Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (71)

Любов по време на хаос

Пролетта премина в лято, а животът бе като писта с два коридора.

Тичахме и живеехме.

Спазвахме дисциплина, държахме се като пълни кретени.

У дома бяхме като кораб без рул, непрестанно спорехме или се смеехме, понякога и двете накуп.

По улиците на квартала беше различно.

Когато тичахме, се чувствахме в свои води.

Струва ми се, че онова време бе наистина съвършена смесица от любов по време на хаос и любов в дни на контрол — две крайности, между които непрестанно се люшкахме.

 

 

Що се отнася до бягането, ние тичахме към октомври, когато Клей се записа на лека атлетика — без възторг, но и без нежелание. Базата на клуба беше не на „Бърнбъро Парк“, който бе твърде порутен, а в „Чизъм“, до летището.

Бързо си спечели всеобщата ненавист на останалите.

Тичаше единствено на 400 метра и почти не говореше.

Познаваше се с едно от момчетата там, скотоподобния Старки.

Гюлетласкач и дискохвъргач, типичната канара.

Звездата на 400 метра бе хлапе на име Спенсър.

Клей го отвя още на стотния.

„По дяволите!“, възкликна целият клуб.

Победи го с преднина от половин писта.

* * *

Един следобед у дома.

Поредният от безкраен низ двубои.

Схватка номер 278.

Рори срещу Хенри — пак нещо се разправяха.

В момента данданията долиташе откъм стаята им, която представляваше типичната момчешка бърлога — хаос от неставащи за нищо или забутани дрехи, изгубени чорапи, зловонни газове и хватки от борбата. Процеждаха думите, сякаш се душаха взаимно:

— Колко пъти съм ти казвал да държиш тъпите си боклуци при останалите си боклуци, обаче не — те продължават да навлизат в моята половина!

— Да, все едно много искам боклуците ми да навлизат (чуваш ли се въобще какво говориш!) в тъпата ти половина. Погледни я на какво прилича.

А после:

— Като не ти харесва тъпата ми половина, да си беше държал боклуците по-далеч от нея!

И все в този дух.

След десет минути влязох да ги разтърва и се озовах в центъра на русоляво — ръждивото стълкновение. Във всички посоки — на север и юг, на изток и запад — стърчаха коси. Миг по-късно на вратата изникна Томи, покъртително мъничък.

— Ще ходим ли в музея, или какво?

Хенри го чу, но когато отвърна, думите му бяха отправени към Рори.

— Разбира се — каза той — само минутка. Дай ни секунда да натупаме Матю.

И ей така двамата пак си бяха приятели.

Тръшнаха ме бързо и яростно.

Озовах се с лице в боклуците им и с вкус на чорапи в устата.

 

 

По време на тренировките бяхме доста делови.

Клей тичаше.

Аз се мъчех да не изоставам.

От него и изгарящия го ляв джоб.

— Давай, давай!

С това се изчерпваше целият разговор, когато изобщо благоволяваше да продума нещо.

На „Бърнбъро“ всеки ден бе един и същ.

Осем спринта по 400 метра.

Трийсет секунди почивка.

Тичахме до ръба на изтощението.

* * *

В музея се изсипахме цялата тумба и въпреки че не пропуснахме да се жалваме от скъпотията, посещението си струваше, до последния цент. Струваше си дори само за това да зърнем хлапето, когато погледът му срещна очите на тилацина. И се оказа, че е бил напълно прав, действително приличаше по-скоро на куче със странен заоблен корем. Тасманийският тигър наистина много ни допадна.

На Томи обаче му харесваше абсолютно всичко.

Скелетът на синия кит, опнал се над главите ни, като провесена отгоре административна сграда. Подвижната шия на дингото, парадът на пингвините. Допаднаха му дори най-страховитите експонати, особено червенокореместата черна змия и тайпанът с неговата лъскавина и грациозност.

Аз обаче долавях нещо зловещо, някакъв съзаклятник на всички тези препарирани чудесии — нещо мъртво и нежелаещо да си иде. Или казано честно — нежеланието бе вътре в мен:

Разбира се, мисълта за Пенелъпи.

Представях си я тук с Томи.

Мярнах я как бавно се навежда към него и мисля, че и Клей я видя.

Понякога го забелязвах как се взира леко вляво от експонатите — особено онези в стъклените витрини. Убеден съм, че бе уловил отражението й — русокоса, изтъняла като клечка, усмихната.

Когато на затваряне излязохме от музея, се облегнахме за малко отвън.

Всички, с изключение на Томи бяхме уморени.

Градът сновеше забързан наоколо.

 

 

Случи се по време на една от тренировките.

Споходи ни в ранното утро.

Световете проникваха един в друг.

Как не се бяхме сетили по-скоро?

Зазоряваше се. Тичахме по „Дариуел Роуд“, на няколко километра от вкъщи. Клей я зърна мимоходом, залепена на един телефонен стълб, спря се и заинтригувано заотстъпва обратно. Погледът му бе вторачен в обгръщащата стълба обява.

Някаква котка бе родила наскоро.

Защо да водим Томи при мъртви животни, когато живите можеха да идат при него?

Запаметих първата част на номера, Клей — втората, но когато позвънихме, жената отсреща ни отговори с повишен тон. Обявата беше стара, отпреди три месеца. Последното коте бе продадено преди шест седмици. Но тя отлично знаеше къде да ни насочи. Гласът й приличаше на мъжки, едновременно свойски и безцеремонен.

— Има десетки сайтове за животни, но най-добре потърсете в „Ар Кю Ти“.

Имаше предвид „Рейсинг Куотър Трибюн“ и съветът й се оказа проницателен, право в десетката — още първия път, когато прегледахме вестника, новинарския бюлетин на предградията, открихме обяви за продажба на едно коли, едно келпи и двойка корели. А също така, морско свинче, кралски папагал и три котки, различни породи.

Най-долу на страницата обаче ни очакваше той и щеше да си остане там още известно време. Трябваше да се досетя още тогава, щом забелязах огъня в очите на Клей, които най-ненадейно грейнаха в усмивка. Пръстът му се плъзна надолу и посочи:

ЕДНО ОПЪРНИЧАВО, НО ДРОЖЕЛЮБНО МУЛЕ

НЕ ХВЪРЛЯ КЪЧОВЕ, НЕ РЕВЕ

* * *

200 долара (по споразумение)

НЯМА ДА СЪЖАЛЯВАТЕ

Търсете Малкълм

— Каквото и да правиш, не го показвай на Томи — заявих аз, но Клей нехаеше какво му говоря. Отново леко тикна пръста си в сгрешената дума на първия ред.

— Опърничаво — рече той — но дрожелюбно.

 

 

Спряхме се на една от котките — семейството се местеше в чужбина. Излизаше твърде скъпо да вземат и домашния си любимец. Беше мъжка, сив тигър и се казваше Стрили, но знаехме със сигурност, че ще го прекръстим. Представляваше едра, пърпореща буца косми — с черни устни, катранени лапи и опашка като проскубана сабя.

Отидохме с колата на посочения адрес в „Уедърил“, две предградия на запад, и котаракът отпътува обратно с нас, настанен в скута на Клей. През цялото време дори не помръдна, само мъркаше в такт с двигателя и месеше с извадени нокти.

Боже, да бяхте видели Томи.

Ще ми се да можеше да го видите.

Двамата с Клей стигнахме до верандата.

— Ей, Томи! — повиках го и той дойде.

Очите му бяха млади и настойчиви. Почти му потекоха сълзи, когато притисна котарака с все ивиците към гърдите си. Потупваше го, галеше го, говореше му без думи.

Когато Рори и Хенри се появиха, не пропуснаха да се заоплакват и бяха удивително прави. Жалваха се направо в свръхестествен синхрон.

— Ей, как така Томи се сдобива с котка, по дяволите?

Клей отмести поглед встрани. Аз обаче им отговорих:

— Харесваме го, затова.

— Искаш да кажеш, че нас не ни харесвате?

След малко Томи направи изявление, на което Клей възрази много категорично.

— Ще го нарека Ахил.

Рязко:

— Не и него.

Веднага го фиксирах с поглед.

Бях опърничав и недружелюбен.

Стига, Клей, по дяволите, говорех аз, макар и само с очи — но кого си мислех, че заблуждавам? В крайна сметка Томи беше гушнал котарака като новородено.

— Добре, тогава — каза той — Агамемнон.

Този път го отряза Рори:

— А какво ще кажеш за име, с което да не си кълчим езика?

И все пак той отдаде почит на Пенелъпи.

— Ами Хектор, как ви се струва?

Героят на всички троянци.

Кимания и одобрителен шепот.

 

 

По време на тренировката ни на следващата сутрин Клей ме преведе по маршрут, който не познавах. Накрая излязохме на „Епсъм Роуд“, недалеч от „Лонро Танъл“. Железницата потракваше над главите ни. Озовахме се на една от най-забутаните улички на квартала, близо до самотен обезлюден хиподрум. Оградите бяха напълно разнебитени. Дърветата свличаха от дънерите си ивици жилава кора и се извисяваха с неотстъпно упорство. В дъното на улицата имаше малък имот и трева — като пестници, забити в земята.

Оградата от бодлива тел беше изгнила от ръжда. Виждаше се съборетина, излиняла до сиво. И една каравана, вехта и унила, като пиянде в три сутринта.

Спомням си как стъпките му тупкаха по изровения път и как постепенно започнаха да се забавят. Клей никога не намаляваше темпото толкова рано, винаги ме ръчкаше „Давай, давай“, и много скоро разбрах. Щом забелязах фургона и занемареното пространство земя, си дадох сметка, че логиката надали вирее из подобни места, но виж, мулета — най-вероятно. Продължих напред, но започнах да негодувам:

— Обадил си се на онзи номер от „Трибюн“, нали?

Клей вървеше устремено напред.

Дишането му се нормализира с такава лекота — от бягането към ежедневието.

— Идея нямам за какво говориш.

Тогава забелязахме табелата.

Сега, като се замисля, имаше нещо уместно у нея.

И сега виждам написаното пред очите си и мога да го повторя.

В онзи момент обаче бях подозрителен, направо преливах от раздразнение, докато продължавахме да вървим към нея. Някога бяла, сега тя бе мърлява и мухлясала и висеше накриво от най-горната тел на оградата — вероятно най-огромният знак нашир и надлъж из квартала на хиподрумите, ако не и из всички подобни предградия по света.

С избледнял черен маркер на нея пишеше следното:

ФСЕКИ ЗАЛОВЕН

ДА ХРАНИ ТЕЗИ КОНЕ

ЩЕ БЪДЕ САНКЦИОНИРАН!

— Господи — казах аз — погледни това.

Как бе възможно човек да сбърка „всеки“ и да напише вярно „санкциониран“? Но това, предполагам, бе една от чудатостите на тази част на града. Да не говорим, че не се мяркаха никакви коне, и за кратко изглеждаше, че тук няма нищо друго…

Тогава обаче то се зададе иззад съборетината.

Съвсем ненадейно пред нас изникна главата на муле, с онзи израз, който бе толкова характерен за него.

Наблюдаваше, събираше информация.

Общуваше.

Като някакво висше, но изоставено на произвола създание.

Още тогава на длъгнестата несъразмерна муцуна беше изписано онова типично негово изражение: „Какво, по дяволите, ме зяпаш?“ — но след като ни погледа още момент, като че каза: „О, ами добре тогава“.

В прошарения със светлосенки изгрев то запристъпва бавно към нас с дангалашката си походка.

Отблизо бе почти чаровно: напето и приказливо, макар и безсловесно. Главата му беше грапава на допир, като четка с твърд косъм, козината му преливаше в безгрижни оттенъци, вариращи от пясъчно до ръждиво, а тялото му приличаше на изровена нива. Копитата бяха с нюанса на въглен. И какво трябваше да направим сега? Как се разговаря с муле?

Но Клей щеше да приеме предизвикателството.

Той погледна в очите на добичето, които ужасно напомняха очи на теленце, очи на младенец, пратен на заколение — чиста тъга и неутолимо живи. Пъхна ръка в джоба си и извади нещо — но не, не беше яркожълтата щипка.

Не, Клей се показа в пълния си блясък.

Ръка, шепа захар.

Той бе хрускав и сладък върху дланта му — мулето направо се разтопи от блаженство — и напук на табелата и правописа й ноздрите му бясно се разиграха. Очите му капитулираха и то се ухили:

Знаех си, че един ден ще дойдеш.