцете си, притиснати към оградата.

— Никога, ама никога повече не говори така на майка си — и той ме блъсна още по-силно.

Направи го, помислих си аз. Удари ме.

Но Пени бе пристигнала на полесражението.

Погледна ме, заизучава ме.

— Хей — рече тя — хей, Матю?

Обърнах се, не можах да се сдържа.

Оръжието на изненадата.

— Ставай и се връщай вътре, имаме още десет проклети минути.

 

 

Когато отново седнахме пред пианото, допуснах грешка. Знаех, че не бива да си признавам, да се огъвам, но го сторих.

— Извинявай — казах аз.

— За какво?

Отново беше забила поглед право пред себе си.

— Ами, нали се сещаш. Казах „шибан“.

Продължаваше да се взира напред с немигащи очи в езика на музиката.

— Друго?

— И за това, че казах, че те мразя.

Тя направи към мен недоловимо движение.

Движение, без дори да помръдне.

— Ругай и ме ненавиждай колкото искаш, стига да свириш.

 

 

Но аз отказах да свиря и онази вечер, и следващата.

Не свирих седмици, месеци наред. Да можеше Джими Хартнъл да ме види. Да знаеше през какви мъки минавам, за да се избавя от него.

Проклета да е — и тя, и тесните й джинси, и гладките й стъпала; проклет да е и звукът от диханието й. Проклет да е и шепотът в кухнята — между нея и Майкъл, който я подкрепяше до дупка — и докато сме на темата, дяволите да го вземат и него самия, подлизуркото му с подлизурко, и вечното му застъпничество за Пенелъпи. Кажи-речи единственото свястно нещо, което направи през онзи период, беше да отпери по един на Рори и Хенри, когато и те решиха да се бунтуват. Това си беше моя война, не тяхна, поне не още. А и можеха да си измислят някоя собствена щуротия, нещо, на което, повярвайте ми, бяха напълно способни.

Не, за мен онези месеци бяха безкрайни.

Дните се скъсиха с настъпването на зимата и отново започнаха да нарастват през пролетта, а Джими Хартнъл не знаеше умора, не го видях да се отегчи или да изгуби търпение. Все така щипеше зърната ми из тоалетните, а юмруците му посиняваха слабините ми — беше майстор на ударите под кръста, и то какъв. Междувременно и той, и Пенелъпи бяха заели изчаквателна позиция. Бях им паднал в ръцете и можеха да ме тормозят и прекършват колкото искат.

Ах, как ми се щеше тя да избухне!

Как исках да се плесне по крака или да заскубе ухаещите си на шампоан коси.

Но не, о, не, този път щеше да оправдае очакванията на онзи паметник на комунистическото мълчание. Заради мен дори промени правилата — времетраенето на уроците бе удължено. Седеше си на стола до мен и чакаше, а баща ми й носеше ту кафе, ту филийка със сладко, ту чай. Бисквити, плодове, шоколадови бонбони. За мен упражненията бяха странстване из селенията на неизменната болка в гърба.

Една вечер продължихме така до полунощ и тогава настъпи повратната точка. Братята ми както обикновено вече си бяха по леглата, а Пенелъпи чакаше. Дори не беше нарушила изправената си стойка, когато аз станах от пианото и се заклатушках към дивана.

— Хей — каза тя — без такива — или на пианото, или в леглото.

И тогава не издържах и й се разкрих, рухнах и веднага си дадох сметка за грешката си.

Както ми беше крив целият свят, аз се изправих, минах покрай нея и тръгнах към коридора, разкопчавайки ризата си, докато пред погледа й се разкри онова, което лежеше отдолу — защото там, от дясната страна на гръдния кош, личаха белезите и отличителните пръстови отпечатъци, оставени от моя рижобретонест смъртен враг.

Пенелъпи отривисто протегна ръка.

Тънките й, деликатни пръсти.

Спря ме и ме привлече към пианото.

— Какво — попита тя — е това?

Както вече споменах, по онова време родителите ни наистина бяха голяма работа.

Дали ги мразех заради пианото?

Естествено.

Дали ги обичах заради това, което сториха след това?

Можете да заложите къщата, колата и двете си ръце, че да.

Защото след това следваха мигове като този.

 

 

Спомням си, че седях в кухнята, при устието от светлина.

Седях и си изливах душата, а те слушаха внимателно в мълчание. Дори нещо от ранга на боксьорския талант на Джими Хартнъл си искаше време да се смели.

— „Педалче“ — проговори най-сетне Пенелъпи. — Нали знаеш, че това е адски тъпо, нередно и… — Явно търсеше по-силна дума — най-тежкото възможно прегрешение. — Банално?

Бях решил да съм честен докрай.

— Всъщност най-болезнено е стискането на зърната…

Тя потопи поглед в чая си.

— Защо не ни каза?

Тук татко показа какъв прозорлив гений е всъщност.

— Защото е момче — каза той и ми намигна, всичко щеше да бъде наред. — Прав ли съм, или… съм прав?

Пенелъпи разбра.

И побърза да се самоукори.

— Естествено — прошепна тя — като тях…

Хлапетата от „Хайпърно“.

 

 

В крайна сметка нещата се решиха в промеждутъка от време, докато тя пиеше чая си. Най-напред дойде примиреното осъзнаване, че могат да ми помогнат само по един начин и той не беше да се оплачат в училище. Нямаше да стане с търсене на закрила.

Майкъл каза „добре“.

Мълчаливо заявление.

След това започна да обяснява, че нямам друг избор, освен да се изправя срещу Джими Хартнъл и да разреша въпроса веднъж завинаги. През повечето време водеше нещо като монолог, а Пенелъпи се съгласи с него. В един момент даже за малко да прихне.

Дали се гордееше с Майкъл и речта му?

Дали се радваше какво ме чака?

Не.

Връщайки се към онова време, си мисля, че всичко това беше нещо като проява на признаци на живот — да си представиш как се изправяш срещу страхотиите, което, разбира се, е лесната част.

Да си представяш бе едно.

Да го осъществиш в действителност, изглеждаше почти непосилно.

След като Майкъл приключи речта си и я попита: „Ти как мислиш?“, Пени въздъхна, но най-вече от облекчение. И макар в цялата ситуация да нямаше място за шеги, тя стори точно това: пошегува се.

— Е, ако саморазправата с това момче ще го накара да свири отново, няма как.

Чувстваше се объркана, но и впечатлена, а аз бях напълно, тотално втрещен.

Родителите ми, които уж трябваше да ме закрилят и да ме възпитават, ме изпращаха, без капка колебание, в училищна битка, вещаеща неминуемото ми поражение. Тогава се разкъсвах между обич и ненавист към тях, но сега си давам сметка, че всичко това е било просто тренировка.

В крайна сметка Пенелъпи щеше да умре.

Майкъл щеше да си тръгне.

Аз, разбира се, щях да остана.

Но преди да се случи всичко това, той щеше да ме обучи и подготви за схватката с Хартнъл.

И това щеше да е страхотно.