Маркъс Зюсак
Мостът на Клей (78)

Ахил в четири сутринта

А ако не я бяха задържали?

Къщата на „Арчър стрийт“ 11.

Само ако не се бяха връщали…

Защо просто не я бяха продали и не бяха продължили напред, вместо да я пазят от благоразумие, заради приходите от наема?

Но не, не мога да продължавам да мисля така.

Ще се повторя — аз мога само да разкажа онова, което се случи.

Тя пристигна, почти шестнайсетгодишна, на улица, обитавана от момчета и техните домашни любимци, в чийто брой вече влизаше и едно муле.

 

 

Първо обаче настъпи вечерта на онзи мартенски ден, когато Клей спечели първенството на щата.

Отново на стадион „Ърнест Маркс“.

Обвих стъпалата му най-грижливо.

Следващият най-добър резултат бе на едно момче от ферма в Бега.

Отне доста време да убедят Клей да остане до края.

Не искаше и да чуе за подиума или медала, искаше при Ахил.

 

 

Беше счупил рекорда на щата с малко повече от секунда, което, както обясниха, на това състезателно ниво бе направо абсурдно. Официалните лица се изредиха да се здрависват с него. А в това време той си мислеше за „Епсъм Роуд“.

Когато излязохме от паркинга и се включихме в трафика на късния следобед, забелязах, че ме наблюдава в огледалото за обратно виждане и на свой ред му хвърлих бърз поглед. Думата си е дума, сякаш ми казваше той, а златният медал се мъдреше на врата на проклетата Роузи. Кучето пъхтеше в скута на Томи. Стрелнах го с очи и беззвучно му отговорих:

Имаш късмет, че не го носиш — щях да ти извия врата с него.

Като пристигнахме пред вкъщи, свалихме Рори и Хенри.

Свалихме и Роузи.

Когато и Томи тръгна да слиза, Клей сложи длан върху ръката му и го спря.

— Томи, ти идваш с нас.

 

 

Когато по свечеряване стигнахме там, той ни чакаше на оградата и нададе възглас към небесата. Спомних си какво пишеше в обявата: „Не хвърля къчове — повторих — не реве“, но Клей чисто и просто не ми обърна внимание, а Томи се влюби от пръв поглед. Петият член на безобидната банда.

Докато стояхме отвън, фургонът изведнъж се разлюля и раздруса и от вътрешността му се изсипа някакъв мъж. Носеше овехтели панталони и риза, а на лицето си — дружеска усмивка. Отправи се към нас с цялата бързина, на която беше способен, а именно като куц човек, бутащ камион по нанагорнище.

— Вие ли сте проклетниците, които хранят това клето дърто копеле? — попита той, но се беше ухилил от ухо до ухо като хлапе. Дали пък не беше конегледачът, с когото Пенелъпи бе разговаряла онзи първи път край оградата на „Арчър стрийт“ 18? Никога няма да разберем.

Вечерта изтляваше.

Мъжът се казваше Малкълм Суийни.

Имаше телосложението на нагиздена поничка.

Беше бивш жокей, впоследствие конегледач, преквалифициран в ринач на конски фъшкии. Имаше нос на пияница. Въпреки хлапашкия му вид човек можеше дълго да плува из злочестините, изписани по лицето му. Местеше се на север, при сестра си.

— Може ли да пуснем вътре хлапето, да го потупа? — попитах аз и Малкълм Суийни бе щастлив да ни услужи. Напомняше ми на герой от една книга, която бях чел преди време — „Тъжният доволен луд лош доволен мъж“ — бе също тъй изпълнен с добрина и разкаяние.

— Видели сте „Трибюн“, а? — попита той. — Обявата?

Двамата с Клей кимнахме, а Томи вече се намираше от другата страна на оградата и потупваше мулето по главата.

Той заговори отново.

— Името му е…

— Не е нужно да го знаем — осведоми го Клей, но гледаше единствено Томи.

Усмихнах се на Малкълм възможно най-окуражително и му направих знак към брат си.

— Ще ви даде двеста долара да го прекръстите — усетих, че почти съм се навъсил. — Но спокойно може да му поискате триста.

Последва смях, сякаш се бяхме сетили за нещо отдавнашно.

— Нека са двеста — рече той.

Клей и Томи стояха до оградата.

— Ахил? — каза единият на другия.

— Ахил.

Най-сетне, мислеха си те, най-сетне.

 

 

Покрай Ахил вече трябваше да мислим в перспектива и цялата история бе истинска смесица от прелест и глупост, от здравомислие и пълна маниящина. Трудно е да се каже кое по-напред.

Проверих градските разпоредби и действително съществуваше някакво постановление от 1946 година, в което се уточняваше, че в границите на даден имот е позволено да се отглеждат селскостопански животни, стига да им бъдат осигурени подходящи грижи. „Горепосочените животни — гласеше текстът — не бива по никакъв начин да представляват заплаха за здравето, безопасността и благосъстоянието на когото и да било от обитателите на съответния имот и на намиращите се в съседство имоти“ — което, ако четем между редовете, означаваше, че човек можеше да отглежда каквото си иска, стига някой да не подаде оплакване. Което ни отведе право при госпожа Чилман, единствения ни реален съсед.

Когато я посетих, тя ме покани да вляза, но в крайна сметка останахме отвън на верандата. Помоли ме да й отворя един буркан със сладко. Като споменах мулето, отначало тя изскрибуца вътрешно и бръчките й хлътнаха в бузите. После се разсмя с пълен глас.

— Вие, Дънбарчета, сте невероятни. — Прибави и три-четири „изумителни“, а в последните й думи се долавяше трепет. — Едно време животът беше такъв всеки ден.

 

 

Оставаше да уведомим Хенри и Рори.

Хенри бе посветен в плана от самото начало, но от Рори го запазихме в тайна — реакцията му щеше да е чисто злато (и вероятно тъкмо тя бе причината да се съглася с цялата работа). И бездруго вечно бе кисел, понеже Хектор спеше в леглото му, а понякога и Роузи се намърдваше при тях или слагаше муцуната си върху завивките му.

— Томи — викваше той от единия край на стаята — разкарай проклетата котка от мен!

Или:

— Томи, накарай проклетата Роузи да спре да диша.

Томи даваше най-доброто от себе си.

— Тя е куче, Рори, няма как да не диша.

— Не и когато е около мен!

И така нататък, все в този дух.

Изчакахме края на седмицата с идеята да вземем мулето в събота. Така щяхме да сме в пълен състав, за да надзираваме операцията, в случай че нещо се объркаше (което не беше изключено).

В четвъртък отидохме да вземем всичко необходимо. Майкъл Суийни беше продал транспортното си ремарке, така че щеше да се наложи да доведем Ахил пеш. Решихме, че е най-добре да го направим рано сутринта (по времето на конните тренировки) — в събота, в четири часа.

Вечерта в четвъртък обаче беше прекрасна. Отидохме у Суийни — всички, без Рори, който сигурно се бе запил някъде. Небето и облаците розовееха. Малкълм любящо се загледа в тях.

Томи вчесваше гривата на мулето, докато Хенри правеше оценка на амуницията. Мъкнеше стремена, юзди и други такъми и ни ги поднасяше одобрително да ги видим.

— Тези боклуци — рече той — може и да послужат за нещо… но това тук е напълно безполезно.

И той ухилен кимна отривисто към мулето.

 

 

И тъй — най-накрая го доведохме у дома.

В една спокойна утрин в края на март ние четиримата братя Дънбар преминахме през предградията и помежду ни вървеше едно муле с гръмко гръцко име.

От време на време то поспираше до някоя пощенска кутия.

Вървеше, все едно стъпва в паници, и току изтропваше някоя купчинка на тревата.

— Да ви се намират кучешки торбички? — попита Хенри.

Както си стояхме на пътеката, избухнахме в дружен смях.

Това, което винаги ме хваща за гърлото, е споменът как Малкълм Суийни плаче безгласно край оградата, докато бавно се отдалечавахме с мулето. Бършеше маята на бузите си и прокарваше длан през осланената си коса. Беше покрит с влага, а кожата му бе добила жълтеникавокафяв нюанс — тъжен стар дебеланко и в същото време прекрасен.

И представете си само онзи звук.

Чаткането на копита по уличната настилка.

Заобикаляше ни типично градска среда — пътят, уличното осветление, автомобилният трафик, възгласите на нелягали гуляйджии, прелитащи покрай нас — и не щеш ли, сред всичко това, ритмичният ехтеж на копита, под чийто съпровод преминахме през лабиринт от пешеходни пътеки, пресякохме пустия „Кингзуей“, преодоляхме един дълъг пешеходен мост и участъци от редуващи се светлини и сенки.

Ние с Хенри от едната страна.

Томи и Клей от другата.

И човек можеше да свери часовника си по тропота на тези копита, а живота си — да остави да бъде направляван от ръката на Томи, която нежно водеше мулето по пътя му към дома, към месеците и момичето, които щяха да дойдат.