Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (81)

Комбинацията за велосипеда

Открихме го нагоре по течението, на мястото, откъдето започваха речните евкалипти.

Какво можехме да му кажем?

През повечето време Майкъл не се откъсваше от него. Много нежно той положи ръката си върху рамото му и го подкрепяше, докато безмълвно си проправяхме път надолу.

 

 

Останах да пренощувам, налагаше се.

Клей настоя да спя в леглото му, а самият той седна на пода, подпрян с гръб на стената. Шест пъти се будих през нощта и всеки път го виждах в почти същата поза.

На седмия се бе свлякъл на земята.

Бе потънал в сън, легнал на една страна.

 

 

Единственото, което взе със себе си на следващата сутрин, бе съдържанието на джобовете си.

Допирът на избеляваща щипка.

Седеше изпружен на съседната седалка. Не откъсваше поглед от огледалото за обратно виждане, сякаш очакваше да я зърне.

По едно време каза:

— Спри.

Беше му се сторило, че ще повърне, но просто бе студен, много студен, и си мислеше, че тя ще ни настигне, но продължаваше да стои сам край пътя.

— Клей?

Повторих го сигурно десет пъти. Върнахме се в колата и продължихме.

* * *

Вестниците бързо подеха историята за загубата на една от най-обещаващите млади надежди в жокейския занаят от десетилетия. Говореха за Макандрю, който на снимките изглеждаше като прекършен на две прът на метла. Разказваха за семейството й — потомствени жокеи, и споменаваха, че майка й е искала да я спре, да й забрани да влезе в професията. Братята й щяха да пристигнат за погребението.

Не спираха да повтарят за деветдесетте процента.

Деветдесет процента от жокеите претърпяват наранявания всяка година.

Въртяха се фрази като „безпощаден бизнес“, „мизерни възнаграждения“ и „една от най-опасните професии на света“.

 

 

Но какво да кажем за всичко, което не се съобщаваше във вестниците?

В тях нямаше и дума за това как грееше слънцето, когато двамата разговаряха за първи път, така близко и огромно, увиснало току до нея. За заревото му, окръжаващо ръцете й като ореол. Не споменаваха за звука от стъпките й, когато идваше на Окраището, нито за приближаващото се шумолене на нозете й. Не разказаха за „Каменоделецът“ — колко обичаше да я чете и как после винаги му я връщаше. Колко й харесваше счупеният нос на Микеланджело. И изобщо каква полза от вестниците?

На всичко отгоре не ставаше ясно дали й бе направена аутопсия, или просто предишната вечер си беше казала думата. Бяха сигурни, че смъртта е била мигновена. Сякаш грабната изневиделица.

Макандрю се оттегляше.

Твърдяха, че вината не е негова, и бяха прави. Такъв бе занаятът, ставаха злополуки, а грижите, които той полагаше за жокеите, бяха образцови.

Всички го повтаряха в хор, но треньорът се нуждаеше от почивка.

В духа на вижданията на Катрин Новак защитниците на конете нарекоха инцидента „трагедия“, каквато обаче бе и смъртта на животните — изпотъпквани по хиподрумите и безогледно развъждани.

Този спорт убиваше и едните, и другите, казваха те.

Но Клей знаеше, че отговорът е той самият.

 

 

Когато спряхме пред вкъщи, дълго време продължихме да стоим неподвижно в колата.

Превърнахме се в баща ни през периода, след като Пени почина.

Просто си седяхме. Гледахме в една точка.

Дори и да имаше „Тик-так“ или бонбони за кашлица, убеден съм, че нямаше да ги докоснем.

Клей прехвърляше в ума си една-единствена мисъл:

Не е виновен спортът, аз бях, аз бях.

За чест на останалите трябва да кажа, че всички дойдоха.

Дойдоха да поседят при нас и отначало казаха само: „Привет, Клей!“. Томи, най-малък и наивен, се опита да му припомни хубавите неща, като онзи ден, когато тя се бе запознала с нас — в едни все още непридошли води — и как бе преминала през къщата, за да отиде в задния двор при Ахил.

— Помниш ли, Клей?

Клей не отвърна.

— Помниш ли, когато тя се запозна с Ахил?

 

 

Сега не му се тичаше и само кръстосваше из лабиринта от предградия, из хаоса от улици и състезателни писти.

Не се хранеше, не спеше и не можеше да се отърси от чувството, че всеки миг ще я види. Тя постоянно се мержелееше в крайчеца на окото му.

Що се отнася до нас останалите, ясно виждахме колко силно страда, но не знаехме и половината от цялата истина — и как тогава бихме могли да разберем? Не подозирахме за срещите им на Окраището. Нямахме представа за предната нощ, за запалката, за Кингстън Таун и Матадор или за Кери Новак в осмото бягане. Нито за леглото, което така и не изгорихме.

Когато баща ни се обаждаше да го чуе — няколко вечери подред — Клей само поклащаше глава. Отговарях, че се грижим за него добре.

 

 

Какво мога да кажа за погребението?

Нямаше как да не е една от онези окъпани в светлина церемонии, макар че се състоя на закрито.

Църквата се пръскаше по шевовете.

Надойдоха всевъзможни люде — от популярни личности в конния спорт до радиоводещи. На всички им се искаше да са я познавали. Мнозина я бяха познавали най-добре.

Нас никой не ни забеляза.

Не чуха безбройните му самопризнания.

Бяхме изтикани в самото дъно на църквата.

 

 

Дълго време Клей не бе в състояние да се изправи срещу реалността.

Никога нямаше да се върне при моста.

Предпочете да се преструва, че всичко е наред.

Идваше с мен на работа да ми помага.

Когато баща ни се обаждаше, вземаше слушалката и разговаряше с него.

Бе виртуоз шарлатанин юношеска категория.

Вечер наблюдаваше къщата, разположена по диагонал на отсрещния тротоар, и сенките, които се движеха из стаите. Чудеше се къде ли бе запалката. Дали я беше скрила под леглото си? Или продължаваше да лежи в старото дървено ковчеже заедно със сгънатото писмо?

Не се качваше на покрива, вече не — вместо това излизаше отпред на верандата, но не сядаше, а оставаше прав, облегнат напред.

 

 

Една вечер отиде до „Хенеси“, трибуните зееха някак нехайно.

Край конюшните се виждаше малка тълпа.

Бяха се струпали край оградата.

Конегледачи и чираци се бяха привели над нещо. Клей ги наблюдава безучастно двайсетина минути и едва когато се разпръснаха, осъзна — бяха се мъчили да освободят велосипеда й. Въпреки вътрешните самоувещания и неутешимата пустота в стомаха му той се видя как нежно прикляква до колелото и докосва катинарчето и заключващия му механизъм — и комбинацията на шифъра на мига грейна в ума му. Кери би се върнала до началото на всичко, до коня и победата на „Кокс Плейт“ без него.

От трийсет и пет състезания Испанеца бе спечелил двайсет и седем.

Това беше: 3527.

Механизмът послушно щракна.

Клей отново заключи веригата и зацапа цифрите.

Сега трибуните му се видяха много по-близо, изложени като на длан в мрака.