Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (79)

Две ковчежета

Ето какво се бе случило.

Неписаните правила бяха престъпени.

Той почувства допира на голите й нозе.

Помнеше изтегнатото й тяло, купчината найлон отстрани, движенията й, нежното ухапване. Как го привлече надолу върху себе си.

— Ела, Клей.

Спомняше си.

— Със зъби. Не се бой. Няма да ме заболи.

Спомняше си как си тръгнаха оттам малко след три сутринта и как лежа буден в леглото, а после се запъти към гарата.

Обратно при моста и Силвър.

Кери, разбира се, бе отишла на тренировка… и там, на зазоряване, старият ветеран, Войната на Розите, се бе задал откъм вътрешната писта — завръщаше се, само че без ездачката си.

Бе паднала в началото на трасето.

Слънцето бе студено и пребледняло.

Небето над града бе притаило дъх.

Момичето лежеше с извърнато настрани лице и всички вкупом се завтекоха към него.

Когато там, в руслото на Аману, му съобщих какво се бе случило с Кери, Клей неистово се отскубна и побягна. Затича се с несигурни стъпки нагоре по реката.

Боже, светлината тук бе така протяжна, че ясно различавах фигурата му чак до линията на дърветата, където се изгуби между канарите.

Баща ни ме гледаше вцепенено, толкова покрусено, но и с обич.

Когато понечи да го последва, аз го докоснах.

Докоснах го и задържах ръката му.

— Не — казах — трябва да му се доверим.

Убиеца се превърна в Убит.

— Ами ако…

— Не.

Тогава не знаех всичко, което бе нужно, но ставаше ли дума за Клей, нямах колебания какво би избрал — точно сега би искал да страда.

Разбрахме се да изчакаме един час.

Той бе коленичил сред дърветата нагоре по реката и бе потърсил опора в стръмнината на руслото. Дробовете му бяха две ковчежета, две съкровищници на смъртта.

Рида дълго и неудържимо.

Онова, което най-сетне започна да достига отдалеч до слуха му, бе собственият му глас.

Дърветата, онези камъни, насекомите.

Всичко забави ход и спря.

Помисли си за Макандрю и Катрин. За Тед. Знаеше, че ще трябва да им каже. Щеше да признае вината си, защото момичетата не изчезваха просто така, не излъгваха надеждите, без някой да ги накара. Момичета като Кери Новак не умираха от само себе си — момчета като него ставаха причина за смъртта им.

Замисли се за петнайсетте лунички.

Формата и лъскавината на морско стъкло.

Шестнайсетата луничка върху шията й.

Тя обичаше да разговаря с него, познаваше го. Харесваше й да го държи под ръка. Понякога го наричаше идиот… и той си спомни лекия лъх на пот, подраскването на косата й по гърлото му — все още усещаше вкуса й в устата си. Знаеше, че ако сега погледне, там долу, на бедрото, недалеч от костта, щеше да открие нейния отпечатък, отчетлив, врязан със зъби в плътта му — той оставаше като скрито напомняне: за нещо и някого — изгубени, надживени.

Яснооката Кери бе мъртва.

* * *

Когато въздухът захладня и му стана студено, Клей започна да се моли за дъжд и погром.

Прииждането на неудържимата Аману.

Ала цялата тази пресъхналост и безмълвието й надделяха над него и той остана неподвижно, на колене, просто още една купчинка отломки — момче, изхвърлено на брега нагоре по реката.