Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (39)

Пет години и едно пиано

Пет дълги години той лежал на пода в онзи гараж, преди нещо да се случи.

Нещо го накарало да се надигне.

Пианото.

Нечетлив адрес.

Светлината на следобеда.

Появила се жена, чиито съюзници били музиката и два епоса — и какво друго му оставало на Майкъл Дънбар?

Като за втори шанс надали би могъл да извади по-голям късмет.

Добре, само че какво се било случило в промеждутъка от пет години?

Макар и с треперещи ръце, той подписал юридическите формуляри.

Спрял да рисува.

Понякога се изкушавал да се върне във Федъртън, но бързо си спомнял гласа в тъмното и главата върху шията си:

Може би още щеше да си у дома.

А и унижението нямало да му бъде спестено.

Да си дойде обратно без момичето.

— Къде е тя? — щели да питат хората.

— Какво се е случило?

Не, за нищо на света не можел да се върне да живее там. Мълвата щяла да плъзне, приказки, които той съвсем не желаел да чува. Достатъчно го човъркали собствените му мисли.

— Какво?

Често докато вечерял или си миел зъбите, в главата му се разигравали подобни диалози.

— Просто така го е напуснала?

— Бедничкият.

— Хайде, хайде, не може да се каже, че ни идва като гръм от ясно небе… Тя си беше щура, а пък той, е, ами момчето никога не е блестяло с кой знае колко мозък, нали тъй?

Не, тук било по-добре. Щял да си стои в къщата и с всеки изминал ден мирисът й щял да избледнява. В крайна сметка, работа да искаш. Градът се разраствал. Всяка вечер пийвал по една-две бири, кога сам у дома, кога в компанията на Боб, Спиро или Фил — момчетата от строителната бригада, с жени и деца, иначе казано — напълно различни от него.

Прибирал се във Федъртън единствено за да погостува на майка си. Бил щастлив да я вижда увлечена от въртележката от приключения, предлагани от малкия град. Сергиите със сладкиши. Парадите по повод Деня на АНЗАК^[1]. Неделният боулинг на трева с доктор Уайнраух. Така минавал животът й.

Когато й съобщил за раздялата с Аби, не казала почти нищо.

Само дланта й се отпуснала върху неговата.

Най-вероятно си е мислела за собствения си съпруг, който преди много години бил влязъл в огъня. Никой не можел да каже защо някои така и не се завръщали. Дали пък желанието им да се измъкнат невредими от пламъците не било мъничко по-слабо от това на останалите? Ако не друго, Майкъл Дънбар никога нямало да се терзае с подобни въпроси относно Аби.

И друго го измъчвало — картините, които вече не можел дори да погледне.

Лицето й го карало да изпада в размисли.

Къде ли била сега?

И с кого ли?

Изкушавал се да си я представя устремена нанякъде, с друг мъж до себе си. По-добър от него. Нямало нужда да любезничи пред себе си.

Щяло му се да не е толкова повърхностен, да си каже, че подобни неща били без значение, но имали значение, и още как. Те се пресягали към нещо дълбоко у него самия, към глъбини, в които не желаел да се потапя.

Една нощ, три години след раздялата, Майкъл подредил картините покрай стената на гаража и ги наметнал от край до край с чаршафи — живот зад завеса. Дори и след като го сторил обаче, не могъл да устои: хвърлил един прощален поглед зад покривалото, прокарал длан по най-голямото платно, онова, на което била нарисувана на брега на океана с обувки в ръка.

— Хайде — изрекла тя — вземи ги.

Ала вече нямало какво да вземе от нея.

Майкъл спуснал чаршафа пред картината.

Докато остатъкът от времето пълзял покрай него, Майкъл се оставил да бъде засмукан от града.

Работел, шофирал.

Косял моравата: добро момче, добър наемател.

Та нима би могъл да подозира?

Как би могъл да знае, че след още две години бащата на една млада имигрантка щял да бъде открит мъртъв на пейка в някакъв парк някъде из Европа? Как би могъл да предположи, че в пристъп на обич и отчаяние дъщерята щяла да отиде и да си купи пиано, че погрешка щели да го доставят не на нея, а на него — а тя самата щяла да застане по средата на „Пепър стрийт“ заедно с трио некадърни носачи?

В много отношения Майкъл продължавал да лежи на онзи под в гаража и много често пред погледа ми неволно изниква следната сцена:

Той се поизправя и става на крака.

Шум от далечно автомобилно движение — тъй подобен на прибоя на океана — пет дълги години, отхвърлени зад гърба му — а аз не спирам да си мисля отново и отново:

Направи го, направи го сега.

Върви при жената с пианото.

Ако не го сториш, никой от нас няма да го има — нас петимата, Пени, баща, синове — всичко, което ти се предлага, е там, за да бъде твое, да го създадеш и да го живееш, докато можеш.