Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (56)

Топлоръката Клодия Къркби

На следващата сутрин и Хенри, и Клей се събудиха здравата подпухнали.

Единият — потрошен, кротнат и насинен — трябваше да отиде на училище, а другият — също толкова потрошен, кротнат и насинен — да дойде да ми помага на работа. И да започне обратното броене на чакането до събота.

Този път обаче беше различно.

Очакването да я види как се състезава.

 

 

Този първи ден щеше да е наситен на събития благодарение преди всичко на Клодия Къркби. Но най-напред Клей се срещна с Ахил.

Обектът, на който работех, беше наблизо, така че можеше да тръгнем малко по-късно и той излезе на двора. Слънчевите лъчи къпеха в светлина домашните питомци, но него цапардосаха през лицето. Скоро обаче щяха да облекчат болките му.

Най-напред погали и потупа Роузи по гърба, докато тя се насити и хукна да прави кръгчета из тревата.

Мулето му се усмихваше изпод сушилника.

Погледа го, погледа го и му каза: Дойде си, значи.

Клей прокара ръка по гривата му.

Дойдох си… но не за дълго.

Наведе се и започна да проверява копитата му, а в това време Хенри се зададе отвътре и се провикна:

— Как са копитцата, биват ли?

— Биват.

— Той говори! Май наистина трябва да отскоча до вестникарската будка.

Клей го възнагради още по-щедро — вдигна поглед от предното дясно копито и рече:

— Ей, Хенри — от едно до шест.

Хенри се ухили.

— Дадено.

 

 

А сега и за Клодия Къркби. По обед двамата с Клей се намирахме в една от къщите, където работех, седнали сред дъските за дюшемето. Когато станах да се измия, телефонът ми иззвъня и аз му дадох знак да вдигне. Беше учителката, която изпълняваше задълженията на педагогически съветник. Когато изрази изненадата си да го чуе, той отговори, че се е прибрал само за малко. Причината за обаждането й, каза тя, била Хенри — видяла го и искаше да знае дали всичко е наред.

— У дома ли? — попита Клей.

— Ами… да.

Клей погледна към мен и пусна лека усмивчица.

— Не, никой вкъщи не е бил Хенри. Никой от нас не би сторил такова нещо.

Прекосих стаята, налагаше се да се намеся.

— Дай ми проклетия телефон.

Той се подчини.

— Госпожице Къркби?… Да, Клодия, не, всичко е наред, имал е леко спречкване в квартала. Знаете колко глупави могат да бъдат момчетата понякога.

— О, да.

Разговаряхме няколко минути. Гласът й бе спокоен — тих, но уверен — и неволно си я представих на другия край на линията. Дали беше облечена с онзи костюм — тъмната пола с кремава риза? И защо в съзнанието ми изникваха прасците й? Когато вече се канех да затворя, Клей ме накара да й кажа, че носи книгите, които му беше заела.

— Иска ли още?

Клей я чу, помисли и кимна.

— Коя му е допаднала най-много?

— „Битката на Петнайсета източна улица“ — каза той.

— Хубава е.

— Хареса ми старият шахматист. — Този път малко по-високо. — Били Уинтъргрийн.

— О, страхотен е! — отговори Клодия Къркби, а пък аз стоях приклещен помежду им.

— Наред ли е всичко, да не ви преча? — попитах (горе-долу както се бях намесил между Хенри и Рори предната вечер) и тя се усмихна по телефона.

— Утре елате за книгите — каза Клодия. — Ще поостана в училището след работа.

В петък персоналът се събираше след часовете за по питие. Когато затворих, Клей се усмихваше някак особено.

— Спри да ми се хилиш тъпо.

— Какво?

— Не ми викай „какво“, ами хвани от другия край, дявол да го вземе.

И двамата се захванахме да носим дъските нагоре по стълбите.

 

 

Идният следобед, пред училището Клей слезе от колата, а аз останах вътре.

— Няма ли да дойдеш?

Клодия Къркби вече чакаше до паркинга. Направи му знак с ръка, вдигната високо към светлината. Размениха си книгите.

— Господи, с теб пък какво се е случило? — попита тя.

— Всичко е наред, госпожице Къркби, така трябваше.

— Вие Дънбар не спирате да ме изненадвате. — Тя забеляза колата. — Здравей, Матю!

По дяволите, налагаше се да отида при тях. Този път се загледах в заглавията:

„Сразяващ удар“

„Ответен удар“

(И двете от един и същи автор.)

„Сънибой и Чийф“

Клодия Къркби се здрависа с мен и в наводняващата дърветата привечер дългите й ръце изглеждаха топли. Попита ме как вървят нещата и не е ли хубаво, че Клей си е дошъл, и разбира се, отговорих: Разбира се, но няма да остане за дълго.

Преди да си тръгнем, тя му отправи продължителен поглед.

Помисли, реши се и се пресегна.

— Чакай — каза Клодия — дай ми една от книгите.

Написа на едно листче телефонния си номер и кратка бележка и го пъхна между страниците:

При спешни случаи

(например ако пак ти потрябват книги за четене)

К. К.

И тя действително носеше онзи костюм, точно както се надявах, а тъмното петънце все така си стоеше по средата на бузата й.

Косите й бяха кафяви и дълги до рамото.

Когато си тръгнахме, имах чувството, че умирам.

 

 

Уреченото време в събота дойде и цялата ни тумба се отправи към „Ройъл Хенеси“, защото вече се беше разчуло: сред жокеите на Макандрю имаше нова звезда, и то не друг, а момичето от „Арчър стрийт“ 11.

Хиподрумът имаше две отделни трибуни.

Членовете и Изметта.

Първата беше отредена за общество от по-висша класа или поне псевдокласа, което в момента пиеше изветряло шампанско. Мъжете бяха с костюми, дамите — с шапки, макар че част от тези аксесоари изобщо не можеха да се нарекат така. Както бе попитал Томи, който чак се сепна, като ги видя: какви пък бяха тия странни неща по главите им?

 

 

Отправихме се към Изметта, олющената обществена трибуна — сборището на комарджиите и щастливците, печелещите и губещите, повечето от тях — затлъстели и безформени. Гмеж от бира, петдоларови банкноти, натъпкани с месо усти и дим.

Между двете трибуни, разбира се, се намираше предстартовият падок, където водени от гледачите, конете правеха преднамерено бавни, загряващи обиколки. Жокеите стояха край треньорите, треньорите — покрай собствениците. Пъстро и алесто. Седла. Черно. Стремена. Наставления. Много кимане.

 

 

По едно време Клей забеляза бащата на Кери (някога известен с прозвището Тед от хиподрума) — беше висок за бивш жокей и нисък за мъж, както веднъж го бе описала самата тя. Носеше костюм и бе застанал облегнат на оградата, отпуснал върху нея цялата тежест на печално известните си ръце.

След минута-две се появи и съпругата му, с бледозелена рокля и рижо — руса коса, спусната свободно, но подрязана строго: страховитата Катрин Новак. Носеше дамска чантичка в тон с тоалета, с която нервно потупваше по хълбока си — неспокойна, доста ядосана и умълчана. В един момент я пъхна в устата си и изглеждаше сякаш отхапва от сандвич. Отдалеч си личеше, че ненавижда дните на надбягванията.

* * *

Качихме се на трибуните и се настанихме най-отзад, на изпочупените седалки със следи от вода. Небето беше мрачно, но без дъжд. Събрахме пари, Рори отиде да пусне талон със залога и насочихме вниманието си към Кери, която вече бе влязла в падока. Стоеше редом до стария Макандрю, който отначало само мълчеше и гледаше вторачено. Беше върлинест като прът на метла, краката и ръцете му приличаха на стрелки на часовник. Когато обърна глава, Клей срещна очите му и те бяха живи и ясни, синьо-сиви.

Спомни си нещо, което треньорът бе казал веднъж, не просто така че да го чуе, а право в лицето му. Нещо за време, за работата и за отсичане на изсъхналите дървета. Тези думи някак си бяха започнали да му харесват.

Естествено, щом видя Кери, Клей се усмихна.

Макандрю я повика по-близо до себе си.

Наставленията му се състояха от седем-осем кратки срички, ни повече, ни по-малко.

Кери Новак кимна.

С едно-единствено движение тя пристъпи към коня и го възседна.

После препусна в тръс през портата.