Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (36)

Аману

След продължителния и дълбок сън до късно през деня последвалата нощ бе също толкова несретна колкото и предишната. Клей дълго разглежда съдържанието на дървеното сандъче и си мислеше за утрото на верандата.

Капките мляко, прескочили през парапета.

Изпъкналата вена на шията ми.

Видя Ахил и Томи, Хенри и Рори.

И Кери.

Разбира се, мислеше си за Кери и за съботата и дали тя щеше да иде сама на Окраището. Би дал живота си да узнае това, но никога не би я попитал. А после ненадейно се сепна и в съзнанието му изникна кристално ясна мисъл — последно неопровержимо признание.

Изправи се и се облегна на писалището в търсене на опора.

Теб те няма, помисли си той.

Замина.

Малко след зазоряване Убиеца също вече беше на крак и скоро двамата тръгнаха по руслото, сякаш беше път. Поеха нагоре.

Отначало вървяха под лек наклон по набиращото височина корито.

След няколко часа обаче вече се катереха по исполински унили камъни, като се захващаха за клоните на върбите и речните евкалипти. Независимо дали изкачването беше стръмно или плавно, едно нещо оставаше неизменно — навсякъде личаха следи от могъществото на реката. Бреговете изглеждаха като опасани от отломки. Видът на мястото свидетелстваше за бурна история.

— Погледни — каза Убиеца.

Намираха се в гъсто обрасла с дървета околност — високо сред сенките на короните се мержелееха стълби от слънчева светлина, които се спускаха надолу под най-различни ъгли. Кракът му бе стъпил върху едно изкоренено дърво. Одеяние от мъх и листак.

И това също, помисли си Клей.

Беше се изправил до гигантска скала, която очевидно бе изтръгната от мястото си.

Изкачваха се така в продължение на повече от половин ден. По едно време спряха да обядват на една продълговата гранитна козирка. Оттук погледът им обгръщаше планинската верига.

Убиеца заизважда припасите от торбата си.

Вода. Хляб и портокали. Сирене и черен шоколад. Хранеха се, подавайки си ги от ръка на ръка, но без да си кажат почти нищо повече. Клей обаче беше сигурен, че сходни мисли — за реката и проявите на мощта й — минаваха през ума и на двамата.

Ето срещу какво се изправяме, значи.

Спускането по обратния път продължи през целия следобед. От време на време — ръката на единия се протягаше, за да помогне на другия, но когато вече по тъмно застанаха посред речното русло край къщата, все още не си бяха проговорили.

Сега обаче моментът беше настъпил.

Ако изобщо имаше подходящо време да положат началото, то бе тъкмо сега.

Всъщност не.

Не съвсем.

Все още имаше твърде много въпроси, твърде много спомени, но един от тях трябваше да направи първата крачка и съвсем основателно Убиеца отстъпи пръв. Ако някой от двамата трябваше да се опита да създаде дух на партньорство, това бе той. Бяха извървели много километри заедно и сега мъжът обърна очи към сина си и попита:

— Е, искаш ли да построим мост?

Клей кимна, но погледът му избяга встрани.

— Благодаря — отвърна Майкъл.

— За какво?

— За това, че дойде.

— Не дойдох заради теб.

Сплотяване със семейството в стил „Клей“.