Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (96)

Търговци и мошеници

Седемте бири положиха още едно начало.

Хронологията на смъртта и низ от промеждутъчни събития.

Връщайки лентата назад, виждам какви грубияни сме били всички през онзи период, а самата Пени бе въплъщение на безочието.

Ние, момчетата, вечно спорехме или се биехме.

Гледката как майка ни умира късаше сърцата ни.

Понякога обаче се опитвахме да надбягаме смъртта, да й се надсмеем или да плюем в лицето й — като не забравяхме да се държим на подобаващо разстояние.

В най-добрия случай — успявахме да я възпрепятстваме за кратко.

След като бе дошла да ни я отнеме, можехме поне да усложним задачата й.

 

 

През зимната ваканция на същата година се хванах на работа във фирма за подови настилки и килими. Предложиха ми да продължа на пълен работен ден.

На шестнайсет в училище вече се бях показал едновременно и като добър, и като не чак толкова добър по доста предмети. Най-много обичах часовете по английски — харесваше ми писането и обожавах книгите. Веднъж преподавателката спомена Омир и съучениците ми започнаха да се майтапят и да се хилят, като си подвикваха реплики на любим герой от популярен анимационен сериал^[1]. Тогава си замълчах. Учителката отнесе много шеги заради фамилията си. В края на часа отидох при нея и й казах:

— Любимият ми негов герой винаги е бил Одисей.

Госпожа Симпсън се поозадачи.

Харесвах шантавите й дребни къдрици и източените й като вретена, изцапани с мастило ръце.

— Знаеш кой е Одисей и не каза нищо?

Срамувах се, но вече не можех да се спра.

— Одисей находчивият, мощният цар Агам и — бързо изстрелях, поемайки си въздух през зъби — Ахил бързоногият…

На лицето й се изписа как си мисли: „По дяволите!“.

 

 

Когато напуснах училище, дори не им поисках разрешение.

Майка ми лежеше в леглото, когато й казах, а на Майкъл Дънбар съобщих в кухнята. И двамата заявиха, че е по-добре да завърша, но решението ми беше категорично. Като стана дума за находчивост — сметките бяха започнали да ни заливат като потоп — да тръгнеш на бой със смъртта никога не е било евтино начинание, но не това бе причината да напусна училище. Не, просто така ми се струваше редно, нямам какво друго да кажа, и дори когато Пени ме погледна и ме помоли да седна до нея, бях напълно убеден в правотата си.

С огромно усилие тя протегна ръка към мен.

Допря я до лицето ми.

Усетих горещия ламаринен покрив на плътта й: тялото й пламтеше върху чаршафите. Така й действаше един от онези нейни оксиморони — изпичаше я отвътре.

— Обещай ми, че ще продължиш да четеш — каза ми тя. Преглътна сковано като тежкотоварна машина. — Обещай ми, обещай ми, нали ще го направиш, хлапе?

— Разбира се — отговорих и само да я бяхте видели…

Лумна в пламъци на леглото до мен.

Хартиеното й лице грейна.

 

 

Що се отнася до Майкъл Дънбар… тогава, в кухнята, татко стори нещо странно.

Погледна първо към сметките, после към мен.

След това закрачи навън, както държеше чашата си с кафе и я запокити по оградата, само че някак не бе преценил ъгъла и тя се приземи в тревата.

След около минута отиде да я вдигне. Беше останала невредима.

А след това, вратата се разтвори с трясък и смъртта започна да щурмува по всички фронтове. Най-безогледно плячкосваше малкото, което й бе останало.

И въпреки всичко Пени не й се даваше.

Един от най-страхотните епизоди през онзи период бе в края на февруари (почти двайсет и четири месеца след началото на обратното броене) — една вечер, когато в кухнята долетя гласът й. Беше горещо и много влажно. Дори чиниите върху сушилника се потяха, което означаваше идеално време за игра на „Монополи“. Родителите ни бяха в дневната и гледаха телевизия.

Аз играех с цилиндъра, Хенри — със спортната кола, Томи — с кучето, Клей — с напръстника. Рори както винаги беше ютията (което щеше да си остане най-близкият му досег с въпросния уред), печелеше наред, натякваше и ни дразнеше.

Знаеше колко мразя маменето и злорадстването — и в момента правеше точно тези две неща — при това, не само че преднината му беше огромна, ами и всеки път, когато някой от нас трябваше да му плати, се пресягаше и разрошваше косата му… В този дух играхме няколко часа, когато се започна.

— Ей!

Това бях аз.

— Какво?

Това пък беше Рори.

— Хвърли девет, а се придвижи напред с десет квадратчета.

Хенри потри доволно ръце — очертаваше се епична разправия.

— Десет ли? Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Гледай. Беше тук, нали? „Лестър Скуеър“. Премествай си сега ютиения задник едно квадратче назад, където е моята железопътна линия и кихай двайсет и пет долара.

Рори не можеше да повярва.

— Десет беше, хвърлих десет!

— Ако не се върнеш едно квадратче назад, ще ти взема ютията и ще те изхвърля от играта.

— Ще ме изхвърлиш ли каза?

Потяхме се като търговци и мошеници, а Рори, за разнообразие, удари не друг, а себе си — заби длан право в острата тел на косата си. Още тогава юмруците му бяха много корави. А погледът на онези негови очи беше по-твърд и от тях.

Усмивката, отправена към мен, беше като заплаха.

— Ти май се шегуваш — рече той. — Бъзикаш се, нали?

Но нямаше връщане назад.

— Така като ме гледаш, дали се шегувам, Рори?

— Пълни глупости.

— Добре, това беше.

Пресегнах се да взема ютията, но Рори ме изпревари, впи в нея мазните си, потни пръсти и започнахме да се боричкаме — не, по-точно всеки се опитваше да я откопчи от ръката на другия — докато откъм дневната не се разнесе кашляне.

Сепнахме се.

Рори пусна фигурката.

Хенри отиде да провери какво става. След малко се върна, кимна, че всичко е наред, и каза:

— Та докъде бяхме стигнали?

Томи:

— Ютията.

Хенри:

— А, да, супер — а къде е тя?

Лицето ми беше станало каменно.

— Няма я.

Рори я затърси трескаво по дъската.

— Къде е?

И пак аз, още по-безизразно.

— Глътнах я.

— Няма начин. — Невярване. После кресна: — Шегуваш се, признай си!

Започна да се изправя от мястото си, но Клей се обади от ъгъла и му затвори устата.

— Глътна я — каза той. — Видях го.

Хенри изпадна във възторг.

— Какво? Наистина ли?

Клей кимна.

— Като обезболяващо.

— Какво? Метна я в гърлото, а? — Хенри избухна в гръмогласен смях — руса глава сред бледобялата кухня — и Рори светкавично се извърна към него.

— На твое място бих си затварял устата, Хенри! — Той се замисли за момент, после излезе в задния двор и след малко се върна с един ръждив гвоздей. Тресна го на правилното квадратче, плати ми двайсет и петте долара наем и ме изгледа кръвнишки.

— Хайде, копеле мръсно. Да те видя как ще глътнеш това.

Но, разбира се, нямаше да ми се наложи, защото малко след като отново продължихме играта и Томи хвърли заровете, от съседната стая се дочу глас. Беше Пени — ни мъртва, ни жива.

— Ей, Рори?

Мълчание.

Замръзнахме на местата си.

— Да?

И сега, когато поглеждам назад, ми става толкова мило как Рори извика това „да“, как се изправи и бе готов да се втурне оттатък, да я грабне на ръце и ако трябва, да загине за нея, както древните гърци, щом бъдеха призовани в битка.

Ние останалите продължавахме да седим неподвижно. Наподобявахме статуи.

Застинали, но нащрек.

Господи, тази кухня, ужасната жега и чиниите, които до една изглеждаха изнервени. Гласът се запрепъва насам и легна на дъската помежду ни:

— Виж в ризата му… — Усетихме как се усмихва. — Левия джоб.

И, естествено, нямаше как да не му позволя. Оставих го да ме пребърка.

— Заслужаваш хубавичко да ти настискам зърната, както си ми паднал, копеле такова.

Скоро успя да я напипа.

Ръката му бръкна в джоба ми и я извади. Той поклати глава и я целуна — твърди устни върху сребристата фигурка.

Взе я в дланта си, приближи се до вратата и за момент си беше просто Рори, млад и незакоравял, металът бе омекнал. Усмихна се и най-невинно, с глас, който се извиси до тавана, извика:

— Пени, проклетият Матю пак мами!

И тогава цялата къща се разтресе, а Рори се тресеше заедно с нея — след малко обаче се върна на масата, постави ютията върху железопътната линия и в очите му се появи поглед, който се стовари тежко върху ми, а после върху Томи, Хенри и Клей.

Момчето с очи старо желязо.

Не даваше пет пари за нищо и никого.

И изведнъж — този поглед, тъй изплашен, тъй безнадежден, и думите му, сякаш бе разбит на парчета:

— Какво ще правим без нея, Матю? Какво, по дяволите, ще правим?